— Това също може да стане.
Чу се шум от гласове, които шушукаха в съседната стая, и Готие дьо Мони, посочен от краля да охранява преддверието на негоната стая, почука леко на вратата. Едуард отвори.
— Комендантът е тук, господарю, и другите с него.
Едуард се върна да целуне Филипа по челото. Тя улови пръстите му, задържа ги за миг, като ги стискаше силно и прошепна:
— Нека бог те пази!
Готие дьо Мони попита:
— Трябва ли да дойда с вас, господарю?
— Затвори здраво вратата след мене и бди над госпожа Филипа.
В затревения двор на кулата под лунната светлина заговорниците чакаха скупчени около кладенеца — сенки, въоръжени с мечове и брадви.
Младежта на кралството бе обвила краката си с парцали, кралят не бе взел тази предпазна мярка и само неговите стъпки ехтяха по плочите на дългите коридори. Само един факел осветяваше шествието. На слугите, легнали на голата земя, които се надигаха сънни, казваха тихо: „Кралят“ и те оставаха там, където бяха, сгушваха се обезпокоени от тази нощна разходка на въоръжени сеньори, но не се опитваха да узнаят нещо повече.
Стълкновението стана чак в преддверието на апартаментите на кралица Изабел, където шестте оръженосци, поставени на пост от Мортимър, отказаха да ги пуснат, макар че кралят поиска това. Много кратка бе битката, само Джон Невил Хорнеби бе ранен с копие, което прониза ръката му; обкръжени и обезоръжени, хората от охраната се прилепиха към стените; разправията бе траяла само една минута, но зад дебелата врата се чу вик, изтръгнат от гърлото на кралицата-майка, а после шум от блъскането на греди.
— Лорд Мортимър, излезте! — заповяда Едуард III. — Вашият крал идва да ви арестува.
Той говореше с ясен боен глас, същия глас, който тълпата в Йорк бе чула в деня на сватбата му.
Отговори му само дрънченето на шпага, изтръгната от ножницата.
— Мортимър, излезте! — повтори младият крал.
Той почака още малко, после изведнъж грабна най-близката секира от ръцете на един млад мъж, вдигна я над главата си и с всичка сила я стовари върху вратата.
С този удар със секира, очакван от дълго време, той утвърди кралската си власт, тури край на униженията си, край на декретите, издадени против волята му; с този удар той освободи своя парламент, възвърна честта на лордовете, възстанови законността в кралството. Царуването на Едуард III не започна в деня на коронацията, а сега с това лъскаво желязо, забито в тъмния дъб, с това изпращяване на дървото, чието ехо отекна под сводовете на Нотингам.
Роджър Мортимър бе в средата на стаята, той бе имал време да си сложи панталоните, бялата му риза бе отворена на гърдите и той държеше в ръка шпагата си. Каменносивите му очи блестяха под дебелите му вежди, посивелите му разрошени коси обграждаха суровото му лице, от този човек се излъчваше още мъжествена красота.
Изабел до него, с лице обляно от сълзи, трепереше от студ и страх. Малките й боси крака образуваха светло петно върху плочите. В съседната стая се виждаше разхвърляно легло.
Младият крал отправи първия си поглед към корема на кралицата-майка, ясно издут под нощницата. Никога Едуард III нямаше да прости на Мортимър, че превърна майка му, която в спомените му бе красива и храбра в нещастието, жестока в триумфа, но винаги съвършено царствена, в тая потънала в сълзи женска, на която са отнели самеца, от когото е забременяла. Тя кършеше ръце, стенейки:
— Мой добър сине, мой добър сине, заклевам ви, пощадете милия Мортимър!
Тя застана между сина си и Мортимър.
— Той пощади ли вашата чест? — каза Едуард.
— Не измъчвайте тялото му! — изкрещя Изабел. — Моят любим е храбър рицар, спомнете си, че му дължите трона си.
Съзаклятниците се колебаеха. Ще трябва ли да се бият и да убият Мортимър пред очите на кралицата?
