— Трябва.
И Сали се отдалечи от Аклъ бея, който начна да ходи нагоре-надолу и да се усмихва.
— Ех! — каза той на себе си, като се застоя, — Сутре моето име пак ще разтрепери толкози души… Преслав заедно с жителите си ще погине. Може и Шумен да изтегли това… Весели се, Аклъ бей!
В това време Сали се завърна.
— Всички са готови, ефенди — каза той.
Аклъ бей отиде при войската си, която стоеше десет крачки надалеч от него и беше готова да върви.
— Юнаци! — каза той, като се качи на коня си. — Досега не сте посрамили името си, надявам се и отсега нататък да не го посрамите… Жеравна ще ви помни вовеки!… Сега пак ще идем в Преслав и даже в Шумен, да заковем в сърцата им нашите страшни имена! Пламъкът, който ще излезе от нашите ръце, нека бъде гроб на тези гяурски жилища, а всичкото им богатство ще бъде наше… Разбирате ли! Но гледайте добре! Дору съвършено не се приближим до Преслав, никой от вас да не пушка, да не вика и да не пей! Ако някой не слуша, той ще бъде много зле наказан.
Като каза това, Аклъ бей тръгна. След него тръгна и цялата кърджалийска ордия, която пазеше съвършена тишина.
Веселба
Нощта беше прохладна и мрачна. Вятърът духаше ту силно, ту тихо и разлюляваше големите и малките преславски дървета, които със своите листи издаваха тих, но странен шум…
Вълковата къща беше най-добра от всичките други преславски къщя. Широките и равни дворове, такожде и прекрасните градини, придаваха на тази Вълкова къща много приятен вид. В градините между другите плодоносни дървета възвишаваха се и няколко дъбове, които със своите клонове покриваха почти целия дом…
Под един от тези дъбове в тази приятна, но мрачна нощ спяха Вълковите синове Велико и Стоян.
— Стояне — каза Велико, като разтриваше сънливите си очи; — стани да идем в къщи, че дъжд ще вали…
— Ех и ти бате! Кой ти каза, дето ще вали дъжд? — измърмори Стоян и се обърна на другата страна.
С това Стоян искаше да докаже на батя си, че не му се става и че той да престане да го безпокои. Но Велико, защото се боеше да не вали дъжд, никак не мислеше да остави брата си да спи. Той начна да го дърпа за ръката и да му дума:
— Я погледни какво е тъмно и какъв вятър вей…
Стоян, без да ще, отбори си очите, погледа малко и като легна пак, каза:
— Не бой се, бате, аз знам, че дъжд не ще вали.
— Знаеш! От какво? Да не си звездар?
— Никакъв не съм… Но снощи аз видях, че слънцето заседна, без да се помрачи барем от най-малко облаче.
— Ти все хитруваш, Стоене… Но право да ти кажа, аз не мога заспя вече под това дърво.
Стоян се попрозява малко, разтри сънливите си очи и като стана, каза весело:
— Няма леснина я! Трябва да се става… Какво ми се спи!
— Как можеш тъй спокойно да спиш — не знам! Аз никак не можих спокойно да спя… Едни сънища, едни сънища… все страшни…
— Все пусти — произнесе Стоян.
— Знам, но не мога да разумея защо сърцето ми тъй и често все бие и като че предчувства нещо!…
— Да не доде пак Емин да ни лови?… Струва ми се, че той позна и нас, и Владя какви сме.
— Не знам какво ще бъде, но сърцето ми предчувства жалост.
— Защото след малко време ще чувства радост… Не знаеш ли що дума пословицата: „След печал следва радост.“
— Не се надявам… но може…
— Вижда се, да си забравил, че утре ще се веселиш. Нашият забравен чичо и всичките наши съжители сутре ще се съберат да празнуват татковът празник, а заедно с това да се порадват за нашето чудно избавление… О, как ще се радва татко, като види оплаквания си вече брат! Как и ний ще се радваме, като посрещнем храбрия си братовчед, на когото сме длъжни за нашия живот!
Великовото лице, което досега беше печално, завчас се проясни и той извика с радост:
— О, нашият братовчед е юнак! Той има левско сърце и всегда постъпва юнашки… Но уви (печал покри пак лицето му); ако се сбъди моето предчувствие… моят сън… тогаз… О, не дай, боже!
Стоян се усмихна.
— Ти пак бълнуваш със сънища — каза той, като потупка брата си по гърба, — де се е чувало сънища да казват право?
— Стоене! — рече Велико малко разгневено. — Аз не Вярвам в сънищата, но в предчувствието… Струва ми се, че това ми предчувствие не ще ме излъже, както не ме излъга и тогаз, когато бяхме в Еминовите ръце… Помниш ли?
— Помня — каза Стоян замислено, — но тогаз беше друго, а сега — друго. Тогаз ний чакахме всякой час смърт и бяхме в голяма жалост. Разбира се, че в таквоз положение нашето въображение представяше ни не сън, но нещо утешително, което за нашата чест се случи. А сега, слаба богу, нямаме за нищо да скърбим и да късаме сърцата си… И тъй, каквото и да сънуваме или предчувстваме, то е все пустота.
— Сън бива пустота, но предчувствие — никога! Аз съм изпитал няколко пъти: каквото и да предчувствам, все се изпълнява. Когато бяхме в Еминовите ръце, аз предчувствах радост и радост се случи; а сега предчувствам печал. Още вчера, дору се веселях, сякаш че някой ме ръгна с нож в сърцето и ми каза: „Не се весели, защото скоро ще изпиеш чаша, която ще е много горчива!“
— Всичкото празно — рече Стоян презрително. В това време се чу вик на селския говедар.
— Хо! То се съмнало! — каза Велико, като се прозяваше и протягаше. — Говедарят вика.
Велико и Стоян станаха; те се облякоха, умиха се и отидоха при татка си; но защото той спеше, те Влязоха при майка си, която беше в другата къща и метеше.
— Добро утро, мамо! — казаха те и й се поклониха. Майка им престана да мете, погледна ги с нежен майчин поглед и им каза весело:
— Дал ви бог добро, мами.
После тя притворно се начумери и им каза сърдито:
— Гуреливи вий! Брей, досега спи ли се?
— Ний отколе се събудихме — рече Велико, като се усмихна, — но домързя ни да станем и ний си приказвахме…
— То се знай, я, че бий сте си поприказвали за любовниците си, а забравихте, че днес ще ни додат скъпи гости и че трябва за тях малко риба или барем нещо диво: заяц ли, що… Татко ви снощи толкоз поръчва…
— Ний пък забравихме! — извикаха и двамата заведнаж, като плеснаха ръцете си. — Но още е рано… ще сварим…
— Какво ви рано! Не виждате ли, че пладне стана?
— Ще сварим, ще сварим…
— Ще ви видя я…
Велико и Стоян взеха всичко, щото им трябваше, нарамиха пушките си и отидоха.
— Пет часа стана, откакто са отишли, а още ги няма! — каза Вълко с нетърпение на жена си, която се занимаваше да пече хляб.
— Може да не са наловили — рече тя.
— Че аз снощи им казах да не ловят много… Сега, като има много месо, риба не се яде.
