Мортимър, че е станал причина за раздора между бащата на краля и кралицата и че е отговорен за факта, че кралицата не се върна при своя господар, за да сподели леглото му, което бе голямо безчестие за краля и цялото кралство; и накрая „че е опозорил кралицата, като се е показвал като неин явен и признат любовник“.
Мортимър, вперил очи в тавана, галеше брадата си и се усмихваше отново; четяха цялата негова история и под тази странна форма тя щеше да влезе в архивите на кралството за вечни времена.
— Ето защо кралят се обърна към графовете, бароните и други лица, за да произнесат справедлива присъда срещу споменатия Роджър Мортимър. И членовете на парламента, след като се съвещаваха, заявиха, че всички изброени улики са уважителни, известни, познати на целия народ и особено членът, засягащ смъртта на краля в замъка Бъркли. Ето защо те решиха споменатият Роджър, изменник и неприятел на краля и кралството, да бъде сложен на решетка и обесен…
Мортимър потрепна леко. Значи, няма да бъде дръвникът? Докрая все нещо непредвидено.
— и също, че присъдата не може да се обжалва, така както казаният Мортимър сам някога бе решил процесите на двамата Диспенсъри и на покойния лорд Едмонд, граф Кент и чичо на краля.
Писарят бе свършил и навиваше листата. Граф Норфолк, брат на граф Кент, гледаше Мортимър в очите. Каква бе заслугата на този човек, който бе кротувал през последните месеци, за да се яви сега с вид на отмъстител и съдник? Поради неговия поглед на Мортимър му се прииска да говори… О! Кратко, само за да каже на графа-маршал и чрез него на краля, на съветниците, на лордовете, на общините, на духовенството, на целия народ:
— Когато в кралство Англия се яви мъж, способен да извърши тези деяния, които току-що изброихте, вие отново ще му се подчините, точно както се подчинихте на мен, но не вярвам да се роди скоро. Но време е да свършваме. Сега ли ще ме отведете?
Той сякаш отново даваше заповеди и командуваше собствената си екзекуция.
— Да, лорде — каза граф Норфолк, — сега. Ще ви отведем към бесилката на простолюдието12.
Бесилото на простолюдието, бесилото на крадците, бандитите, фалшификаторите, продавачите на момичета, бесилото на развратниците.
— Добре тогава! — каза Мортимър.
— Но най-напред трябва да ви съблекат за влаченето.
— Много добре, съблечете ме.
Съблякоха му дрехите, като му оставиха само парче платно около кръста. Той излезе така, гол под ръмящия ноемврийски ден между топло облечените си пазачи. Високото мускулесто тяло образуваше светло петно сред тъмните роби на шерифите и железните брони на охраната.
Решетката беше направена от грапави летви върху нещо като шейна и закачена за впрегнат кон.
Мортимър изгледа с презрителна усмивка това съоръжение. Колко грижи, колко прилежание, за да го унижат! Той легна сам и вързаха китките и глезените му за дървените пръчки. После конят тръгна и решетката почна да се плъзга първо леко по тревата на Грийн, после стържейки чакъла и камъните по пътя.
Маршалът на Англия, лорд-мерът, делегатите на парламента, комендантът на кулата вървяха отзад. Охрана от войници, с копия на рамо, правеше път и пазеше процесията.
Шествието излезе от крепостта през Вратата на предателите, където чакаше любопитна, бурна, жестока тълпа, струпана по протежение на пътя.
След като си наблюдавал тълпите, яхнал коня или от естрада, прави странно впечатление да ги гледаш внезапно от нивото на земята, да забелязваш всички тези възбудени лица, тези уста, разкривени от викане, хилядите отворени ноздри. Наблюдавани така, мъжете имат наистина грозни лица, жените също смешни и зли лица, ужасни муцуни на паплач, които не си налагал достатъчно, когато си бил прав! И ако не беше слабият дъжд, който падаше върху очите му, Мортимър, разтърсван и друскан вурху решетката, щеше по- добре да вижда тези лица, изкривени от омраза.
Нещо лигаво и мокро докосна бузата му и потече по брадата; Мортимър разбра, че е храчка. А после остра, пронизваща болка го прободе целия; подла ръка бе хвърлила камък ниско върху корема му. Ако не бяха копиеносците, тълпата, опиянена от собствените си викове, щеше да го разкъса на място.
