проста, дълбока и тържествена радост, която чувства всеки мъж, когато жената, която обича и която го обича, му дари първо дете. И тогава той се усети внезапно възмъжал като крал. Неговото престолонаследие беше осигурено. Чувството за династията, за собственото му място между предците и потомството, потомство още съвсем крехко, но вече съществуващо в пухкава люлка, изпълваше мислите му и правеше все по-мъчно поносима юридическата неправоспособност, в която го държаха.
Все пак той бе обзет от колебание: за нищо не служи да събориш управляващата котерия, ако нямаш по-добри хора, за да я заместиш, нито по-добри принципи, за да ги приложиш.
„Ще съумея ли наистина да царувам и достатъчно подготвен ли съм за това?“ — се питаше той често.
Душата му бе белязана от омразния пример на баща му, попаднал напълно под властта на двамата Диспенсъри, и от не по малко омразния пример на майка му, подвластна на Роджър Мортимър.
Неговото принудително бездействие му позволяваше да наблюдава и да размишлява. Нищо не можеше да се направи в кралството без парламента, без неговото доброволно или принудително съгласие. Значението, което придоби през последни години това консултативно събрание, свиквано все по-често на разни места и по всякакъв повод, беше последица от лошото управление, от зле ръководените военни експедиции, от раздорите в кралското семейство и от състоянието на непрекъснатата враждебност между централната власт и коалициите на едрите феодали.
Трябваше да се тури край на тези разорителни местения, когато лордовете и членовете на долната камара бяха принудени да тичат в Уинчестър, в Сализбъри, в Йорк и да провеждат заседания, чиято цел бе само да позволят на лорд Мортимър да размахва бича си над кралството.
„Когато стана наистина крал, парламентът ще заседава на редовни дати и то в Лондон, доколкото това е възможно… Армията?… Сега армията не е армия на краля. Това са армии на бароните, които се подчиняват само по тяхна угода, ще трябва да има армия, набирана за служба на кралството и командувана от пълководци, дължащи властта си само на краля… Правосъдието?… Правосъдието трябва да бъде съсредоточено в ръката на монарха, който да се старае да го направи еднакво за всички. В кралство Франция, каквото и да казват, има по-голям ред.
Трябва да се дадат свободи на търговията, оплакват се, че е затруднена от такси и забрани върху кожите и вълната — нашето богатство.“
Тези идеи може би изглеждаха много прости, но не бяха такива поради факта, че се раждаха в кралска глава; идеи почти революционни в такова време на анархия, на произвол и на жестокост, рядко изпитани от един народ.
Така младият, ограничен монарх се присъединяваше към въжделенията на своя подтиснат народ. Той разкриваше намеренията си пред малко хора — пред своята съпруга Филипа, пред Гийом дьо Мони, благородника, когото тя бе довела със себе си от Ено, пред лорд Монтегю най-вече, който му предаваше чувствата на младите лордове.
Често именно на двадесет години мъжът изгражда няколкото принципа, за прилагането на които ще употреби целия си живот. Едуард III притежаваше едно важно качество за властник — нямаше страсти, нито пороци. Бе имал щастието да се ожени за принцеса, която обичаше и продължаваше да обича. Притежаваше тази върховна форма на гордост да смята естествено положението си на крал. Изискваше зачитане на личността и длъжността си, презираше раболепието, защото то изключва искреността. Мразеше безполезния блясък, защото оскърбява беднотата и е противен на истинското величие.
Хората, които бяха живели някога в двора ни френските крале, казваха, че прилича по много черти на крал Филии Хубави, намираха, че лицето му има същата форма и бледост, същата студенина в сините му очи, когато понякога повдигаше дългите си мигли.
Без съмнение Едуард бе по-общителен и по-възторжен от дядо си по майчина линия. Но тези, които говореха така, познаваха Железния крал само през последните години, в края на дългото му царуване. Никой не помнеше какъв бе Филип Хубави на двадесет години. Френската кръв у Едуард III беше взела връх над кръвта на Плантагенетите и като че ли истински Капет седеше на трона на Англия.
През октомври на тази същата 1330 година парламентът бе свикан отново, този път в Нотингам, в северната част на кралството. Имаше изгледи събранието да бъде бурно, повечето от лордовете не бяха простили на Мортимър екзекуцията на граф Кент, екзекуция, която тежеше на съвестта им.
