— Наистина, ефенди; аз видях, като се претърколи главата му.
— Че как се случи това… и кой го уби?
Емин му разправи всичко подробно.
Джамал бей, като слушаше Емйна с внимание, погледна брадата си, измърмора една кратка молитва и каза:
— Ох, Емине, знаеш ли, че Омар ми е син?
Емин изпули очи от удивление и не продума нищо.
— Ти се удивляваш, Емине, но това е истина. Омар ми беше най-любезен син, но аз криех това от всичките, даже и от самаго Омара.
— Аз от това нищо не разбирам — продума изуменият Емин.
— И никога не ще разбереш… това е тайната ми и аз ще я занеса в гроба.
След тези думи Джамал бей, дору беше нажален, прие грозен вид и каза с гняв:
— Емине, аз очаквах от тебе радост, а не скръб… Да не си и ти заедно със сина ми Алия… да не си християнин.
— Пази Боже! — рече Емин, като поглади малката си черна брада.
— И син ми тъй думаше…
— Нима Али промени вярата си?
— Ако да не беше я променил, той не щеше да побегне наедно с проклетата гяурка и с майка си… Ето какво намерих аз в неговия сандък.
И Джамал бей показа на Емина малката икона, която по-преди беше я показал и на Дрипля.
Емин се издръпна наназад и гледаше като безумен на светата икона.
— Това не е за вярвание, ефенди — каза той полека, — това не може да бъде…
— И аз не се надявах — рече Джамал бей, като въздъхна, — но… случи се! Аз мисля, че някой от моите хора им помогна да побягнат; защото инак те никога не можеха побягна.
— Някои от твоите хора ли? Че кой ще е този безбожник?
— Кой ли ще е? Разбира се, че или Дрипльо, или… ти!
Таквази клевета Емин не чакаше. Той се улови за брадата и няколко минути стоя, без да продума. После, като се приближи до Джамал бей, рече му почти плачешком:
— Ефенди! Аз не се надявах да ме имаш за толкоз неверен… Таквази ли награда ми даваш, задето досега изпълнявах волята ти?… Колко пъти съм ти бил неверен?
— Слушай, Емине, аз не ти реках, че си ми неверен… но само си предполагах… Ти пък тъй скоро не трябва да се оскърбяваш. Мигар не знаеш в какво положение съм аз сега? Ами тия сега побягнаха. Омара убиха и Вълковите синове се отърваха!…
— Не се предавай на жалост, ефенди. Алия ний ще намерим, а онова проклетото момче, което стана причина, за да убият Омара, ще го уловим и ще му възвърнем…
Джамалбеевите очи светнаха сега от злоба. Той се начумери и извика:
— Отмъщение! Отмъщение! О — думаше той, като скърцаше със зъби, — аз ще забравя всичко; ще забравя и Алия, и Омара, само ще гледам да си отмъстя… Но моето отмъщение ще бъде много страшно! Това проклето момче ще познай, че аз съм бей — Джамал бей! Но моят гняв не ще се удовлетвори само с това, той ще се излей на Вълковата глава…
— Ефенди!…
Емин повече не можа да продума… Той се разтрепера и побледня.
— Що е, Емине?
— Погледни!
И Емин показа към прозореца. Джамал бей се обърна и като не можа да види нищо, усмихна се и каза на Емина:
— Не имай женско сърце, Емине! Ти си побледнял и трепереш… Да не си се уплашил от моите думи?
— Аз побледнях и се разтреперах — каза Емин с достойнство — не от страх, ами от гняв… В този проклети Шумен намярват се още дързостни хора, които да ни застрашават…
— Да ни застрашават ли? — извика Джамал бей, като се усмихна презрително… — Кой дързай?
— Не зная кой… Но днес аз случайно научих всичко, а това, що видях сега, потвърдява го…
— Що се научи ти днес… и що видя сега? — запита го Джамал бей с безпокойство.