Той, който преди шест години по всички пътища на Англия чуваше само приветствени възгласи, сега се придвижваше под звучен свод от ругатни и проклятия. Тълпите имат два гласа, един за омраза, а друг за радост; цяло чудо е, че толкова гърла, ревящи заедно, могат да произведат два толкова различни крясъка.
И внезапно настъпи тишина. Бяха ли вече стигнали до бесилото? Не, бяха влезли в Уестминстьр и прекарваха бавно решетката под прозорците, където се трупаха членовете на парламента. Те мълчаливо съзерцаваха, влачен като цепеница, мъжа, който месеци наред ги бе прегъвал под волята си.
Мортимър, с очи замъглени от дъжда, търсеше един поглед. Може би като връх на жестокостта бяха принудили кралица Изабел да присъствува на мъчението му? Не я забеляза.
После шествието се отправи към Вратата на предателите. Когато стигнаха до бесилото на простолюдието, развързаха осъдения и набързо го изповядаха. За последен път от ешафода Мортимър бе пак над тълпата. Не страда дълго, защото въжето на палача, повдигайки го рязко, пречупи прешлените му.
Кралица Изабел този ден се намираше в Уиндзор, където бавно се съвземаше, след като бе загубила в едно и също време и любовника си и детето, което чакаше от него.
Крал Едуард съобщи на майка си, че ще дойде да прекара с нея коледните празници.
IV. ЕДИН ЛОШ ДЕН
От прозореца на къщата Бонфий Беатрис д’Ирсон гледаше как вали на улица Моконсей. От дълги часове тя чакаше Робер д’Артоа, който й беше обещал да дойде при нея следобед. Но Робер не изпълняваше обещанията си, нито малките, нито големите, и Беатрис мислеше, че е глупаво да му вярва още.
За жена, която чака, мъжът е виновен за всичко. Не беше ли обещал Робер, и то отпреди цяла година, че ще стане придворна дама в неговия дворец? В същност той не се различаваше от леля си; всички Артоа си приличаха. Неблагодарници! Пребиваш се да изпълняваш желанията им, тичаш по билкари и врачки, убиваш, за да услужиш на интересите им, рискуваш бесилото или кладата… защото нямаше да арестуват монсеньор Робер, ако бяха заловили Беатрис, като сипва арсеник в отварата на госпожа Мао или живачен окис в чашата на Жана Вдовицата. „Не познавам тази жена — щеше да каже той. — Тя твърди, че е действувала по моя заповед? Лъже. Тя принадлежи към дома на леля ми, не към моя. Измисля басни, за да се спаси. Пратете я на изтезателното колело!“ Кой би се поколебал между думите на един френски принц, зет на краля, и някаква си внучка на епископ, чието семейство бе изгубило благоволение? „И за какво направих всичко това? — мислеше Беатрис. — За да чакам, за да чакам самотна в моята къща монсеньор Робер да благоволи един път седмично да ме посети! Каза, че ще дойде след вечерня, ето че вече прозвуча и втора вечерня. А той навярно пак плюска, поканил е на вечеря трима барони, говорил е за големите си подвизи, за работите на кралството, за своя процес, опипал е по кръста всички прислужнички. Знам, че даже Жана Дивион яде на масата му! А аз стоя тук да гледам дъжда. И ще дойде през нощта натежал, ще се оригва с пламнали бузи, ще ми каже две-три глупости, ще се строполи на леглото да спи един час и ще си тръгне отново, ако дойде, разбира се…“
Беатрис се отегчаваше много повече, отколкото в Конфлан през последните месеци на Мао. Любовта й с Робер линееше. Тя си въобразяваше, че е уловила в капан колоса, но в същност той бе спечелил. Да чака, все да чака! И даже да не може да излезе, да обикаля кръчмите с няколко приятелки на лов за приключения, защото Робер може да дойде точно в този момент. Нещо повече, той караше да я следят!
Тя добре разбираше, че Робер се откъсва от нея, че я вижда само по задължение, като съучастничка, която трябва да се щади. Понякога минаваха цели две седмици, без той да я пожелае.
„Няма винаги да печелиш ти, монсеньор Робер!“ — казваше тя тихо. Почваше скрито да го мрази, защото не го притежаваше достатъчно.
Бе опитала най-добрите рецепти на любовен елексир:
