Няколко минути по-късно бомбардите млъкнаха и френският лагер изненадано притихна, както се посреща всяко дългоочаквано събитие. От Ла Реол излязоха парламентьори, които бяха отведени в шатрата на Маршал дьо Три. Той им съобщи в общи линии условията на капитулацията. Градът щеше да бъде предаден естествено, но граф Кент трябваше също да подпише и да обяви предаването на цялото херцогство в ръцете на наместника на френския крал. Няма да разграбват града, нито ще вземат пленници, а само заложници, като ще бъде определено и обезщетение за вредите. Освен това граф дьо Валоа канеше граф Кент на вечеря.
В извезаната с лилиите на Франция шатра, където монсеньор дьо Валоа живееше вече почти цял месец, бе приготвено голямо угощение. Граф Кент пристигна в най-хубавите си бойни доспехи, но бледен, стараейки се да прикрие под маската на достойнство унижението и отчаянието си. Беше придружен от сенешал Басе и няколко гасконски барони.
Двамата кралски наместници, победителят и победеният, разговаряха доста хладно, но се наричаха все пак помежду си „монсеньор племеннико“ и „монсеньор чичо“ като хора, между които войната съвсем не скъсва роднинските връзки.
Мъчеха се да бъдат любезни и да възхваляват смелостта на противника. Поздравиха Кент за бурния му набег, който бе отнел един маршал на Франция. Кент пък изрази голямо уважение към чичо си за обсадните му съоръжения и за използването на огнестрелни оръдия.
— Чухте ли, месир конетабъл и всички вие монсеньори, какво казва благородният ми племенник? — извика монсеньор дьо Валоа. — …че без нашите бомбарди със снаряди градът можел да издържи цели четири месеца? Запомнете това!
Кент и Мортимър се наблюдаваха над чиниите, чашите и каните.
Щом банкетът приключи, военачалниците се оттеглиха, за да съставят документа за примирието, който включваше много точки. Всъщност Кент беше готов да отстъпи за всичко освен за някои формулировки, които оспорваха законните права на английския крал, и за включването на месир Басе и Монпьоза начело на списъка на заложниците. Те двамата бяха затворили и избесили служителите на френския крал и съдбата им беше добре известна. А Валоа държеше да му предадат сенешала и виновника за бунта в Сен- Сардос.
И лорд Мортимър участвуваше в преговорите. Той предложи да разговарят насаме с граф Кент. Конетабълът Гоше се възпротиви. Че как може да се разреши на един дезертьор от вражеския лагер да уговаря примирието! Но Робер д’Артоа и Шарл дьо Валоа гласуваха доверие на Мортимър. Двамата англичани се оттеглиха в един ъгъл на шатрата.
— Имате ли голямо желание да се върнете веднага в Англия, милорд?… — попита Мортимър.
Кент не отговори.
— За да се срещнете с брат си Едуард, чиято несправедливост ви е добре известна, и за да ви упрекне за поражението, което ви подготвиха двамата Диспенсър? Защото вас ви предадоха, милорд, не може да не знаете. Ние бяхме уведомени, че са ви обещали подкрепления, които изобщо не са тръгнали от Англия. Ами заповедта до сенешала на Бордо да не идва във ваша помощ, преди да пристигнат тези подкрепления, не е ли предателство? Не се изненадвайте, че съм така добре осведомен. Дължа го само на банкерите ломбардци… Но попитали ли сте се за причината на тази толкова вероломна небрежност спрямо вас? Не ви ли е ясна нейната цел?
Кент продължаваше да мълчи с леко наклонена на една страна глава и съзерцаваше ноктите си.
— Ако бяхте излезли победител тук, вие щяхте да станете страшен за двамата Диспенсър, милорд — поде Мортимър, — и щяхте да имате голямо влияние в кралството. Те са предпочели да ви накарат да се изложите, като се предадете, па макар и с цената на Аквитания, за която нехаят хора, които гледат само да си присвояват една след друга граничните области. Разбирате ли, че преди три години бях принуден да се бунтувам заради Англия срещу нейния крал или заради краля срещу самия него? Кой ви гарантира, че още с връщането си няма да бъдете на ваш ред обвинен в измяна и хвърлен в затвора? Вие сте още млад, милорд, и не знаете на какво са способни тези престъпни хора.
