показва лесно своите чувства, а също, защото тази изумителна новина му бе вече донесена няколко дни по-рано от друг пратеник.
Крал Едуард се пази тайно в замъка Корф — продължи монахът, — аз го видях и идвам да ви удостоверя това.
Граф Кент стана, прекрачи кучето си, приближи се до прозореца с малки стъкла, поставени в тънки оловени рамки, и погледна сивото небе над своя замък Кенсингтън.
Кент беше на двадесет и девет години. Той не бе вече слабшят младеж, който бе командувал английската защита по време на злополучната война в Гийена в 1324 година и бе принуден, по липса на войници, да се предаде в обсадената крепост Реол на чичо си Шарл дьо Валоа. Но макар и малко напълнял, той беше запазил все още своята бледост. Беше сдържано безгрижен, повече склонен към мечтателност, отколкото към истинско размишление.
Никога не бе чувал по-удивително нещо! И така, неговият полубрат Едуард II, чиято кончина беше съобщена преди три години и гробът му бе в Глостър — никой вече в кралството не се колебаеше да назове убийците му, — бил все още на тоя свят? Значи, задържането му в замъка Беркли, жестокото убийство, писмото на епископ Орлитън, общата вина на кралица Изабел, на Мортимър и на сенешала Малтравърс и най-после погребението, извършено тайно, всичко това е било басня, съчинена от тези, които имаха интерес да се смята, че бившият крал е починал, и разкрасена после от народното въображение.
За по-малко от две седмици за втори път му съобщаваха това. Първия път той бе отказал да повярва. Но сега почваше да се разколебава.
— Ако новината е вярна, тя може да промени много неща в кралството. — каза той, без да се обръща лично към монаха.
Защото от три години насам Англия бе имала време да се събуди от своите сънища. Къде бяха свободата, справедливостта, благоденствието? Та нали си бяха въобразили, че те ще следват по петите кралица Изабел и славния Мортимър? От доверието, което им бяха гласували, от надеждите, които бяха вдъхнали, оставаше само споменът за разочарованието от една голяма илюзия.
Защо трябваше да бъде изгонен, свален от трона, затворен, така поне бяха вярвали до този ден — и убит слабият Едуард II, подчинен на влиянието на отвратителни фаворити, ако това бе само за да бъде заместен от малолетен крал, още по-слаб и лишен от всякаква власт от любовника на майка си?
Защо бе обезглавен граф д’Арундел, убит канцлерът Балдок, нарязан на четири парчета Хюг дьо Диспенсър, когато сега лорд Мортимър управляваше пак така самоволно, изстискваше страната пак така алчно, оскърбяваше, подтискаше, тероризираше, не понасяше никакво оспорване на авторитета си?
Хюг дьо Диспенсър, порочна и алчна личност, притежаваше някои слаби страни, върху които можеше да се влияе. Случваше се да отстъпи от страх или примамен от пари. А Роджър Мортимър бе непреклонен и необуздан барон. Френската вълчица, както наричаха кралицата-майка, имаше за любовник вълк.
Властта покварява бързо хората, които я завладяват, ако не са тласкани към нея преди всичко от грижата за народното благо.
Смел, даже герой, прочул се с безпримерното си бягство, Мортимър по време на годините на заточение въплъщаваше тежненията на един нещастен народ. Спомняха си, че някога бе завладял за английската корона кралство Ирландия; забравяха, че там той бе придобил опит.
Наистина никога Мортимър не бе мислил за нацията в нейната общност, нито за нуждите на своя народ. Той бе станал борец за народното дело само дотолкова, доколкото то съвпадаше за момента с неговата кауза. Той въплъщаваше в действителност само исканията на известна част от благородниците. Взел властта в своите ръце, той се държеше, като че ли цяла Англия е минала на служба при него.
И после той си бе присвоил почти една четвърт от кралството, като стана граф на Граничните области, титла и владение, които бе създал за себе си. Под ръка с кралицата-майка, той водеше живот на истински крал и се държеше с младия Едуард III, като че ли той не бе негов сюзерен, а негов наследник.
