отровени крале?
Веднага семейството на Капетите стана семейство на Филипа, като че ли той не бе произлязъл също от него.
— Във Франция са по-изискани — отговори Филипа, — по-малко жестоки и злопаметни.
— Но са по-потайни, по-лукави. Предпочитат отровата пред желязото.
— А вие сте по-брутални.
Той не отговори. Тя се изплаши, че го е обидила и протегна към него своята закръглена и нежна ръка.
— Аз те обичам много, приятелю — каза тя, — защото ти никак не приличаш на тях.
— И не е само срамът — каза Едуард, — но също опасността.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че Мортимър е напълно способен да ни погуби, да се омъжи за майка ми, за да бъде признат за регент, и да наложи незаконното си дете на трона.
— Лудост е да се мисли това.
Наистина подобно действие, което предполага отхвърляне на всички принципи — религиозни и династични — би било напълно невъобразимо в една силна монархия, но всичко е възможно, даже и най- безумните авантюри, в кралство, разкъсвано и изоставено на борбите на съзаклятнически партии.
— Ще говоря утре открито с Монтегю — каза младият крал.
Като пристигна в Нотингам, лорд Мортимър се показа особено нетърпелив, властен и нервен, защото Джон Уиниард, без да може да проникне в съдържанието на разговорите, бе изненадал в последния откъс на пътя чести разговори между краля, Монтегю и няколко млади лордове.
Мортимър се нахвърли върху сър Едуард Боун, помощник-управител, който, натоварен да организира разквартируването, действувайки впрочем според обичая, бе предвидил да настани най-влиятелните лордове в самия замък.
— С какво право — се развика Мортимър, — без да се допитате до мен, сте предоставили апартаменти толкова близки до тези на кралицата-майка?
— Мислех, милорде, че граф Ланкастър…
— Граф Ланкастър, както и всички други, ще трябва да бъдат настанени най-малко на една миля от замъка.
— А вие самият, милорд?
Мортимър сбърчи вежди, като че ли този въпрос бе обиден.
— Моят апартамент ще бъде до този на кралицата-майка и вие ще й предавате всяка вечер чрез коменданта ключовете на замъка.
Едуард Боун се поклони.
Понякога прекалената предпазливост е гибелна. Мортимър желаеше да избегне приказките върху състоянието на кралицата-майка, той искаше най-вече да изолира краля, с което даде възможност на младите лордове да се събират и да се уговарят много по-свободно далеч от замъка и от шпионите.
Лорд Монтегю събра приятелите си, които му изглеждаха най-решителни, повечето от тях младежи между двадесет и тридесет години: лордовете Молинс, Хъфорд, Клинтън както и Джон Невил Хорнеби и четиримата братя Боун: Едуард, Хъмфри, Уилям и Джон, който бе граф на Херифорд и Есекс. Младите образуваха партията на краля. Те имаха не само благоволението на Хенри Ланкастърски, но и нещо повече от това.
От своя страна Мортимър заседаваше в замъка в компанията на канцлера Бургхърш, на Симон Берифорд, на Джон Монмът, Джон Уиниард, Хюг Търплингтън и Малтравърс, и се съветваше с тях как да се попречи на образуването на нов заговор.
Епископ Бургхърш, усещайки вече, че вятърът се обръща, се показа по-умерен в строгостта; като се прикриваше зад сана си на духовник, той проповядваше разбирателство. Някога той бе съумял навреме да премине от партията на Диспенсърите към Мортимър.
— Стига арести, процеси и кръв — казваше той. — Може би ще ги задоволим с отпускане на земи, пари или почести…
Мортимър го спря с поглед, неговите очи с рязко очертани клепачи под гъстите вежди все още вдъхваха страх. Епископът на Линкълн млъкна.
По същото време лорд Монтегю разговаряше най-после насаме с крал Едуард III.
— Умолявам ви, мой благородни кралю — му каза той, — да не търпите повече безочието и интригите на един човек, който накара да убият баща ви, да обезглавят чичо ви и разврати майка ви. Ние се заклехме да пролеем и последната си капка кръв, за да ви отървем от него. Готови сме на всичко, само че трябва да действуваме бързо и да успеем да се промъкнем достатъчно многочислени в замъка, където никой от нас не обитава.
Младият крал размисли един момент.
— Уилям — отговори той, — сега знам, че ви обичам много.
Той не бе казал: „Че вие ме обичате много.“
Проява на истинска кралска душа, той не се съмняваше, че желаеха да му служат, важното за него бе да даде съзнателно доверието и обичта си.
— Ще отидете при коменданта на замъка сър Уилям Илънд от мое име — продължи той — и ще го помолите по моя заповед да изпълни всичко, което ще поискате.
— Тогава, господарю — каза Монтегю, — нека бог ни помогне!
Сега всичко зависеше от този Илънд, от това, дали е спечелен за делото и дали е лоялен, ако той разкрие ходовете на Монтегю, заговорниците бяха загубени, а може би и кралят с тях. Но сър Едуард Боун гарантираше, че той ще наклони на тяхна страна, ако не за друго, то поради това, че Мортимър от пристигането си в Нотингам се отнасяше с него като със слуга.
Уилям Илънд не разочарова Монтегю, обеща му да се съобразява с неговите заповеди, доколкото му бъде възможно, и се закле да пази тайната.
— Понеже сте с нас — му каза Монтегю, — дайте ми тази вечер ключовете на замъка.
— Милорде — отговори той, — знаете, че всяка вечер оградата и вратите се заключват и че аз самият предавам ключовете на кралицата-майка, която ги крие до сутринта под възглавницата си. Знайте също, че обикновените пазачи на замъка бяха отстранени и заменени с четиристотин мъже от личната войска на лорд Мортимър.
Монтегю видя рухването на всичките си надежди.
— Но аз познавам един таен път, който води от полето до замъка — продължи Илънд. — Това е подземен проход, изкопан по заповед на саксонските крале, за да се спасят от датчаните, когато те опустошавали страната. За този проход не знаят нито кралица Изабел, нито лорд Мортимър, нито техните хора, защото нямах никакво основание да им го покажа. Той достига до центъра на замъка в главната кула и оттам може да се влезе, без никой да забележи.
— Как ще намерим входа в полето?
— Ще бъда с вас, лорде.
Лорд Монтегю проведе втори бърз разговор с краля, после вечерта, придружен от братята Боун, от другите заговорници и от Илънд, той напусна града на кон, като заяви на много хора, че Нотингам става много несигурен за тях.
За това заминаване, което много приличаше на бягство, незабавно докладваха на Мортимър.
— Те знаят, че са разкрити, и сами се издават. Утре ще накарам да ги уловят и да ги изправят на съд пред парламента. Хайде, ще прекараме една спокойна нощ, моя мила приятелко — каза той на кралица Изабел.
Към полунощ от другата страна на главната кула в една стая с гранитни стени, осветена само от кандилце, госпожа Филипа питаше съпруга си, защо не си ляга, а седи на края на леглото с желязна ризница под кралската си дреха и с къса сабя на кръста.
— Тази нощ могат да станат големи събития — отговори Едуард.
Филипа остана на вид спокойна и невъзмутима, но сърцето й биеше силно в гърдите; тя си спомняше разговора им в Йорк.
— Мислиш ли, че той възнамерява да ни убие?