Кент отметна назад русите си къдри и най-сетне отговори:
— Започвам да разбирам това на собствения си гръб, милорд.
— Ще ви бъде ли неприятно да предложите самия себе си като пръв заложник, естествено като ви гарантират, че ще се отнасят с вас като с принц? Сега, когато Аквитания е изгубена и то завинаги, както се опасявам, ние трябва да спасим самото кралство, а оттук можем по-добре да сторим това.
Младият мъж погледна изненадано Мортимър.
— Само преди два часа бях още наместник на краля, своя брат, а вие ми предлагате вече да участвувам в бунт срещу него?
— Не явно, милорд, не явно!… Важните решения се вземат за кратко време.
— Колко време ми давате?
— Нямате нужда, милорд, тъй като вече сте решили.
За Роджър Мортимър беше немалък успех, когато младият граф Кент, сядайки отново на масата, на която се водеха преговорите за примирие, съобщи, че предлага той да бъде първият заложник.
Мортимър се наведе към ухото му и прошепна:
— Сега трябва да се потрудим да спасим вашата снаха и братовчедка, кралицата. Тя заслужава нашата любов и може да ни бъде много полезна.
Втора част
ИЗАБЕЛ ВЛЮБЕНА
I. ТРАПЕЗАТА НА ПАПА ЙОАН
Църквата Сент-Агрикол беше изцяло преустроена. Катедралата, църквата на По-малките братя, църквата на Братята-проповедници и на августинците бяха уголемени и подновени. Хоспиталиерите на свети Йоан Ерусалимски си бяха построили великолепна резиденция. Отвъд площада на сарафите се издигаше новата църквица Сент-Антоан, копаеха се основите на бъдещата църква Сен-Дидие.
Граф дьо Бувил от една седмица обхождаше Авиньон и не можеше да го познае, защото не намираше нито едно от местата, които си спомняше. Всяка разходка, всяко излизане бе за него повод за изненада и смайване. Как бе възможно само за осем години един град да стане неузнаваем?
Защото не само култови сгради бяха изникнали сякаш от земята или бяха сменили фасадите си и от всички страни можеха да се видят острите им върхове, готическите прозорци, розетките, белокаменните бродерии, леко позлатени от зимното слънце, през които се провираше вятърът, духащ откъм Рона.
Навсякъде се издигаха пищни дворци, жилища на прелати, на замогнали се буржоа, кантори на сдруженията на ломбардците, складове, магазини. Навсякъде се чуваше търпеливият, неспирен и подобен на дъждовни капки шум от чуковете на каменоделците, милионите бързи удари на метала по меката скала, благодарение на които се изграждат столиците. Навсякъде многолюдна тълпа, отстъпваща често встрани, за да мине някой кардинал със свитата си, навсякъде дейна, жива, засуетена тълпа, която стъпва по чакъл, стърготини и варовиков прах. Признак на богати времена е да видиш бродирани обувки на властник, замърсени от строителни отпадъци.
Не, Юг дьо Бувил не можеше да разпознае вече нищо. Мистралът пълнеше очите му не само с прах от строежите, но и с непрестанно удивление. Търговците, които всички се гордееха, че са доставчици на пресветия отец или на кардиналите от светия му колегиум, предлагаха най-пищните стоки на земята, най- плътните кадифета, най-тежките коприни, брокати и сърмени гайтани. Църковните украшения, кръстове за гърдите, жезли, пръстени, потири, дарохранителници, дискоси, както и чинии за ядене, лъжици, канчета, високи чаши, гравирани с папски или кардиналски гербове, се трупаха по лавиците на сиенеца Тауро, търговеца Корболи и метр Кашет, майстори по посребряване.
Необходими бяха художници, за да украсят всички тези църковни кораби, сводове, манастирски галерии, зали за аудиенция. Тримата Пиеровци — Пиер дьо Пюи, Пиер дьо Кармьолер и Пиер Годрак, подпомогнати от многобройните си ученици, разстилаха златна, лазурна и карминова боя и рисуваха изображенията на Зодиака около сцените от двата Завета. Необходими бяха скулптори. Маестро Мачоло от Сполета издялваше от червен дъб и орех статуите на светците, които после боядисваше или позлатяваше. А по улиците се