Когато през октомври 1328 година Мортимър поиска от парламента, свикан в Сализбъри, потвърждение на перската си титла, Хенри Ланкастърски или Кривата шия, най-старият в кралското семейство, не присъствува на заседанието. По време на същата сесия Мортимър бе вкарал в двора на парламента свои въоръжени войници, за да наложи по-лесно волята си. Този вид принуда съвсем не бе по вкуса на камарите.
Почти неизбежно същата коалиция, образувана някога за да свали двамата Диспенсър, бе създадена отново около същите принцове и кралски братя: около Хенри Кривата шия, около графовете Норфолк и Кент, чичовци на младия крал.
Два месеца след аферата в Сализбъри, като се възползва от отсъствието на Мортимър и на Изабел, Кривата шия събра тайно в Лондон в черквата Свети Павел много епископи и барони, за да организира въоръжено въстание. Обаче Мортимър имаше навсякъде шпиони. Преди коалицията да се въоръжи, той дойде със собствените си войски да опустоши град Лестър, главното владение на Ланкастър. Хенри искаше да продължи борбата, но Кент сметна работата зле подхваната и се измъкна безславно.
Ако Ланкастър се бе измъкнал от това лошо положение без друга щета освен единадесет хиляди ливри глоба, впрочем неизплатени, това се дължеше на факта, че бе пръв член на регентския съвет и опекун на краля и че по силата на една абсурдна логика за Мортимър бе необходимо да поддържа юридическата фикция на това опекунство, за да може законно да осъжда за бунт срещу краля дори хора от ранга на самия Ланкастър.
Хенри Кривата шия бе изпратен във Франция под предлог да преговаря за брака на сестрата на младия крал с по-големия син на Филип VI. Това отдалечаване бе благоразумна немилост; мисията щеше да продължи дълго време.
В негово отсъствие Кент изведнъж и почти въпреки желанието си се оказа начело на недоволниците. Всичко се насочваше към него, а и той самият искаше да заличи проявеното предишната година малодушие. Не, не страхът го бе отклонил от делото.
Всички тези неща изплуваха безредно в мисълта му, докато гледаше през прозореца на замъка Кенсингтън. Монахът стоеше все така неподвижен, пъхнал ръце в ръкавите си. Че този тук бе брат проповедник, както и първият пратеник, който го бе уверил, че Едуард II не е мъртъв, също навеждаше граф Кент на размисъл и му налагаше да се отнесе сериозно към тази вест, защото орденът на доминиканците минаваше за враждебен на Мортимър. И тъй като съобщението беше достоверно, тогава всички предположения за кралеубийство, които тегнеха над Изабел и Мортимър, отпадаха. Но за сметка на това то променяше напълно положението в кралството.
Защото сега народът съжаляваше за Едуард II и минавайки от една крайност в друга, беше на път да въздигне като мъченик този безпътен принц. Ако Едуард II бе още жив, парламентът би могъл да се откаже от своите минали решения, като заяви, че са му били наложени, и да върне на престола бившия владетел.
И в края на краищата какви доказателства за неговата смърт притежаваха? Показанията на жителите на Беркли, които бяха минали пред тленните останки? Но колцина от тях бяха виждали Едуард II приживе? Кой можеше да потвърди, че не са им показали друг труп? Никой член от кралското семейство не присъствува на мистериозното погребение в игуменството на Глостьр. Освен това в гробницата бяха спуснали ковчег с труп на човек, умрял преди един месец, покрит с черно платно.
— И вие твърдите, брате Дийнхед, че сте го видели наистина с вашите собствени очи? — попита Кент, като се обърна.
Томас Дийнхед отново се озърна като истински конспиратор и отговори тихо:
— Игуменът на нашия орден ме изпрати там. Аз спечелих доверието на капелана, който ме задължи да облека граждански дрехи, за да мога да вляза. Цял ден останах скрит в една малка сграда наляво от караулната. Вечерта ме вкараха в голямата зала и аз видях добре краля, седнал на масата и обслужван с нужната почит.
— Говорихте ли с него?
— Не ми позволиха да се приближа до него — каза монахът, — но капеланът ми го показа иззад един стълб и ми каза: „Това е той.“
Кент замълча за миг и после попита:
— Ако ми потрябвате, мога ли да ви потърся в манастира на братята проповедници?
— В никой случай, милорд, защото игуменът ме посъветва да не оставам в манастира засега.
