— Бе никак не ни трябваше риба… ама…
— Какво не ни трябваше! Това е приличие…
— Сякаш, че идат — каза Рада, като се поослуша.
Вълко погледна през малкото прозорче, извика: „Брат ми!“ — и излезе вън. Той едвам що доде насред двора, и пътните врата се отвориха: Петър и син му Влади влязоха вътре.
— Бате!
— Вълко!
И двамата братя, които в разстояние на двайсет години се считаха един друг за мъртви, крепко се прегърнаха и от голяма радост останаха за няколко минути като безчувствени. Само сълзите, що се изливаха като порой от очите им, показваха ги, че те не са лишени от чувствата си. Между това Рада стискаше в обятията си Владя и го обливаше със сълзи. Като утолиха що-годе голямата си радост, те влязоха в къщи с весели лица. Но заведнаж Влади побледня, обърна се към Рада и я запита бързешком:
— Ами де са Великови?
Рада се почуди на този внезапен въпрос и каза:
— Те отидоха да ловят риба и още ги няма.
— Чичо — рече Влади с разтреперан глас, — ти здрав лиси?
— Слава богу, здрав съм — каза Вълко с удивление.
— Вземи пушката си и Върби подиря ми.
Това като рече, Влади нарамчи пушката си и с бързи крачки излезе навън. След него тичаше и Вълко, съвършено замаян. Те вървяха около половин час, без да продумат един други ни дума. Най-сетне Вълко, като не можа да търпи, попита съпътника си Владя:
— Де отиваме ний?
Влади, Вместо да му отговори, запита го:
— Велико и Стоян не отидоха ли да ловят риба?
— Да, отидоха…
— Не питай сега ний де отиваме… Те са в голяма беда… дано да не закъснейме.
— Те са в беда! — извика Вълко и удвои крачките си.
Един час далеч от Преслав към запад има прекрасна долина, през която минува гордо реката Камчия. Напред там ходеха преславци да ловят риба. Влади и Вълко се приближиха до тая долина; те заведнаж чуха отчаян женски крясък.
— Чуваш ли, чичо? — каза Влади и се затече към това място, отдето се чуваше крясъкът.
И Вълко се затече подир него.
В долината до един голям камък имаше няколко души, които махаха с голи ножове и се мъчеха да разсекат двама млади момъка, които защищаваха една стара жена и една млада мома.
— Емин там! — извика Влади. — Той иска да убий Велика и Стояна… Скоро, чичо!
И Влади в три минути се намери пред Еминовата дружина.
— Ах! Това проклето момче и тука ни намери — извика Емин с уплашен глас. — Бягайте, дружина!
Еминовата дружина се разбяга, но Владевът нож свари да свали от тях трима мина.
В това време довтаса и Вълко.
— Стой, Владе! Напразно кръв не проливай!… — каза той. — Те сами бягат.
— Владе! Ти и тоз път ни освободи! — извикаха Велико и Стоян и прегърнаха братовчеда си.
— Татко! — рече Велико, като отпусна Владя и прегърна татка си. — Благодари на Влади, че той два пъти става как ни спасява от явна смърт…
Вълко, вместо да каже нещо, наведе главата си и се мъчеше да скрий сълзите си, които бяха покрили лицето му.
— Тук не е място нито за радвание, нито за благодарност — каза Влади. — Да си вървим, че леля и татко с нетърпение ни чакат!
— Да заведем и тези нещастни у дома — каза Стоян, като показа с пръст на двете жени, които като замръзнали стояха на местата си.
— Не се приближавайте до нас! — извика младата хубавица. — Вий сте злодеи… Вий убихте любовника ми…
— Как! Християнска ли кръв проляхме? — рече Велико с плачевен глас. — Кой е твоят любовник?
— На, този е — рече тя и показа на един леш, който беше покрит с кръв.
— Че той не е християнин — каза Велико.
— Не е ли?… Я гледай!
И младата хубавица разкри изранените гърди на един млад яничарин. На тях висяха два златни кръстове.
Велико, щом като видя знамение на кръст, седна на колена и извика:
— Боже! Аз го убих!…
Той повече не можеше да продума, сълзи го задавиха.
— Че защо се е облякъл той с яничарски дрехи? — запита я Стоян плачешком.
Влади и Вълко плачеха.
— Вий плачете… Вий сте добри хора — каза тя, като видя, че Вълкови плачат. — Аз ще ви разкажа всичко, но тук не е място… Да идем у вас.
— Да идем — с радост извика Велико и се наведе да вземе на гърба си тялото на убития яничарин.
— Стой! — каза старата жена. — Този е мой син. Аз искам тук да го закопайте, защото той не беше още кръстен.
Велико и Стоян завчас изкопаха с ножовете си един гроб и спуснаха вътре младия яничарин.
— Да ти е лека пръст, любезни сине — рече старата жена, като хвърли една шепа пръст връх сина си. — Ти — прибави тя — пожела да станеш християнин, но твоето желание не се изпълни. Вероятно за татковите ти грехове… Да вървим сега — каза тя, като се обърна към Вълка.
И те тръгнаха. Между това Рада и Петър с нетърпение чакаха да се върнат Вълкови. Радиното нетърпение беше тъй голямо, щото тя няколко пъти излазя вън от Преслав, за да гледа дали не идат.
— Горкана си! Какво ли им се случи — каза тя, след като влезе в къщи. — Аз не мога вече да търпя…
И на нейните очи се показаха сълзи.
В това време Вълковите кучета радостно залаяха.
— Идат! — извика Рада и излезе вън.
На двора стояха Вълко, Влади, Велико, Стоян и двете жени.
— Ний доведохме гости — каза Вълко, като се приближи до Рада. — Скоро стопли вода и умий краката им.
След един час всичкото Вълково семейство беше в голяма радост. Вълко седеше до брата си Петра и не снемаше очите си от неговото лице. Велико и Стоян приказваха с Владя и радостно се смееха. Рада беше взела в полата си младата хубавица, милваше я по гладкото чело и приказваше със старата жена. С една реч, радостта и щастието на това толкоз нещастно семейство бяха достигнали до най-висока степен…
Но, уви! Те трябваше скоро да се преобърнат в голяма печал, която ни едно от тия щастливи лица не предчувстваше освен Велика. Бедният Велико! В най-голямата тази радост чувстваше униние, което го правеше много да се безпокои…
Скоро подир това у Вълкови додоха и други гости. Вълко им обяви, че той ще празнува своя си празник и освобождението на синовете си. Той призова и всичките преславци да участвуват в този домашен празник и те, като не щяха да оскърбят Вълка, не се отказаха от тази призовка.
Скромният български обед наближаваше да се свърши. Тогаз Вълко напълни една малка паница с вино, издигна я нагоре и каза:
— Братя! Нека пийме за здравието на нашите нещастни гости, които бяха в яничарски ръце.
И той показа към старата жена и младата хубавица.
— Да бъдат здрави! — извикаха всичките Вълкови гости.
В това бреме старата жена, вместо да се усмихне, въздъхна тежко и изпусти две едри сълзи, които се проточиха по бледното и лице.
— Молете бога по-скоро да умра — каза им тя със слаб глас, — защото аз съм нещастна…
