— Що си се тъй много замислил, брате? — питаше Велико брата си Стояна, като го гледаше с нежност.
— Мисля, че още малко време остана да живейме.
— Нима ний се страхуваме от смърт?
— Никак! За нас смъртта е нищо… А татко и майка, като се научат за нашът нещастен край?…
Велико наведе главата си и се замисли. Сълзата, която падна от очите му, показа, че той в сърцето си чувствува голяма жалост. Няколко минути той стоя умислен, после, като въздъхна дълбоко, каза:
— Най-голяма жалост чувствувам, Стояне, тогаз, когато помисля в какво жалостно състояние се намерват таткови…
— Те трябва да умрат от печал…
— Горките!… Как ли плачат и въздишат сега!
— Вижда се — каза Стоян, като удържа сълзите си, — че татко не е събрал нищо; защото ако беше събрал, той щеше да доде досега…
— Страх ме е да не са го убили…
— Да го убият ли? Че защо? Що им е той направил?…
— Не съм добре уверен, но из онзи ден Емин проводи двама мина в Преслав… Аз не можих да се науча защо ги проводи, но чух само, като им думаше: „Ако ви се противи — убийте го.“
— Дали за татка думаше… дали не е за другиго?
— Дано да е за другиго! Но не зная защо в тия дни съм много безпокоен и става два пъти наред как сънувам все един и същи сън…
— Все един ли? Какъв?
— Става два пъти как сънувам, че при нас дохожда едно момче, което казва, че било чичов Петров син. Той много прилича на самодивския син — Владя. Щом като доде то при нас, всичката Еминова дружина се разтрепера и от страх не смей да се помръдне. То ни думаше, че ще ни освободи…
— Това сънувах първи път. Вчера, като заспах, сънувах пак този сън; но този път то ни освободи и заедно с татка и майка заведе ни в една прекрасна градина. В нея градина ний доволно време се веселихме, но едвам се наканихме да излазяме от нея, и ето над нас додоха някакви безобразни и много страшни хвърковати животни, които със своите гаги пробиха главите ни. Таткови, като видяха нашето нещастие, паднаха мъртви… Аз извиках… и… се събудих!…
Стоян се поусмихна и каза:
— Лошев сън, брате; но не е ли сън — празно! Ти от това познай, че твоят сън е празен. То момче, което ти се явява насън, не ти ли казва, не ти ли казва, че бил чичов Петров син?
— Да — каза Велико умислено.
— Е, и ти си седнал да мислиш за този сън. Чичо Петър и сина му има 18 години, откак са умрели…
— Аз съм уверен, че сънят е нищо, но предчувствувам, че с нас ще се случи нещо… Емин, дору е толкоз кръвопиец, не се наема да ни убий: вижда се, че има нещо…
— Е, брате! Той не е ли человек? И той има совест… Тя може да го мъчи и… и…
Стоян не можи повече да продума, защото забележи, че Велико изведнаж побледня.
— Що ти е, брате! — запита го той.
— Мълчи — каза Велико бързешком, — мълчи и слушай какво си приказват Емин и Омар.
И наистина, Емин и Омар, които до това време си приказваха полека, начнаха по-високо да говорят, тъй щото Велико и Стоян можиха да чуят всичкия им разговор.
— Странно — думаше Емин на Омара, — ний тука оставихме вчера толкоз неща и като се върнахме снощи, не намерихме нищо…
— Освен това — каза Омар, — но и двамата стражари, що ги оставихме да вардят тук, намерихме ги заклани. Емин стоя около пет минути замислен и после каза:
— Тук може да е дохождал или Вълко, или друг някой отчаян человек, та като е видял, че нашите стражари спят, заклал ги е и взел всичко, щото е намерил тук.
— Може и тоза да бъде… Но, Емине, ний сме безумни, дето днес не убихме Велика и Стояна. Татко им се обеща още вчера да доде и да ги откупи, но и днешният ден мина, а той се не яви… Джамал бей с правда може да се разсърди за това…
Емин погледна на Омара, усмихна се и каза.