— Отзарана — каза Емин — аз оставих другарите си в Преславската гора и се упътих нанасам. Дору вървях чувам отподире си глъч. Обърнах се и що да видя! Подире ми вървят двама от Караманбеевите хора и си приказват. Те щом ме видяха, спряха се и ме попитаха дали не съм от Джамалбеевите хора. Аз си помислих, че тук може да има нещо измама, и употребих хитрост — разтопих гърдите си, начнах да удрям и като се сторих, че уж плача, думах им: „Ах! Тоя Джамал бей изгори душата ми!… Но аз ако не, то бог ще му отмъсти…“
Те се приближиха до мене и начнаха да ме утешават, като ми думаха, че Джамал бей скоро ще падне от достойнството си и може даже да изгуби главата си, защото злите му работи били вече нестърпими. Аз ги поразпитах отсам-оттатък и се научих, че Караман бей се оплакал на Силистренския паша, а пашата известил в Цариград. Оттам отговорили, че ако Караман бей види с очите си твоите злодейства и ги потвърди, тогаз те ще те накажат…
Емин след това млъкна и чакаше, щото Джамал бей да хване да кряска и да псува Караман бея, но за негово удивление Джамал бей се засмя силно и каза:
— Само това ли ти казаха?… Глупав си, Емине, глупав! Ти мислиш, че аз се страхувам от таквизи неща… Я кажи да видим що видя сега — да не е и то някоя опасност?
Емин се изчерви и каза:
— Не зная опасност ли е, но аз видях, че двама мина въоръжени гледаха от прозореца.
— Не може да бъде! — рече Джамал бей, като помисли малко. — Тебе тъй ти се е-видяло, Емине!… Защо аз не можих да ги видя?
— Защото, щом като се показах на тях, и те се изгубиха.
В това време се чу на двора гърмеж от пушка.
Джамал бей се стресна и грабна дългата си пушка, която висеше на стената, а Емин извади широкия си нож.
Те се канеха да излязат вън, но Дрипльо влезе и им каза да бъдат спокойни, защото той изгонил двама мина хайдути, като подарил на едного шест драма куршум.
Джамал бей и Емин се спогледнаха и се засмяха.
— Аферим, аферим — каза му Джемал бей, като го потупка, — аз ще те наградя… Иди сега вън и варди да не додат и други.
Тази чест за Дрипля беше голяма. Той се поклони ниско и излезе, като думаше в себе си: „Джамал бей ме потупка по гърба и се обеща да ме награди! Може да ми даде някой чин!“ И с тези думи Дрипльо седна вън на двора, извади свирката си и начна радостно да свири. Уви! Той никак не мислеше, че след половин час ще лежи мъртъв…
Джамал бей се замисли няколко минути. После седна до прозореца и каза на Емина:
— Отистина, Емине, ти си видял хора: но кой ли ще ги проводи да ме предирват? И защо ли?
— Аз мисля, че тях ги е проводил Караман бей… Цял Шумен знай, че ти искаш да погубиш всичкото Вълково семейство…
— Бедният Караман бей! Той иска да ме възпре, за да не отмъстявам на Вълка… Той не знай, че аз имам за това важни причини…
— Напротив — рече Емин, като прекъса думата му, — цял Шумен уверява, че ти от една злоба, от жажда за кръв искаш да погубиш Вълка.
— И ти смееш ли да хортуваш?
— Не аз, но всякой! Аз знам, че без причина ти нищо не правиш; но толкоз хора напротив хортуват.
— Виждам, Емине — каза Джамал бей, като въздъхна, — че и ти се съмняваш, но това не ме удивлява. Ти никога не си слушал от мене нищо и нищо не знаеш. Макар да ми си зет, но аз нямах никакво намерение да ти съобщавам никаква тайна, защото в тебе тече гяурска кръв; но сега, като се лиших от Омара и като син ми Али ме принуди да го прокълна — ти ми си сега наместо син, брат, зет и приятел… На тебе трябва