Ланкастърският граф Кривата шия, когото сега наричаха старият Ланкастър, защото бе осъществил чудото да запази върху раменете си до петдесет години своята голяма приведена глава, храбрият и мъдрият Ланкастър се бе върнал. Бе заболял от болест на очите, от която дълго време бе заплашван, а сега се бе влошила до полуослепяване и трябваше един щитоносец да го води. Макар че тоя недъг го правеше още по-уязвим, всички още по-почтително се допитваха до него.
Общините се тревожеха за новите субсидии, които щяха да им поискат и за новите такси върху вълната. Къде отиваха парите?
Как Мортимър бе употребил тридесетте хиляди ливри от данъка от Шотландия? За негова полза или за полза на кралството бяха водили тази тежка война три години по-рано? И защо бяха подарили на барон Малтравърс освен длъжността сенешал, но и сумата от хиляда ливри като възнаграждение за пазене на краля, или, другояче казано, за убиването му? Защото всичко се знае или накрая се научава и сметките на съкровището не могат да останат вечно в тайна. Ето, значи, за какво служеше доходът от таксите! А и Оугъл, и Гурне, помощници на Малтравърс, и Давърил, управителят на Корф, бяха получили също толкова.
Мортимър, който по пътя към Нотингам се движеше обграден от такъв блясък, че дори младият крал изглеждаше като член на свитата му, имаше в действителност подкрепата само на стотина привърженици, които му дължаха цялото си богатство и бяха силни само докато му служеха, а ако той паднеше, бяха заплашени от немилост, изгонване от кралството или бесило.
Той си въобразяваше, че му се подчиняват, защото мрежа шпиони дори при краля в лицето на Джон Уиниард, го информираше за всяка произнесена дума и осуетяваше заговорите. Въобразяваше си, че е могъщ, защото войските му вдъхваха страх на лордовете и на общините. Но войските могат да маршируват и под други заповеди, а шпионите да изменят.
Власт без съгласието на тези, върху които се упражнява, е измама, която никога не трае дълго, равновесие, крайно нестабилно, между страх и бунт и което рязко се нарушава, когато достатъчно хора осъзнаят, че мислят еднакво.
Като яздеше върху седло, избродирано със злато и сребро, заобиколен от оръженосци, облечени в пурпур и с неговото знаме, развято на върха на копията, Мортимър вървеше напред по разровен път.
По време на пътуването Едуард III забеляза, че майка му изглежда болна, че лицето й е посърнало и изпито, очите със следи от умора и погледът без блясък. Тя пътуваше в носилка, а не както обикновено върху бялата си раванлия кобила. Често спираха носилката, защото от клатенето й се повдигаше. Мортимър беше все близо до нея, внимателен, но доста притеснен.
Може би Едуард нямаше да забележи тези признаци, ако не бе имал случай да наблюдава същите в началото на годината у своята съпруга, госпожа Филипа11. И после при пътуване слугите дърдорят повече от обикновено, придворните жени на кралицата-майка говореха на жените на госпожа Филипа. В Йорк, където се спряха за два дни, Едуард вече не се съмняваше, че майка му е бременна.
Той се почувствува обхванат от срам и отвращение. Ревността също, ревност на първороден син, засилваше неговата неприязън. Пред него вече не беше хубавият и благороден образ на майка му от детството.
„Заради нея намразих баща си, защото я позореше. А ето че тя самата сега ме позори! Четиридесетгодишна майка на незаконно дете, което ще бъде по-малко от моя собствен син!“
Като крал той се чувствуваше унизен пред кралството, а като съпруг — пред жена си.
В стаята на замъка в Йорк, въртейки се в леглото, без да може да заспи, той казваше на Филипа?
— Спомняш ли си, мила моя, че ние се оженихме тук. А! Предложих ти много тежко царуване.
Спокойна и разсъдлива, Филипа посрещаше събитието с по-малко вълнение, но понеже беше благонравна, тя също осъждаше кралицата.
— Подобни неща не можеха да се видят във френския двор.
— А! Мила приятелко… ами прелюбодеянието на вашите братовчедки Бургундките? …Ами вашите
