Виждаше се, че този разговор беше тежък за Пометка и той търсеше случай да го промени.
— Гледай, Владе, че пладне наближава — каза той, като показваше към слънцето, — нам не понася тъй напразно да губим това скъпо време; трябва в тази нощ да освободим Вълковите синове…
— Аз пък забравих — извика Влади, като се удари по челото, — всичката ми дружина тука ли е, Пометко? — Тука е.
— Никой не се ли отказа?
— Не. Всякой, щом като чу, че Вълковите синове са в хайдушки ръце, напусна работата си, грабна пушката си и тръгна…
— Аз не се съмнявах в техните добри сърца. Ами как додохте дотук?… Да не дигнат подире ни потеря?
— Не бой се, Владе. Ний един по един тъй изкусно додохме дотук, щото нито една жива душа не видя… Но, Владе, ний пак се захортувахме…
Влади, без да продума нещо, отиде към другарите си и като приближи до тях, той им каза с радостен глас:
— Добър ден, юнаци!
— Дал бог добро! — извикаха те в един глас, но после всичките погледнаха с удивление на Владя, който беше навел очите си надолу и проливаше сълзи.
— Не се удивлявайте, дето плача — каза им Влади с нажален глас, — и аз имам сърце като вас и моето сърце се къса на части, като гледам, че без да щем, проливаме всякой ден кръв… Ний сега сме весели, но бог знай сутре колкома ще лежим мъртви… О, да щеше бог да запази всички ви, само мене да умъртвят.
— Не, не! Ний ще убиваме, но не ще умираме — каза Пометко, като извади дългия си нож, на който имаше кървави дамги, и го замахна във въздуха. А всички други гледаха с голямо удивление на Владя, защото те никога не бяха го виждали да плаче; те, макар да бяха уверени, че и Влади е като тях человек, но такожде бяха убеждени, че татко му е самодив и че у Владя има нещо си от самодивство. Влади при последните Пометкови думи бързешком отри сълзите си, изгледа дружината си и им каза с весело сърце:
— Знайте ли, дружина, защо сме се събрали тук?
— Знайме, знайме! — развикаха се всички.
— Тези Вълкови синове аз много ги обичам — каза Влади, като дълбоко въздъхна, — трябва да гледаме благополучно да ги отървем.
— Заведнаж ще нападнем…
— С нападвание нищо не ще можем направи… Нали нападнахме и по-преди? Какво сторихме? Вместо добро — зло.
— Ами какво трябва да правим? — запита го Пометко.
— Аз намислих какво трябва да правим — каза Влади, — но тук трябва голяма осторожност.
— Ний сме готови да изпълняме всичко, щото ни кажеш.
— Ако сполучи тази наша хитрост, ще ви моля да не проливате ни капка кръв…
— Да не проливаме ли? — изкрещя Пометко. — Дору е тази ръка у мене (като показа десницата си), аз не ще престана да проливам кръв!
При тези думи Пометковото лице пожълтя, очите му се зачервеняха, джуните му се разтрепераха и той, като замахна дългия си широк нож на въздуха, извика със страшен глас:
— Да мрат, да мрат тези проклети яничари! Аз имах едничка сестрица… тя ми беше и за майка, и за баща, и за брат… Аз я пазех като очите си. Но тези яничари, тези дяволски деца, убиха я пред очите ми!…
Тук Пометко заплака с глас…
— Утеши се, друже — каза му Влади, като го улови за ръката; — то, що се е минало, не се връща вече.
— Знам — каза Пометко, като дръпна ръката си, — знам, че не се връща, но аз искам да отмъстявам… искам да проливам кръв, а ти… ти не ми позволяваш.
— Ако искаш Вълковите синове да станат жъртва… аз ти позволявам — каза Влади, като скръсти ръцете си.
— Ни капка! — извика Пометко, като скри широкия си нож и отри сълзите си. — Кажи сега, Владе, какво трябва да правим, за да освободим Вълковите синове, без да пролейме капка кръв?
— Трябва подир два часа ний да сме в Шуменския балкан. Хайдуците в тази нощ трябва да бъдат там, защото, както каза татко ми, тя гора била най-способна да крий хайдуци. Аз ще ида да поразгледам тази гора, а после ще заведа и вас…
— Че какво ще правим там? — чуха се няколко гласове.
— Ето какво: вий всички, дору е още рано, ще се качите на онези дървета, под които ще се съберат хайдуците, а аз ще стоя в едно отдалечено място и щом настъпи среднощ, заедно с Глока ще дода там… Вий трябва да имате пушките си насочени към тях и да гледате да не направите шум, защото, ако догадят, всички ще погинем.
— Ами ако ни видят?
— Както казва татко ми, там дърветата били много клонести… Вий ще се качите нависоко и аз се надявам да не ви видят; но щом като дода аз при тях, вий полекичка да слезете по-надолу.
Пометко от този план никак не беше задоволен и затова, като стискаше зъбите си, каза:
— Чакай да видим дали ще додат те на него място. А ний ще ли познаем под кои дървета ще се съберат тези яничарски хайдути, че на тях да се качим?
— Ще познайме, Пометко, ще познайме — каза Влади, като потупка Пометка по гърба, — но ако някого е страх, да не дохожда…
— Всички, всички ще идем! — развика се Владевата дружина.
— Като е тъй, да вървим, че време минува… бог да е на помощ! бог да е на помощ!
След тези думи Влади и дружината му се скриха в тъмния гъсталак.
Освобождение
Недалеч от селата Осмар и Троица, които са близо до Шумен, има малка гора. Тая гора е тъй гъста, щото едвам смелият ловец (авджия) може със своето вярно куче да се провира между тъмния гъсталак, и то здрава дреха не остава на него.
Сега наскоро в тази малка гора се откриха няколко пещери, които по многото белези се познават да са били в старо време (може би в честитите български времена) жилища на някои благочестиви подвижници…
Но в това време, когато са произхождали събитията на тази повест, тая неголяма гора имаше съвсем други вид. Със своите дебели и безбройни дървета тя покриваше сегашните села Осмар, Троица и даже половин Шумен, простираше се чак до Преслав, дето се съединяваше с другите преславски гори… В това време, когато тая гора беше достойна да се нарича балкан, в нея освен някои по-важни хайдуци не смееше никой други да стъпи… Тя се зовеше тогаз Шумненски балкан.
Нощта беше тиха и приятна. Звездите блещукаха на високото небе и се виждаха като че се усмихват на величествената луна, която едвам що беше се показала. Тихият вятър разлюляваше безбройните дървета на Шумненския балкан, които със своите листи издаваха тих и упоителен шум… Понякогаж се раздаваше неприятният глас на горската сова, която хвърчеше от дърво на дърво.
В тази приятна нощ в Шумненския балкан в най-гъстото и най-скритото място гореше огън, около него лежаха повече от десет мина, които имаха страшни лица. Те всичките бяха добре въоръжени и се познаваха, че са хайдуци… Почти всички спяха, освен двама мина, които седяха близо до огъня и си приказваха. Тези двама мина викаха се Емин и Омар.
Два разкрача надалеч лежаха други двама момъка, които имаха свързани отподир ръцете си; на техните лица се изобразяваше голяма жалост. Тези двама момъка бяха Вълковите синове — Велико и Стоян. Тия, горките, вместо да спят, както им беше поръчано, те си приказваха, но тъй полекичка, щото едвам сами можеха да чуват какво си хортуват.