— Той сам се възнагради скъпо и прескъпо, задето ускори моето царуване! Хайде, милорди, уловете го! — каза младият крал, като отстрани майка си и даде знак на своите другари да го приближат.
Монтегю, братята Боун, лорд Молинс и Джон Невил, който не виждаше, че от ръката му шурти кръв, обкръжиха Мортимър. Две брадви се вдигнаха над него, три меча се насочиха към хълбоците му, една ръка се стовари върху неговата, за да му изтръгне шпагата. Избутаха го към вратата. Когато я прекосяваше, Мортимър се извърна:
— Сбогом Изабел, кралице моя, колко много се обичахме!
И това бе истина. Най-голямата, най-показната, най-разрушителната любов на века, започнала като рицарски подвиг и развълнувала всички европейски дворове, включително Светия престол. Тая страст бе екипирала кораби, въоръжила армия, бе се разразила в тиранична и кървава власт и завършила между брадви при светлината на димящ факел. Роджър Мортимър, осми барон на Уигмор, бивш върховен съдия на Ирландия, първи граф на Граничните области, бе поведен към затвора, а неговата царствена метреса се строполи край леглото.
Берифорд, Давърил, Уиниард и главните протежета на Мортимър бяха арестувани, преди да се съмне, втурнаха се да преследват сенешала Малтравърс, дьо Гурне и Оугъл, тримата убийци на Едуард II, които веднага бяха избягали.
Сутринта тълпата, струпала се по улиците на Нотингам, виеше от радост при преминаването на охраната, която отвеждаше в една каруца — върховен срам за един рицар — Мортимър, окован във вериги. Кривата шия с наклонена глава над рамото беше в първата редица на населението и макар че с болните си очи едва виждаше кортежа, той скачаше на място и хвърляше шапката си във въздуха.
— Къде го водят? — питаха хората.
— В Лондонската кула.
III. КЪМ БЕСИЛКАТА ЗА ПРОСТОЛЮДИЕТО
Казват, че гарваните на Лондонската кула живеят дълго, повече от сто години. Същият огромен гарван, бдителен и коварен, който седем години по-рано се мъчеше да изкълве очите на затворника през решетките на малкото прозорче, се бе върнал на пост пред килията.
За да се подиграят ли с Мортимър, му бяха определили същата тъмница? Там, където бащата го бе държал затворен в продължение на седемнадесет месеца, на свой ред го бе затворил синът. Мортимър си казваше, че в неговия характер, в неговата личност нещо го подтиква да не търпи кралската власт. Така или иначе, един крал и той самият не можеха да съжителствуват в една и съща страна и трябваше един от двамата да изчезне. Той премахна един крал, друг крал щеше да премахне него. Голямо нещастие е да се родиш с душа на монарх, когато не си предопределен да царуваш.
Този път Мортимър нямаше нито надежда, нито желание да избяга. Струваше му се, че след Нотингам е вече мъртъв. За хора като него, у които гордостта стои над всичко друго и чиито високи амбиции са били за момент задоволени, падането е равностойно на смърт. Истинският Мортимър беше вече за вечни векове вписан в хрониките на Англия и килията на кулата пазеше само неговата плътска обвивка, на която й беше все едно.
Нещо странно, тази обвивка си беше възвърнала някои стари навици. Както когато се връщаш след двадесет години отсъствие в дома, където си живял като дете, и машинално, с някаква памет на мускулите натискаш с коляното вратата, която някога не се е поддавала, или стъпваш по средата на стълбата, за да избегнеш изтъркания ръб на стъпалото, по същия начин Мортимър повтаряше жестовете от предишното си задържане. Нощем той можеше да направи няколко стъпки до прозорчето, без да се удари в нещо. Още с влизането си бутна трикракото столче на старото му място; отново разпознаваше обичайните шумове, смяната на пазачите, камбаните на черквата Сент Питър и то без никакво напрягане на вниманието. Знаеше часа, в който му носят яденето. Храната беше малко по-добра, отколкото по времето на гнусния сержант Сигрейв.
