всеки път, когато ми изменят, само тези думи са в устата ви, Лестър! Посъветваха ме — и много сбърках, че се вслушах в тези мнения, — помолиха ме горещо да помилвам Уигмор! Признайте, че ако бях постъпил с него, както с вашия брат, този бунтовник днес нямаше да обхожда пътищата!
Кривата шия повдигна тежкото си рамо и затвори очи с уморено изражение. Колко дразнещ беше този навик на Едуард да нарича роднините си или първите си съветници с имената на графствата им и да се обръща към първия си братовчед, наричайки го Лестър, вместо да каже просто „братовчеде“, както правеха всички в кралското семейство, включително и кралицата. И каква липса на деликатност да напомня по всеки повод за смъртта на Томъс Ланкастър, като че ли се гордееше с нея! Ах, какъв странен човек и лош крал, който си въобразява, че може да обезглавява близките си роднини, без да си навлече омраза, че с една прегръдка може да заличи една непоправима загуба, който изискваше преданост точно от хората, които бе наранил и очакваше да срещне навсякъде вярност, след като сам бе изтъкан от жестока непоследователност!
— Навярно сте прав, милорд — каза Кривата шия, — и тъй като царувате вече шестнадесет години, сигурно постъпвате, както трябва. Призовете вашия епископ пред Върховния съд. Не се противопоставям.
И прибави през зъби, за да го чуе само младият граф ъф Норфолк:
— Главата ми наистина е извърната на една страна, но държа да си остане там, където е.
— Ще се съгласите — продължи Едуард, като шибате въздуха с ръка, — че е подигравка с мен да избягаш през стените на кула, която лично съм построил така, че никой да не може да се изплъзне от нея.
— Може би, сир — подхвърли кралицата, — когато сте я строили, сте обръщали повече внимание на миловидността на зидарите, отколкото на здравината на камъните.
Присъствуващите изведнъж притихнаха. Остроумната забележка бе груба и неочаквана. Всеки сдържаше дъха си, вперил очи кой с уважение, кой с ненавист в доста крехката на вид жена, която, седнала добре изправена на стола си, сама устояваше позициите си. Между леко открехнатите й устни проблясваха плътно наредените й малки зъби на хищно зверче, доста остри. Изабел беше явно доволна от удара, който бе нанесла.
Младият Хю стана аленочервен. Хю старият се престори, че не е чул.
Едуард сигурно щеше да си отмъсти, но как? Той не отговори веднага. Кралицата наблюдаваше капчиците пот, които избиха по челото на мъжа й. Едва ли има нещо по отвратително за една жена от потта на мъж, когото е престанала да обича.
— Кент — извика кралят, — назначих ви пазител на петте пристанища и управител на Дувър. Какво пазите в този миг? Защо не сте по крайбрежието, което трябва да охранявате и където нашият измамник навярно се опитна да се качи на някой кораб?
— Сир братко, та нали вие ми заповядахте да ви придружа при пътуването ви? — попита съвсем объркан младият граф.
— Е добре, сега пък ви заповядвам да отидете в графството си, да претърсите градовете и селата, за да уловите беглеца и лично да внимавате да бъдат претърсени всички кораби в пристанищата.
— Да поставят шпиони в корабите и да уловят въпросния Мортимър жив или мъртъв, ако случайно се качи на тях — предложи Хю младият.
— Много правилен съвет, Глостър — одобри Едуард. — А вие Стейпълдън…
Епископът на Ексетър извади палеца от устата си и измърмори:
— Милорд…
— Веднага ще заминете за Лондон. Ще отидете в кулата под предлог, че ревизирате касата, ще вземете кулата под ваше командуване и надзор, докато бъде назначен нов конетабъл. Болдок ще приготви начаса пълномощните ви.
Хенри Кривата шия, загледан към прозореца и опрял ухо на рамото си, като че ли се бе замечтал. Той изчисляваше… Изчисляваше, че са изминали шест дни от бягството на Мортимър, че кралските заповеди можеха да бъдат изпълнени едва след седмица и само ако е безумен — а това съвсем не беше случаят с Мортимър, — той няма отдавна да е напуснал кралството14. Радваше се също, че се бе солидаризирал с повечето епископи и барони, които след битката при Бъръбридж бяха издействували животът на барон ъв Уигмор да бъде пощаден. Защото сега, когато той бе избягал, опозицията срещу Диспенсър-баща и син щеше може би да намери в негово лице водача, който й липсваше след смъртта на Томас ъв Ланкастър. При това водач, по-ловък и по-силен от Томъс…
Гърбът на краля описа вълнообразно движение. Едуард се завъртя на токовете си и застана отново срещу жена си.
— Е, да, госпожо. С право ви смятам отговорна. И пуснете най-напред тази ръка, която непрекъснато стискате, откак съм влязъл! Пуснете ръката на лейди Жана! — извика Едуард и тропна с крак. — Та вие се солидаризирате с един предател, след като така показно държите жена му при себе си. Хората, които са помогнали на Мортимър, с основание са мислели, че имат съгласието на кралицата… Пък и не можеш да избягаш без пари. От кралицата на придворната, от придворната на епископа, от епископа на размирника, пътят не е труден. Ще трябва да проверя по-отблизо вашата касетка.
— Сир, струва ми се, че разходите ми са доста добре контролирани — каза Изабел, като посочи лейди Диспенсър.
Хю младият като че ли внезапно загуби интерес към спора. Най-сетне гневът на краля се беше обърнал, както обикновено срещу кралицата и Хю имаше още едно основание да тържествува. Той взе от масичката книгата, която лейди Мортимър четеше на кралицата преди идването на граф дьо Бувил. Това беше стихосбирката на Мари Френска. Копринената панделка бе поставена при пасажа:
„Франция, все Франция… Те четат неща, свързани само с тази страна — каза си Хю. — И кого виждат мислено в този рицар, за когото мечтаят? Мортимър навярно…“
— Милорд, аз не надзиравам парите за милостиня — обади се Алиенор Диспенсър.
Любимецът на краля вдигна очи и се усмихна. Щеше да поздрави тази вечер жена си за това хрумване.
— Виждам, че ще трябва да се откажа да давам и милостиня — каза Изабел. — Няма да ми остане нищо от това, което отличава една кралица, дори милосърдието.
— И ще трябва също, госпожо, заради любовта си към мен, която всеки вижда, да се откажете от лейди Мортимър, защото никой в кралството няма да разбере защо трябва да остава занапред при вас.
Този път кралицата побледня и сякаш се смали на стола си. Големите изваяни ръце на лейди Жана се разтрепераха.
— Съпругата, Едуард, не е длъжна да споделя напълно постъпките на мъжа си. Самата аз съм достатъчно ярък пример. Благоволете да повярвате, че лейди Мортимър е толкова малко съпричастна в провиненията на мъжа си, колкото аз във вашите прегрешения, ако случайно съгрешите!
Но този път атаката й се провали.
— Лейди Жана ще отиде в замъка Уигмор, който занапред ще бъде под надзора на брат ми Кент, докато реша какво ще ми е угодно да направя с имуществата на предател, чието име не желая повече да бъде произнасяно в мое присъствие… преди смъртната му присъда. Мисля, лейди Жана, че ще предпочетете доброволно да се оттеглите там, а не насила.
— Няма що — промълви Изабел, — виждам, че искат на бъда съвсем сама.
