въображения, престанах да вярвам и да се страхувам.
— Отде знаеш, че това е пусти въображения и глупости? — запитах аз брата си, като все още треперях.
— От опит — отговори брат ми. — Знаеш ли, че аз, за да избягна от смърт, побягнах от Шумен?
— Знам, но не подробно.
И брат ми, като седна на меката трева, приказа ми следующето:
— Като побягнах от Шумен — каза той, — аз се заклех никога вече да не стъпвам в него. С това намерение аз първо отидох в Белград, а оттам — в Цетина, дето живях три години. Но и там нямах спокойствие. Аз мислех все за вас и се страхувах да не би и вий да пострадаяте, както мене. Най-после аз не можих да търпя и се върнах, но не в Шумен: аз се поселих в Драгоево. Там живях няколко месеца спокойно, но като се известих, че вас ви преследува моя враг (Джамал бей), принудих се да оставя Драгоево и под вид на просяк да се заселя в Шумен. Като отивах в Шумен, наумих си да набера дренки, за да ги продавам. Но като ходих много нагоре-надолу из гората и не можих да намеря дренки, по случайно влязох в тази полянка, на която прекрасният й изглед много ме удиви, а най-много аз се почудих, като видях, че среща ми иде един человек, който по дрехите се познаваше да е смирен пустинник. Той като приближи до мене, застоя се и кръстоса ръцете си. Аз го погледнах с благоговение: защото неговото ангелско лице, неговият кротък поглед, в който блещеше небесна благодат, караха ме неволно да благоговея пред него.
— Вероятно, че някое нещастие те накара да дойдеш в това пусто място? — каза ми той тъй нежно, тъй кротко, щото на очите ми се показаха сълзи.
И си припомних всичките мои нещастия и му рекох плачешком:
— Да, аз съм нещастен человек… но никое нещастие не ме е накарало да дойда тук.
Аз му разправих всичко подробно. Той, като изслуша с внимание разказа ми, рече:
— Да, ти си нещастен, но ако слушаш моя съвет, ще забравиш всичките си нещастия.
След това той ми яви, че мястото, дето стоиме ний, зовяло се самодивско жилище, и като видя, че аз от това негово известие се разтреперах, той ме увери, че самодиви не са съществували и не съществуват. Освен това той ме съветува да остана при него. Аз го послушах и останах…
Брат ми замълча и се замисли. Аз не можих да се стърпя и го запитах:
— Де е сега тоя пустинник?
— Той след три дни умря — каза брат ми умислено. — Аз си направих колиба и навсегда се поселих в тази полянка; но и тук мислех, че ти, брате, със семейството си, както и брат ми Вълко ще бъдете в опасност, и това никак не ми даваше спокойствие. Почти всяка неделя аз идвах в Шумен и там под вид на просяк просех милостиня. Преди една неделя бях в Шумен и там в една кръчма (механа) научих се от двама яничарина, че Джамал бей щял да запали къщата ви, а вас да убий. Това откритие ме принуди да се приготвя, за да ви забраням. Аз отидох в Драгоево, събрах десет души млади юнаци и с тяхната помощ отървах тебе и сина ти от явната оназ ужасна смърт…
— Видиш ли, татко, кой ни е освободил? — извика Влади с възхищение.
— Твоят чичо беше добър като ангел, Владе. Аз много го молих да идем да живейме в някое село, но той никак не се съгласи. Ний си останахме в тази полянка и мирно си живяхме, както и досега.
— Нима ний ли живейме в тази полянка? — запита Влади татка си с изумление.
— Да, ний живейме в тази полянка, която и досега се нарича самодивско жилище и благодарение на това име ний спокойно си живейме… При нас не смеят да додат даже нито свирепите яничари и кърджалии…
— Ах! — извика Влади. — Сега се сещам защо моите другари не се приближават до нашето жилище. Суевери! Те мислят, че аз живея между самодиви!… Ами де е сега чичо Иван?
— Умря! — каза Петър, като въздъхна, и по лицето му се проточиха две едри сълзи; после като се събра с дух, той продължи: — Умря, но не от собствената си смърт…
— Ами от що?
