прибавеше и наличните в банката си монети, беше вече изчислил, че тази операция щеше да му донесе петнадесет-двадесет хиляди ливри печалба. Беше дал в заем седем. Сигурен беше, че ще спечели поне два пъти повече и тази печалба ще отпусне нови заеми. Това ще рече рутина! Тъй като Бокачо го поздрави за съобразителността му и като се усмихна любезно с тънките си устни, каза, че ненапразно ломбардските сдружения в Париж са го избрали за свой капитан, месер Толомей отвърна:
— О, след като съм упражнявал петдесет и повече години този занаят, нямам никаква заслуга. Това идва от само себе си. И ако бях наистина хитър, какво щях да направя? Щях да откупя резервите ти от флорини и щях да запазя цялата печалба за мен. Но за какво би ми послужила? Ще видиш, Бокачо, ти си още много млад…
Събеседникът му впрочем имаше бели коси на слепоочията си.
— Настъпва възраст, когато, ако работиш само за себе си, имаш чувството, че работиш за тоя, дето духа. Много ми липсва моят племенник. Шумът около него вече стихна. Сигурен съм, че не рискува нищо, ако се върне. Но този дявол Гучо отказва. Мисля, че се инати от гордост. И вечер, когато служещите си отидат и слугите си легнат, голямата къща ми се струва много празна. И ето че има дни, когато почвам да съжалявам за Сиена.
— Племенникът ти би трябвало да постъпи като мен, когато изпаднах в подобно положение с една дама от Париж. Отвлякох сина си и го отведох в Италия.
Месер Толомей клатеше глава и мислеше колко тъжен е един дом без деца. Синът на Гучо тези дни щеше да навърши седем години, а Толомей нито веднъж не го бе видял. Майката не позволяваше…
Банкерът разтриваше десния си крак. Чувствуваше го тежък и студен. Сякаш мравки лазеха по него. Смъртта ни дърпа така за краката съвсем бавничко в продължение на години… След малко, преди да си легне, ще накара да му донесат един леген с гореща вода, за да затопли крака си.
IV. ЛЪЖЕКРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД
— Монсеньор дьо Мортимър, ще ми трябват много доблестни и смели рицари като вас, за да участвуват в кръстоносния ми поход — заяви Шарл дьо Валоа. — Ще ме сметнете доста горделив, задето казвам „моят поход“, след като всъщност това е поход на нашия господ бог. Но не мога да не изтъкна, а и всеки ще признае, че ако това велико начинание, най-голямото по обсег и най-славното, което може да призове християнските нации, случайно се осъществи, това ще бъде защото съм го организирал собственоръчно. И така, монсеньор дьо Мортимър, аз ви предлагам направо, с вродената си откровеност, която постепенно ще опознаете: искате ли да бъдете с мен?
Роджър Мортимър се изправи на стола си. Лицето му леко се затвори и клепачите му закриха наполовина каменносивите му очи. Нима му предлагаха да командува отред от двадесет рицари като на дребен провинциален владетел или на авантюристичен войн, попаднал тук поради злополучната си съдба? Та подобно предложение бе милостиня!
Мортимър бе приет за първи път от монсеньор дьо Валоа, който досега бе все зает със задачите си в кралския съвет, задържан от приемите на чуждестранните посланици или пътуваше из кралството. Мортимър най-сетне виждаше човека, който управляваше Франция и който същия ден бе издигнал едно от протежетата си, Жан дьо Шершьомон, на поста канцлер. Положението на Мортимър, безспорно завидно за бивш доживотен затворник, но мъчително за високопоставен благородник, се свеждаше до положението на изгнаник, който идва да иска, няма какво да предложи и очаква, всичко от другите.
Срещата стана в двореца на сицилийския крал, който Шарл дьо Валоз беше получил от първия си тъст, Карло Куция, крал на Неапол, като сватбен подарък. В голямата зала, предназначена за аудиенции, дванадесетина души — щитоносци, придворни, секретари — разговаряха тихичко на малки групи, като обръщаха често очи към господаря, който приемаше посетителите като истински суверен, седнал на нещо като трон с балдахин. Монсеьньор дьо Валоа беше облечен в домашна роба от синьо кадифе с извезани по нея инициали „В“ и лилии, разтворена отпред, с подплата от скъпи кожи. Ръцете му бяха отрупани с пръстени. Носеше личния си печат, гравиран в скъпоценен камък, закачен на златна верижка за колана. На главата си имаше кадифена шапчица, закрепена със златен, изящно изработен обръч, един вид домашна корона. От двете му страни бяха първородният му син, Филип дьо Валоа, юначага с голям нос, добре сложен, който се подпираше на облегалото на трона, и Робер д’Артоа, зет му, седнал на табуретка и протегнал към огъня огромните си ботуши от червена кожа.
