кланяха ниско на един мъж, който не беше кардинал, но въпреки това бе придружен от внушителна свита от помощници и слуги, натоварени с двуметрови пръти и дебели свитъци фина хартия. Този мъж беше месир Гийом дьо Кукурон, пръв сред всички папски архитекти, който от 1317 година изграждаше наново Авиньон за баснословната сума пет хиляди златни флорини.
Жените в тази духовна метрополия се обличаха по-красиво, отколкото където и да било другаде по света. Истинско очарование за очите беше да ги видите, когато излизат от църква, пресичат улиците, обхождат дюкянчетата, чувствуват се в гостната си посред улицата, зъзнещи от студ, но засмени в подплатените си с кожи наметки, заобиколени от услужливи благородници и прекалено свободни духовници. Някои от тях вървяха дори съвсем непринудено подръка с каноник или епископ и двете дълги поли се развяваха, като метяха в такт белия прахуляк.
Съкровището на църквата осигуряваше разцвет на всички човешки дейности. Наложило се беше да построят нови публични домове и да уголемят квартала на леките жени, защото всички монаси, калугерчета, млади духовници, дякони и архидякони, които обитаваха Авиньон, не бяха задължително светци. Консулите на града бяха окачили табели със строги предписания:
„Запрещава се на жени с лошо поведение и сводници да живеят на порядъчните улици, да се кичат със същите труфила, както честните жени, да носят воал на публично място и да докосват с ръка хляба или плодовете в магазините. В противен случай ще бъдат принудени да купят стоките, които са пипнали. Омъжените куртизанки ще бъдат изгонени от града и дадени под съд, ако се върнат.“
Но въпреки наредбите куртизанките се обличаха с най-хубави тъкани, купуваха най-хубавите плодове, набираха клиентите си по най-изисканите улици и се омъжваха много лесно, защото бяха богати и търсени. Те гледаха самоуверено така наречените честни жени, които не се държаха по-добре от тях, само че съдбата ги бе дарила с по-високопоставени любовници.
Не само Авиньон, а и целият край се преобразяваше. От другата страна на моста Сен-Бенеза, на брега на Вил-Ньов, кардинал Арно дьо Виа, племенник на папата, изграждаше огромна съборна църква. И вече наричаха „старата кула“ кулата, построена от Филип Хубави, защото беше отпреди тридесет години. Само че без Филип Хубави, който някога бе наложил Авиньон като седалище на папската власт, щеше ли да съществува всичко това23? В Бедарид, в Шатоньоф, в Нов из земята изникваха други църкви, други замъци.
Тази гледка изпълваше Бувил едва ли не с гордост. Не само защото в продължение на дълги години бе изпълнявал службата пръв шамбелан на Филип Хубави и се смяташе съпричастен във всички дела на този крал, но и защото си въобразяваше, че има известна заслуга за избора на сегашния духовен глава.
Та нали той, Бувил, преди девет години след изтощително препускане подир пръснатите между Карпантра и Оранж кардинали пръв бе предложил кардинал Дюез за кандидат на френския двор? Когато мисиите им излязат успешни, посланиците са готови да повярват, че са били плод на личния им почин. Затова, когато отиваше на банкета, който папа Йоан XXII даваше в негова чест, Бувил виреше шкембе, въобразявайки си, че изпъчва гърдите си, развяваше белите си коси върху кожената си яка и говореше високо на щитоносците си по улиците на Авиньон.
Едно нещо във всеки случай изглеждаше напълно извоювано: светият престол нямаше да се върне в Италия. Беше сложен край на илюзиите, поддържани при предишния папа. Римските патриции можеха да се бунтуват против Йоан XXII и да го заплашват, ако не се върне във Вечния град, със схизма и избор на нов папа, който действително да заеме трона на Свети Петър24. Бившият буржоа от Каор бе дал достоен отговор на римските патриции, като им отпусна само четири от шестнадесетте кардиналски места, които бе създал след избирането си. Всички други червени шапки бяха дадени на французи.
— Виждате ли, месир графе — бе казал папа Йоан на Бувил няколко дни преди това, по време на първата си аудиенция, с едва чутия си глас, с който заповядваше като пълновластен господар на целия християнски свят… — Човек трябва да управлява с приятелите си срещу враговете си. Владетелите, които изчерпват живота и силите си, за да спечелят враговете си, пораждат недоволство у истинските си поддръжници и се обграждат в крайна сметка с неискрени приятели, готови всеки миг да им изменят.