— Един ден той излезе много рано и чак надвечер се върна изранен, окървавен… Едната му ръка беше отсечена, а в другата той носеше… Знаеш ли кого, Владе? Майка ти, която беше такожде изранена и окървавена…
— Майка ми ли? — изкрещя Влади и улови главата си.
— Чичо ти — продължи Петър, без да гледа на Владевото изкрещявание — след пет минути умря, а майка ти живя още един час, но от нея нищо не можих да науча, защото тя не продума нито дума…
— Това е ужасно, татко! — каза Влади, като си държеше още главата. — Нашият род, нашето семейство, освен чича ми Вълка, все търпи ужасни нещастия…
— Не се знай дали и чичо ти Вълко не търпи нещастия, Владе! Струва ми се, че и той се нахожда в нещастие…
— Ами защо не дохожда той при нас? Или ний защо не ходим при него?
— Той може да мисли, че нас ни няма вече между живите, както и ний не знайме дали е и той жив…
След тези думи Петър заплака и плачът му, като се едини с Владева, чуваше се надалеко…
Живот вместо смърт!
Когато Петър и Влади плачеха неутешно за големите си нещастия, плачът им се прекъса от едно похлопвание, което се раздаде на двора. Петър скочи уплашен от мястото си, сне от стената черните маски, гуди една на себе си и като подаде друга на Влади, каза му:
— Скоро!… Това е необикновено.
После се приближи до един сандък, извади от него две дълги дрехи, подаде едната на Владя и сам навлече другата. Влади, макар и да не знаеше какво ще прави татко му, понеже той не чу, че се хлопа вън, но изпълняваше всичкото негово поръчвание. Като се наредиха добре, Петър подаде на Владя пушка и му каза:
— Иди отвори и ако е добър человек, доведи го тук; ако ли е лош — не го пускай.
Голямо недоумение се показа на Владевото лице и той беше отворил вече устата си да пита де го проважда татко му. Но в това същото време чу се силно хлопание. Влади завчас разбра всичко и тичешком излезе вън. Като се приближи до пътните врата, той запита със страшен глас:
— Кой дързай да ни безпокои в тази нощна тишина?
— Нещастен человек — чу се твърде слаб глас.
— Нещастен ли? — каза Влади полекичка. — Ами що търсиш тук?
— Смърт.
Тази дума беше тъй жално казана, щото Влади заплака. Неговото чувствително лице се напълни от жалост и той, като запрати пушката си настрани, отвори…
На вратата се показа един стар человек с бледно и сухо лице, с хлътнали очи и с разпуснати несчесани коси. Той, като видя, че отпреде му стои человек със страшно облекло, падна на очите си и извика отчаяно:
— Убий ме! Аз додох тук да умра… Твойта силна ръка нека ме избави от тези нещастия, които вече не мога да търпя.
Влади с удивление гледаше на тогози нещастливца и бистри като бисер сълзи течаха по бялото му лице, което беше покрито със страшна черна маска. Той се приближи до стареца и като го издигаше, рече му: — Ти си нещастен, старче. Но аз самичък не мога ти стори нищо; тук има от мене по-големи — да идем при тях.
— Ах! — извика нещастният старец. — И тук ли не намирам смъртта? Навсякъде ли ще бяга тя от мене? Ето, има един час, откак съм стъпил в самодивско жилище, а още жив!…
— Самодиви всякого не убиват — каза Влади притворно. — Те на нещастните дават утешение!
— Не ща! Не ща утешение! — извика старецът с отчаяние. — Аз искам смърт… Тя ще бъде моето утешение!
Влади дотолкоз се разжали, щото не можи да продума ни дума. А за да не покаже своето смущение и жалост, той улови нещастния старец за ръка и го поведе към татка си.
Когато Влади и нещастният старец влязоха вкъщи, не намериха никого вътре. След пет минути отвориха се едни малки врата и Петър се показа. Той беше облечен много страшно: дългата му кожена дреха влачеше се до земята, грозната черна маска лъщеше се по лицето му, на главата му беше дълъг меден калпак, който
