Мао. Образуваха се групички и котерии, но всички благородници се обединяваха, когато ставаше дума за общите интереси или за защитата на кралството. Представата за нация бе по-ясна и по-укрепнала.
Единственото реално сходство между двете страни но онова време беше в природата на техните крале. И в Лондон, както и в Париж короните се бяха паднали на слабохарактерни хора, чужди на истинската загриженост за общественото благо, без която един владетел е владетел само по име.
Мортимър бе представен на френския крал и го бе видял няколко пъти. Не можа да си състави високо мнение за този двадесет и девет годишен мъж, когото феодалите наричаха Шарл Хубави, а народът — Шарл Хубавеляка, но който под благородната си външност нямаше ни капка ум.
— Намерихте ли си подходящо жилище, сър Мортимър? Жена ви с вас ли е? Ах, колко ли ви липсва! Колко деца ви е родила?
Това беше почти всичко, което кралят бе казал на изгнаника и всеки път пак го питаше: „С вас ли е жена ви? Колко деца имате от нея?“, тъй като между двата разговора бе забравил отговора му. Грижите му сякаш бяха само от домашен и съпружески порядък. Злополучният му брак с Бланш Бургундска, от който още се чувствуваше наранен, бе разтрогват с анулиране, в което той не беше показан в най-добра светлина. Тутакси го бяха преженили за Мари Люксембургска, по-малката сестра на краля на Бохемия, с когото точно в оня момент монсеньор дьо Валоа се бе споразумял относно кралството Арл. А ето че сега Мари Люксембургска беше бременна и Шарл Хубави я обграждаше с малко глупави грижи.
Некомпетентността на краля не бе пречка Франция да се занимава с работите на целия свят. Съветът управляваше от името на краля, а монсеньор дьо Валоа от името на съвета. Позволяваха си да съветват папата. Няколко вестоносци, които получаваха по осем ливри и няколко дьоние на пътуване — цяло състояние — бяха натоварени само с пощата за Авиньон. Други — за Неапол, Араган, Германия. Защото отблизо следяха положението в Германия: Шарл дьо Валоа и Жан Люксембургски се бяха споразумели да предизвикат отлъчването на император Лудвиг Баварски, та короната да може да бъде предложена… на кого? Ами че на самия монсеньор дьо Валоа, който упорствуваше в старата си мечта. Всеки път, когато се овакантяваше тронът на Свещената империя, монсеньор дьо Валоа поставяше кандидатурата си. Колко щеше да нарасне престижът на неговия кръстоносен поход, ако избереха вожда му за император!
Но не трябваше заради това да се пренебрегва Фландрия, тази Фландрия, която създаваше постоянни грижи на френската корона било защото населението се бунтуваше срещу графа си, задето бил верен на френския крал, било защото самият граф се бунтуваше срещу краля, за да угоди на поданиците си. И най- сетне се занимаваха и с Англия и всеки път, когато ставаше въпрос за нея, викаха Мортимър при Валоа.
Мортимър беше наел жилище близо до двореца на Робер д’Артоа, на улица Сен-Жермен-де-Пре, пред Наварския дворец. Жерар дьо Алспей, който го следваше неотлъчно след бягството му от кулата, беше домоуправител, а бръснарят Оугьл изпълняваше службата на камериер. Обитателите на дома постоянно се увеличаваха от притока на нови бежанци, принудени да напуснат родината си поради омразата на двамата Диспенсър. Пристигнал бе по-специално Джон Малтравърс, английски феодал от партията на Мортимър, и той потомък на един съратник на Вилхелм Завоевателя. Този Малтравърс имаше дълго, мрачно лице, прави, увиснали коси и огромни зъби. Не беше много приятен другар и стряскаше хората с внезапния си цвилещ смях, който изглеждаше съвсем безпричинен. Но в изгнание човек не избира приятелите си. Общото нещастие ти ги налага. Мортимър научи от Малтравърс, че преместили жена му в замъка Скиптън, графство Йорк, и цялата й свита била сведена до една придворна дама, един шитоносец, една перачка, един прислужник и един паж, като получавала тринадесет шилинга и четири дьоние седмично, за да издържа себе си и хората си. Почти затвор…
Колкото до кралица Изабел, съдбата й ставала от ден на ден по-мъчителна. Семейство Диспенсър я ограбвало, лишавало я от всичко и я унизявало, търпеливо усъвършенствувано в жестокостта. „Единствената ми лична собственост е животът — беше предала тя на Мортимър, — но много се опасявам, че се готвят да ми го отнемат. Накарайте брат ми да побърза да ме защити.“
Но френският крал… „С вас ли е съпругата ви? Имате ли синове?“… разчиташе на монсеньор дьо Валоа, който от своя страна разчиташе единствено на резултата от действията си в Аквитания. Ами ако дотогава двамата Диспенсър убиеха кралицата?