За да се убеди човек в желанието на папата да остане във Франция, достатъчно беше да види замъка, който бе построил наскоро на мястото на старата епископия: със зъбчатите си стени, кулите и сводестите бойници той се издигаше високо над града. Вътрешното пространство беше заето от морави, оградени с галерии с колони, зали за приеми и пищно украсени покои със сини потони, осеяни със звезди, подобно на небето25. При първата врата имаше двама вратари, при втората още двама, при третата — петима и още четиринадесет други за останалите врати. Дворцовият маршал командуваше четиридесет вестоносци и шестдесет и трима сержанти.
„Всичко това не може да бъде временно“ — си казваше Бувил, докато вървеше зад маршала, дошъл да го посрещне лично при вратата на папския дворец и да го преведе през залите.
А за да узнае с кого папа Йоан споделя властта си, достатъчно беше за Бувил да чуе имената на високопоставените лица, които се нареждаха около дългата маса, искряща от златни и сребърни съдове, в банкетната зала с копринени тапети.
Кардинал-архиепископът на Авиньон, Арно дьо Виа, беше син на сестра на папата. Кардинал-канцлерът на римската църква или, с други думи, първият министър на християнския свят, много широкоплещест и як мъж, достолепно седнал в пурпурните си одежди, беше Гослен Дюез, син на Пиер Дюез, братът на папата, когото крал Филип V бе удостоил с благородническо звание. Пак племенник на папата беше и Ремон Льо Ру. Друг племенник, Пиер дьо Виси, управляваше папския дом, разпореждаше се за разходите, като на него бяха подчинени двамата доставчици на хляб, четиримата икономи, конярите и ковачите, шестте камериери, тридесетте капелани, шестнадесетте изповедници на минаващите през Авиньон поклонници, звънарите, метачите, носачите на вода, перачките, архидяконите, аптекари и бръснари. Най-далечният „племенник“, седнал тук, съвсем не беше кардинал Бертран дю Пуже, легат без постоянна резиденция за Италия, за когото се шушукаше… но кой ли тук не шушукаше?…че бил незаконен син на Жан Дюез от времето, когато, макар минал четаридесетте, той още не бе напуснал родното Керси!
Всички роднини на папа Йоан, чак до братовчедите на първите му братовчеди, бяха настанени в двореца му и се хранеха на трапезата му. Двама от тях живееха дори на тайния междинен етаж под трапезарията. Всички имаха някаква длъжност — един се числеше към стоте благородни рицари, друг бе разпределител на милостините, трети началник на апостолическата камара, която се занимаваше с всички духовни привилегии, анати, десятък, платим на краля, субсидии, право на конфискуване и такси на светата Индулгенция. Папският двор, чийто годишен разход надхвърляше четири хиляди флорина, се състоеше от над четиристотин души.
Когато осем години преди това лионският конклав бе възкачил на трона на свети Петър един изтощен, безплътен старец, очаквайки, надявайки се дори, че ще издъхне още на другата седмица, папското съкровище беше съвсем празно. За осем години същият дребничък старец, който се движеше като перце, носено от вятъра, толкова добре бе ръководил финансите на църквата, така здравата бе облагал прелюбодейци, содомити, кръвосмесители, крадци, престъпници, недобросъвестни свещеници и провинили се в насилие епископи, така скъпо бе продавал абатствата, така отблизо бе контролирал църковните доходи и имущества, че си бе осигурил възможно най-крупните постъпления и притежаваше средства да изгради наново цял град. Той можеше щедро да храни семейството си и да управлява чрез него. Не се скъпеше нито за дарения на бедните, нито за подаръци на богатите, като предлагаше на посетителите си скъпоценности и златни свещени медали, с които го снабдяваше обичайният му доставчик евреинът Бонкьор.
Потънал по-скоро, а не седнал в кресло с огромно облегало, сложил крака върху две дебели възглавници от златоткана коприна, папа Йоан заемаше челното място на тази трапеза, нещо средно между консистория и семейна вечеря. Седнал вдясно от него, Бувил го гледаше като омагьосан. Колко се беше променил светият отец след избора си! Не външно: времето като че ли нямаше власт над тясното, остро лице, набръчкано и подвижно под шапчицата, поръбена със скъпа кожа, с миши очички без мигли и вежди, с изключително тънки устни, горната хлътнала навътре под беззъбата челюст. Йоан XXII носеше с по-голяма лекота своите осемдесет години, отколкото много други техните петдесет. Ръцете му доказваха това — гладки, леко напомнящи пергамент, но със съвсем пъргави стави. Преобразяването му личеше обаче в държанието му, тона на гласа, думите. Този човек, извоювал кардиналския си сан посредством едно подправено писмо, а папската си тиара — с две години подмолни интриги, увенчани с цял месец симулиране
