Отказаха да му изпратят човек да го бръсне, защото първия път бръснарят Оугъл бе послужил на Мортимър като пратеник за организиране на бягството му. На бузите му бе пораснала брада от един месец. С изключение на тая подробност всичко бе еднакво, дори гарванът, който Мортимър наричаше някога „Едуард“, се преструваше, че спи, като от време на време отваряше кръглите си очи, преди да промуши голямата си човка през решетките.
А, да! Нещо липсваше: тъжните монолози на Чърк, стария лорд Мортимър ъф Чърк, легнал на дъската, която му служеше за легло… Сега Роджър Мортимър разбираше защо чичо му бе отказал някога да го последва в бягството му. Не от страх от риска, нито от телесна слабост: човек намира винаги достатъчно сили да тръгне по пътя, даже ако трябва да загине. Чувството, че животът му е свършен, бе задържало лорд Чърк и го накара да предпочете да чака края си върху този одър.
Смъртта нямаше да дойде по естествен път за Роджър Мортимър, който беше едва четиридесет и пет годишен. Той чувствуваше неясна тревога, когато гледаше към центъра на Грийн, където обикновено поставяха дръвника. Но човек свиква с наближаващата смърт. Затова помагат поредица простички мисли, които насочват към меланхолично примирение. Мортимър си казваше: лукавият гарван ще го надживее и ще се присмива над други затворници; плъховете също ще живеят, големите мокри плъхове, които нощем се изкачваха по тинестите брегове на Темза и пробягваха по камъните на крепостта: даже бълхата, която го хапе под ризата, ще скочи върху палача в деня на екзекуцията и ще продължи да живее. Всеки живот, който изчезва, оставя живота на другите недокоснат. Няма нищо по-банално от смъртта.
Понякога той мислеше за жена си лейди Джейн, но без носталгия, нито угризение. Той я бе държал много настрана от своята мощ, та едва ли биха имали основание да я преследват. Без съмнение ще й позволят да разполага със собствените си имоти. Неговите синове? Синовете му сигурно ще понесат последиците на омразата, която бе вдъхнал, но понеже имаше малко изгледи да станат някога толкова влиятелни и амбициозни като него, имаше ли значение, дали ще бъдат или не графове на Граничните области. Той е, или по-скоро той беше великият Мортимър. И той не изпитваше съжаление нито към жена си, нито към синовете си.
Кралицата?… Кралица Изабел ще умре един ден и от този момент нататък на земята нямаше да има човек, който да е познавал истинската му същност. Само мислите му за Изабел го свързваха още с живота. В действителност той умря в Нотингам, но споменът за любовта му продължаваше да живее, както косата продължава да расте, след като сърцето е престанало да бие. Само това щеше да отсече палачът, когато отделят тялото от главата; щяха да унищожат спомена за кралските ръце, които бяха прегръщали врата му.
Както всяка сутрин, Мортимър попита за датата. Беше 29 ноември. Парламентът навярно се е събрал и затворникът очакваше да се яви пред него. Познаваше подлостта на двете камари достатъчно, за да знае, че никой няма да го защити, напротив, лордовете и общините щяха да бързат да си отмъстят за ужаса, който им бе вдъхвал толкова дълго време.
Присъдата бе вече произнесена в спалнята в Нотингам. Нямаше да бъде подложен на нормална съдебна процедура, а само на необходимата привидност на съд, формалност, съвсем както при присъдите, за които той даваше заповед в миналото.
Един монарх на двадесет години, горящ от нетърпение да управлява, и млади лордове, нетърпеливи да получат кралското благоволение, имаха нужда, той да изчезне, за да бъдат сигурни във властта си.
