— Защо говорите за самота, госпожо! — каза Хю младият с красивия си модулиращ глас. — Не сме ли всички ваши верни приятели, след като сме приятели на краля? А нима госпожа Алиенор, моята предана съпруги, не е постоянно с вас? Хубава книга имате — добави гой, като посочи томчето — и много изящно украсена. Ще бъдете ли така любезна да ми я заемете?
— Но разбира се, разбира се, кралицата ви я дава — каза кралят. — Нали ще ни направите, госпожо, удоволствието да заемете тази книга на нашия приятел Глостьр?
— С голямо удоволствие, сир, с голямо удоволствие. И зная какво значи да заема нещо, когато става дума за нашия приятел Диспенсър. Преди десет години му заех така перлите си и както виждате, все още ги носи на шията си.
Тя още не се предаваше, но сърцето й биеше силно в гърдите. Занапред щеше сама да понася всекидневните оскърбления. Но ако някой ден й се удадеше да си отмъсти, нямаше да забрави нищо.
Хю младият постави томчето върху един сандък и кимна съучастнически на жена си. Лиричните поеми на Мари Френска щяха да отидат при златната тока с лъвове от скъпоценни камъни, трите златни корони, четирите корони, украсени с рубини и смарагди, сто и двадесетте сребърни лъжици, тридесетте големи чинии, десетте златни чаши, златотканата гарнитура за спалня на ромбове, колесницата за шест коня, бельото, сребърните тасове, конските амуниции, украшенията за параклиса, всички онези дивни неща, подарени от баща й или близките й, които съставляваха зестрата на кралицата и които бяха минали в ръцете на любовниците на Едуард, първо Гавистън, после Диспенсър. Дори широката мантия от турска коприна, цялата в бродерии, която бе носила в сватбения си ден, й бе отнета!
— Хайде, милорди — каза кралят, като плесна с ръце, побързайте да се заемете със задачите, които ви възложих, и нека всеки изпълни дълга си.
Този обичаен негов израз, пак формула, която според него звучеше величествено, бележеше края на неговите съвещания. Той излезе, последван от всички други, и стаята се изпразни.
Здрач се спусна във вътрешния двор на Къркхъмския манастир, а ведно с него и малко прохлада от прозорците. Кралица Изабел и лейди Мортимър не смееха да произнесат нито дума, за да не се разплачат. Дали някога щяха да се съберат отново и каква ли съдба очакваше всяка от тях?
Младият принц Едуард, все още с наведени очи, застана безмълвно зад майка си, сякаш искаше да замести приятелката, която откъсваха от нея.
Лейди Диспенсър се приближи, за да вземе книгата, която се бе харесала на мъжа й, хубава книга, чиято кадифена подвързия беше украсена със скъпоценни камъни. Това художествено произведение отдавна възбуждаше алчността й. Когато посегна към него, младият принц Едуард сложи ръка върху книгата.
— А, не, омразна жена! — възкликна той. — Няма ни вземете всичко!
Кралицата отстрани ръката на принца, взе книгата и я подаде на неприятелката си. После се обърна към сина си с едва забележима усмивка, която отново разкри зъбите й на малък хищник. Едно единадесетгодишно дете не можеше да бъде още голяма опора, но все пак то беше престолонаследникът.
III. НОВ КЛИЕНТ ЗА МЕСЕР ТОЛОМЕЙ
В работния си кабинет на първия етаж старият Спинело Толомей повдигна долния край на един стенен килим и като отмести малък дървен капак, разкри тайния отвор, през който можеше да надзирава служещите си в галерията на партера. През тази „шпионка“, флорентинско изобретение, потулена между гредите, месер Толомей можеше да види всичко, което ставаше, и да чуе всичко, което се казваше в банковото и търговското му предприятие. В момента той долови признаци на известно объркване. Пламъците на големите лампи върху тезгяхите трепкаха, служещите не местеха медните жетони по шахматните дъски, които използваха за смятане. Един аршин за мерене на платовете падна върху плочите с трясък. Везните върху масите на сарафите се люшкаха, без никой да ги е докоснал. Клиентите се бяха извърнали към вратата, а надзирателите с ръка на гърдите се бяха вече навели за поклон.
Месер Толомей се усмихна, защото отгатна по цялата тази суматоха, че току-що влизаше граф д’Артоа. Впрочем след малко той зърна през „шпионката“ огромна островърха качулка от червено кадифе, червени ръкавици, червени ботуши със звънтящи шпори и аления плащ, развяващ се на раменете на исполина. Единствен монсеньор д’Артоа умееше да влиза така шумно, да изпълва с трепет персонала още с появяването си, да щипе мимоходом гърдите на гражданките, без съпрузите им да посмеят дори да мръднат, и да разклаща стените едва ли не само с дъха си.
Старият банкер никак не се вълнуваше от всичко това. Доста отдавна познаваше граф д’Артоа. Беше го наблюдавал безкрайно много пъти. А когато го гледаше така отгоре, различаваше всичко престорено, пресилено, показно в държанието на този благородник. Понеже природата го беше дарила с изключителни телесни измерения, монсеньор д’Артоа си придаваше вид на лошия исполин от приказките. Всъщност беше обикновен хитрец и измамник. Пък и Толомей водеше сметките на Робер…
Лицето, което придружаваше д’Артоа, повече привлече вниманието на банкера: един благородник, облечен изцяло в черно, с уверена походка, но със сдържано, далечно и доста високомерно изражение.
Двамата посетители се бяха спрели пред тезгяха с оръжията и конските амуниции и монсеньор д’Артоа шареше с огромната си червена ръкавица между кинжалите, камите, различните модели дръжки на шпаги, разбутваше везаните седла, стремената, извитите юзди, изящно оформените нарязани и бродирани поводи. Служещият щеше да загуби после цял час да подрежда стоката си. Робер избра чифт шпори от Толедо с дълги шипове, с висока и извита назад пета, за да предпазва ахилесовото сухожилие при силен натиск на хълбоците на коня. Остроумно изобретение, сигурно много полезно при турнири. Скобите на шпорите бяха украсени с цветя и панделки, а върху позлатената стомана беше гравиран девизът: „Ще победя“.
— Подарявам ви ги, милорд — каза исполинът на благородника в черно. — Остава ви само да си изберете дамата, която ще ви ги прикачи. Няма да чакате много. Френските дами бързо се запалват по някого, който идва отдалеч… Тук можете да се снабдите с всичко, което пожелаете — добави той, като посочи галерията. — Приятелят ми Толомей, вещ лихвар и търговска лисица, ще ви достави всичко. Каквото и да му поискат, никога не се е случвало да го няма. Искате да подарите филон на капелана си? Предлага ви да изберете измежду тридесет… Пръстен за вашата любима? Има цели ковчежета, пълни със скъпоценни камъни… Приятно ви е да парфюмирате момичетата преди забавлението? Ще ви даде мускус, внесен направо от Ориента… Търсите реликва? Има цели шкафове… На всичко отгоре продава и злато, за да си купите всичко това! Притежава монети, сечени във всички краища на Европа, и ей върху тази плоча виждате курса им. Продава цифри, с това главно се занимава: аренди, лихви от заеми, доходи от владения… Зад тези малки вратички седят чиновници, които събират, пишат единиците, запомнят наум десетиците… Какво бихме правили без този човек, който забогатява от неумението ни да смятаме? Да се качим при него.
Скоро дървените стъпала на витата стълба застенаха под тежестта на Робер д’Артоа. Месер Толомей бутна капака на „шпионката“ и спусна гоблена.
Стаята, в която влязоха двамата благородници, беше тъмна, пищно украсена с тежки мебели, големи сребърни предмети, с гоблени по стените, които приглушаваха шума. Миришеше на свещи, тамян, подправки и билки. Редом със скъпите вещи се бяха наслоили и миризмите, които съпътствуваха един живот.
Банкерът пристъпи към гостите си. Робер д’Артоа, който не бе го виждал мкого седмици — почти три месеца, през които трябваше да придружава братовчед си, френския крал, най-напред в Нормандия в края на август, после в Анжу цялата есен, — намери сиенеца остарял. Белите му коси бяха по-редки, по-пухкави върху яката на дрехата му. Времето бе оставило следи от ноктите си по лицето му. Скулите бяха прошарени от червени жилчици, напомнящи крачка на птица, бузите бяха увиснали и се люшкаха под брадичката му. Гърдите му бяха хлътнали още малко, докато шкембето му беше станало още по-голямо. Нискоотрязаните нокти бяха чупливи. Лявото око, прословутото ляво око на месер Толомей, винаги почти затворено, запазваше изражението на живост и лукавост върху лицето му. Но другото му око, отвореното, гледаше разсеяно, отсъствуващо, уморено. Поглед на изхабен човек, загрижен по-малко за външния свят, отколкото за смущенията и отпадналостта на старото си тяло, близко до своя край.
— Приятелю Толомей! — извика Робер д’Артоа, като махна ръкавиците си и ги захвърли като кървава локва върху една маса. — Приятелю Толомей, водя ви ново богатство.
— Колко ще ми струва то, монсеньор? — попита банкерът, като покани посетителите си да седнат.