— Монсеньор — произнесе бавно Мортимър, — ако помощта на човек, пръв сред бароните от Уелските гранични владения, който е управлявал Ирландия и е командувал много сражения, може да ви бъде полезна, с удоволствие ще ви я окажа за защитата на християнския свят и можете отсега да разполагате с кръвта ми. Валоа разбра, че мъжът, който говореше за владенията си, като че ли още ги притежаваше, беше горд и трябваше да щади честолюбието му, ако искаше да го използва.
— Аз съм щастлив, сър, че се нареждате под знамето на френския крал, тоест моето, защото още отсега сме се разбрали, че племенникът ми ще остане да управлява кралството, докато аз ще командувам похода, щастлив съм, повтарям, че се нареждат най-влиятелните европейски владетели: моят роднина Жан Люксембургски, крал на Бохемия, шуреят ми Роберто, крал на Неапол и Сицилия, братовчед ми Алфонсо Испански, както и републиките Генуа и Венеция, които по искане на пресветия отец ще ни подпомогнат с галерите си. Така че няма да бъдете в лоша компания и ще държа всеки да ви тачи и почита като могъщ барон, какъвто сте в действителност. Франция, от която произлизат вашите предци, ще се опита да признае по-добре заслугите ви, отколкото Англия, както изглежда.
Мортимър наведе глава без да отговори. Това уверение не беше маловажно. Той щеше да внимава то да не остане голословно.
— Защото вече повече от петдесет години — поде монсеньор дьо Валоа — не се прави нищо велико в Европа в услуга на бога. Точно откакто дядо ми, Луи Свети, остави в светите земи живота си, като си извоюва небето. Неверните, окуражени от нашето отсъствие, са надигнали глава и си въобразяват, че са господари навред. Опустошават крайбрежията, разграбват корабите, спъват търговията и със самото си присъствие оскверняват Божия гроб. А какво направихме ние? От година на година се отдръпвахме от всичките си владения, от всичките си начинания, изоставихме крепостите, които бяхме построили, престанахме да браним свещените права, които си бяхме извоювали. Това време е вече минало. В началото на годината пристигнаха пратеници от Малка Армения да ни молят да им помогнем в борбата срещу турците. Благодарен съм на племенника си Шарл IV, че разбра значението на тяхната молба и подкрепи инициативите ми във връзка с нея. До такава степен, че сега си приписва заслугата за самата идея? Но не е зле да си въобразява, че е било така. По този начин не след дълго, щом съберем силите си, ще заминем и ще нападнем варварите в далечните страни.
Робер д’Артоа, който чуваше за стотен път тази реч, одобряваше най-сериозно с глава, като вътре в себе си се забавляваше от пламенността, с която тъстът му излагаше благородните каузи. Защото на Робер му бяха известни скритите ходове на играта. Той знаеше, че наистина възнамеряват да се бият с турците, но след като поразбутат малко християните по пътя си. Защото император Андроник Палеолог, който царуваше във Византия, не беше привърженик на Мохамед, доколкото беше известно. Несъмнено неговата църква не беше съвсем правоверна и хората му се кръстеха наопаки, но все пак се кръстеха! Но монсеньор дьо Валоа не беше скъсал с мечтата си да възстанови прословутата Константанополска империя, обхващаща не само земите на Византия, а и Кипър, Родос, Армения, бившите кралства Куртьоне и Люзинян. И когато граф Шарл пристигнеше там с разветите си знамена, Андроник Палеолог, доколкото можеше да се предвиди, нямаше да значи много нещо. Монсеньор дьо Валоа лелееше мислено блянове на истински Цезар…
Трябва да отбележим между другото, че той доста успешно си служеше с една маневра, която се състоеше да иска винаги възможно най-много, за да получи малко. Така той се бе опитал да размени командуването на похода и претенциите си за константинополския трон срещу малкото кралство Арл на Рона при условие, че към него се прибави Виеноа. Преговорите, започнати в началото на годината с Жан Люксембургски, бяха пропаднали поради отказа на савойския граф и главно поради противопоставянето на краля на Неапол, който никак не държеше неспокойният му роднина да основе самостоятелно кралство в съседство с провансалските му владения. Тогава монсеньор дьо Валоа с още по-голям жар се бе заел със свещения поход. Съдено му беше да търси кралската корона, която му се бе изплъзнала в Испания, Германия и дори в Арл, на другия край на земята!