„За тоя малък Едуард моята смърт е необходимото допълнение към коронясването му. А при това те няма да бъдат по-добри от мене, под техния закон народът няма да бъде по-задоволен, кой би могъл да успее там, където аз не успях?“
Какво поведение да държи по време на мнимото правосъдие? Да моли като граф Кент? Да изповяда вината си, да умолява, да предложи подчинение с боси крака и въже на шията, като изрази съжаление за грешките си? Трябва да имаш голямо желание да живееш, за да си наложиш комедията на падението! „Не съм извършил никаква грешка. Бях най-силният и останах такъв до мига, когато по-силни от мене ме свалят. Това е всичко.“
Тогава да ги обиди. Да застане още един път пред тоя парламент от овце и да им подхвърли: „Вдигнах оръжие срещу крал Едуард II. Милордове, кой от вас, които ме съдите днес, не даде помощ и пари за моето освобождение? Спасих кралица Изабел от смъртта, която фаворитите на мъжа й й готвеха, вдигнах войски, въоръжих флота, които ви отърваха от Диспенсърите, свалих от престола краля, когото мразехте и коронясах неговия син, който днес ме съди. Милордове, графове, барони и епископи и вие, господа от общините, кои от вас не ме хвалиха за всичко това и даже за любовта на кралицата към мене? Вие можете да ме укорявате само в едно, че действах вместо вас и сте готови да ме разкъсате, та чрез смъртта само на един да се забрави това, което бе дело на всички.“
Или пък да мълчи… Да отказва да отговаря при разпита, да отказва да се защищава, да не се мъчи ненужно да се оправдава. Да остави да вият кучетата, които не държи вече под камшика си. „Колко прав съм бил да ги подчинявам на страха!“
Шум от стъпки го изтръгна от тези мисли. „Моментът дойде“ — си каза той.
Вратата се отвори и се появиха въоръжени сержанти. Те се отстраниха, за да влезе братът на мъртвия граф Кент, граф Норфолк, маршал на Англия, последван от лорд-мера и лондонските шерифи, както и от много делегати на камарата на лордовете и на общините. Всички тези хора не можеха да се поберат в килията и много глави се блъскаха в тесния коридор.
— Милорд — каза граф Норфолк, — идвам по заповед на краля да ви прочета присъдата, произнесена завчера срещу вас от парламента.
Присъствуващите с учудване забелязаха, че при това съобщение Мортимър се усмихна. Усмивка спокойна, презрителна, отправена не към тях, а към него самия. Присъдата бе произнесена вече преди два дни без явяване в съда, без разпит, без защита, а само миг преди това той се безпокоеше как да се държи пред обвинителите си; празна грижа! Даваха му последен урок: могло е в миналото, значи, да не се затруднява от никакви юридически формалности за Диспенсърите, за граф д’Арундел, за граф Кент.
Придворният съдебен следовател почна да чете присъдата.
— Като се има пред вид, че бе заповядано от парламента, заседавал в Лондон веднага след коронясването на нашия господар, краля, кралският съвет да се състои от пет епископи, двама графове и петима барони, че нищо не би могло да се реши в тяхно отсъствие и че споменатият Роджър Мортимър, без да уважава волята на парламента, си присвои управлението и администрацията на кралството, размествайки и поставяйки по своя воля служителите от кралския дом и от цялото кралство, за да вкара своите собствени приятели за своя угода…
Прав, облегнат на стената с ръка върху една от решетките на прозорчето, Роджър Мортимър гледаше Грийн и изглежда, че не се интересуваше от четенето.
— Като се има пред вид, че бащата на нашия крал бе отведен в замъка Кенилуърт по заповед на перовете на кралството, за да живее там и да бъде третиран според кралския си сан, гореказаният Роджър заповяда да му се отказва всичко, което поиска и го премести в замъка Бъркли, където накрая по заповед на споменатия Роджър той бе предателски и позорно убит.
— Махай се, злобна птицо — извика Мортимър за изненада на присъствуващите, защото лукавият гарван го бе клъвнал с човката по опакото на ръката.
— Като се има пред вид, че макар да бе забранено по заповед на краля и подпечатано с големия печат да се прониква с оръжие в залата за разисквания на парламента, заседаващ в Сализбъри и това под страх да се счита за престъпление срещу краля, казаният Роджър и неговата въоръжена свита все пак влязоха, като нарушиха кралската заповед…
Списъкът на обвинението се удължаваше безкрайно. Упрекваха Мортимър за военната експедиция срещу граф Ланкастър; за шпионите, поставени при младия суверен, които го бяха принудили „да се държи по-скоро като затворник, отколкото като крал“; за заграбване на обширни земи, принадлежащи на короната; за подкуп; за лишаване от права на много барони; за скроения тайно план да накарат граф Кент да повярва, че кралят е все още жив, „което подтиква казания граф да провери фактите с най-честни и най-законни средства“; за узурпиране на кралската власт с цел да призове графа пред парламента и да го прати на смърт; за обсебване на суми, предназначени за финансиране на войната в Гаскония, както и на тридесет хиляди сребърни марки, пари, внесени от шотландците по изпълнение на мирния договор; за посегателство над кралското съкровище така, че кралят не бе повече в състояние да поддържа своя ранг. Обвиняваха още