— Няма да посмеят — успокояваше го Валоа.
Мортимър отиваше да научи нещичко при банкера Толомей, който му даваше да прегледа писмата отвъд Ламанша. Ломбардците имаха по-добра пощенска мрежа от двора и техните пътуващи агенти по-ловко скриваха писмата. Благодарение на него кореспонденцията между Мортимър и Орлитън беше почти редовна.
Епископът скъпо бе платил за организирането на бягството на Мортимър. Но той беше смел и не скланяше глава пред краля. Първият английски прелат, изправен някога пред лаически съд, той бе отказал да отговаря на обвинителите си, подкрепен впрочем от всички архиепископи на кралството, които виждаха застрашени привилегиите си. Едуард бе провел процеса докрай, беше осъдил Орлитън и бе заповядал да конфискуват имуществата му. Той бе писал също на папата, молейки го да освободи епископа от функциите му като бунтовник. Затова монсеньор дьо Валоа трябваше да ходатайствува пред Йоан XXII, за да не се стигне до такава мярка, защото тогава главата на Орлитън щеше да бъде отсечена.
Положението на Хенри Кривата шия беше объркано. През март Едуард го бе направил ланкастърски граф, като му бе дал титлите и имуществата на обезглавения му брат, ведно със замъка Кенилуърт. После, почти непосредствено, тъй като бе прочел едно насърчително и приятелско негово писмо до Орлитън, Едуард бе обвинил Кривата шия в държавно предателство.
При всяко посещение на Мортимър Толомей не пропускаше да каже на изгнаника:
— Тъй като виждате често монсенъорите дьо Валоа и д’Артоа и сте техен приятел, напомнете им, моля ви се, за оръдията с барут, изпробвани в Италия, които ще бъдат много полезни при обсадата на градовете. Племенникът ми в Сиена и Барди във Флоренция могат да се заемат с доставката. Подобна артилерия по- лесно се придвижва и причинява повече щети отколкото големите катапулти. Монсеньор дьо Валоа би трябвало да съоръжи кръстоносния си поход с тях…
Отначало жените проявяваха доста голям интерес към Мортимър, този снажен чужденец, облечен целия в черно, който хапеше белия белег на устната си. Бяха го карали да им разказва двадесет пъти бягството си. Докато говореше, красиви женски гърди се повдигаха развълнувано над прозрачните ленени нагръдници. Гласът му, дълбок, почти дрезгав, наблягаше неочаквано на някои думи и затрогваше свободните сърца. Неведнъж Робер д’Артоа се бе опитал да тласне английския барон в обятията, готови да се разтворят за него, както му бе предложил и леки жени, по две или по три, за да разсеят грижите му. Но Мортимър не се бе поддал на никое изкушение и вече се питаха каква ли е причината на тази необикновена добродетелност и дали не споделя порока на своя крал.
Не можеха да си представят истината: този мъж, за когото смъртта на един гарван бе залог за спасението му, бе заложил щастливия обрат в съдбата си на целомъдрието. Зарекъл се бе да не докосне жена, преди да си възвърне Англия, титлите и могъществото си. Обет на рицар, какъвто биха могли да произнесат един Ланслот, един Амадис, спътници на крал Артур. Но след толкова месеци Роджър Мортимър бе принуден да признае пред себе си, че лекомислено бе дал този обет, и това помрачаваше още повече настроението му…
Най-сетне от Аквитания пристигнаха задоволителни новини. Сенешалът на английския крал, месир Басе, толкова начумерен, колкото името му будеше смях, започна да се тревожи от крепостта, която растеше в Сен-Сардос. Видя в това узурпация на правата на господаря му и оскърбление към собствената му личност. Като събра войска, той неочаквано влезе в Сен-Сардос, подложи градчето на грабеж, излови кралските служители, които надзираваха строежа, и ги избеси на стълбовете с лилии, символизиращи сюзеренството на френския крал.
Месир Ралф Басе не бе сам в тази експедиция. Няколко барони от същата област му бяха помогнали.
В деня, когато го уведомиха за това, Робер д’Артоа веднага отиде при Мортимър и го замъкна при Шарл дьо Валоа. Нашият монсеньор д’Артоа преливаше от радост и гордост. Смееше се по-силно, отколкото друг път и тупаше приятелски близките си, като неволно ги караше да залитат. Най-сетне разполагаха с желаното предизвикателство, плод на изобретателния му мозък!
Инцидентът тутакси бе поставен на разискване в кралския съвет. Направиха обичайните възражения и призоваха виновниците за грабежа в Сен-Сардос пред тулузкия съд. Дали нямаше да се явят, да признаят