— Може Вълко, като сте го ранили днес, да е умрял, та затова не дохожда… А Османови, барем те защо не дохождат? Три дни стана, откак са отишли.
— Да не са ги уловили и затворили в тъмница? — каза Омар умислено.
— Никога! Джамал бей не ще допусне да ги затворят. Ами ти, Омаре, наистина уверен ли си, че Вълко беше заедно с онова момче?
— Да съм уверен ли? Този нож (и Омар извади ножа си) три пъти се пъха в тялото му и аз се надявам сега Вълко да е на онзи свят…
— Дай Боже! — каза Емин с радост. — Той тъй и тъй щеше скоро да умре… но жално, че не взехме ни пара за синовете му.
— Надявам се да не ги държиш вече живи.
— Да, сутре трябва да им се отрежат главите. Но право, Омаре, много ми е жално за тези момчета и ако Джамал бей не искаше непременно да ги убия, то никога не вдигам нож над тях. Защо пък той иска да ги убийме?… Що му те правят?
Омар с удивление гледаше на Емина и като се усмихна презрително, каза му:
— Емине! Срамота ти е да жалейш неверните… Те са от Бога проклети… Нека умрат! бог е избрал нашата ръка, за да проважда нечестивите им души в ада…
— Мълчи! — страшно му извика Емин. — Ти, Омаре, не знаеш що иска Бог. И те не са ли създание Божие? Не вярват ли и те в тогова Бога, в когото вярваме и ний? Ако ли те право не вярват, то сам бог ще ги накаже… Не е наша работа да съдим другите!
— Полека, че ще се посветиш — каза му Омар с присмех, — досега си пролял толкози кръв и не си се помислил, че и те са творение Божие, та сега си се размислил!… Или ти досега проливаше кръв не по своя воля?
След тези думи Омар отправи коварен поглед към Емина и се усмихваше. Той желаеше да узнай какво мисли Емин, та да може лесно да изпълни своя план. А неговът план беше: да намери някоя вина на Емина, за да го наклевети пред хайдуците, които без съмнение ще го умъртвят, и да стане той техен началник. На това той беше взел дозволение и от Джамал бея. Но Емин догади Омаровите мисли и като наведе главата си надолу, не му отговори нищо.
— Или за онзи свят мислиш? — запита го пак Омар.
— Знам защо тъй ме ти оскърбяваш, Омаре — каза му Емин с кротост, — но знай, че аз не се страхувам от коварствата ти… Ти прави каквото щеш.
— Да ме простиш, Емине, ако съм те оскърбил. Аз не ща да те оскърбявам, но ти, като показваш съжаление към гяурите, правиш ме да те мразя и да ти мисля зло…
— Ти искаш да не показвам съжаление към тези бедни гяури? Но помисли, Омаре, помисли ний какво правим!… В разстояние на десет години колко хора сме убили, колко сме разплакали, колко мъки сме причинили на безчислени нещастни фамилии!… Ний гледахме как се убиват майки и бащи пред очите ни и никога не сме се смилявали!… И защо правим всичко това? За пари ли? Не, но само за една пуста слава!… И то от кого я добиваме? От подобни нам! Дали за това сме се родили? Дали за това носим человечески сърца?…
Емин заплака, защото той не беше способен да направи хайдутлук, но случаят тъй го докара. Роден беше от родители християни. Емин до 25-та година на възрастта си здраво държеше бащината си вяра, но когато яничарите убиха татка му и майка му, те взеха и него със себе си; той обаче, като не можа да удържи татковата си вяра, потурчи се и стана най-зъл християнски враг. А сега, като угади, че Омар търси причина да го убий и като помисли, че това може до сутре да се случи, в него се разбуди заспалата совест, начна силно да го мъчи и го накара да плаче.
Омар, който имаше каменно сърце, от тези Еминови думи почувствува жалост и на очите му се показаха даже сълзи; но вкоренената ненавист към гяурите взе връх и той каза злобно:
— Не, Емине, гяурите не трябва никаква радост да чувствуват. Те са наши роби, и ний, както щем, тъй и
