постъпваме с тях. Ти криво съдиш…
— Аз не съдя криво, но казвам, що чувствувам. Сърцето ми се раздира на части, като мисля колко зло сме сторили и колко струваме сега… Знаеш ли, Омаре, защо Османови отидоха в Преслав? Те отидоха да свършат ужасно дело: те ще убият Вълковата жена и най-последното му малко дете!… И досега може да са направили това ужасно дело!
При тези думи Велико и Стоян, които слушаха този разговор, разтрепераха се, побледняха и на очите им се показаха сълзи. А Емин и Омар, без да знаят, че те ги прослушват, продължаваха:
— Тъй трябва! — каза Омар със зверска злоба. — Тъй иска Джамал бей.
— Да, тъй иска Джамал бей, но той не е человек… той е звяр — каза Емин гневно.
— Емине, мисли, що хортуваш!… После да не се разкайваш!… Джамал бей знай да наказва изменниците.
Емин сякаш че се стресна. Той тури ръка на челото си, помисли малко и каза:
— Сега вярвам, Омаре, че ти си верен на Джамал бея. Аз се преструвах, че жалея гяурите, само и само да те изпитам… Нека сега начнем да приказваме за друго… Знаеш ли какво непременно иска Джамал бей от нас?
Омар подозрително погледна на Емина и като се усмихна с презрение, каза му:
— Не зная.
— Той иска, правим, що правим, да му уловим онова чудно момче… Аз се надявах вчера на тебе, но ти… Омар се изчерви, но пак каза с гордост:
— Ти искаш да ми се смееш, дето вчера отидох против това проклето момче с десет мина, а се върнах сам!… Смей се, Емине, колкото щеш, но знай, че и ти да беше, щеше да бягаш.
Емин стана и начна да се поослушва.
— Какво слушаш, Емине? — запита го Омар с удивление.
— Чу ми се челяшки глас — каза Емин, като седна.
Но едвам той що седна, чу се шум и отпредя му се изправи един едър человек.
— Османе! — Извикаха изведнаж Емин и Омар, като станаха.
И наистина, человекът, който доде при тях, беше Осман, когото Емин беше проводил в Преслав да умъртви Вълковата жена и дъщеря му.
— Де е другарят ти? — запита го Емин…
— Той умря — рече Осман, — Вълко го уби…
— Аз бях уверен, че това тъй ще бъде — каза Емин сърдито, — ами ти де беше досега, Османе?
— Аз бях ранен и досега се криех в една циганска колиба…
— Ами не се ли научи дали е жив Вълко?
— Нищо не знам; знам само, че Вълко като уби другарят ми, излезе от домът си и бог знай де отиде.
— Вероятно той е отишъл да търси онова момче — каза Омар; — за да нападне на нас и със сила да отърве синовете си…
— Дето и да е отишъл — извика Осман, — но ний трябва да се запазим.
— Да се пазим ли! Че защо? — с безпокойствие го запита Емин.
— Защото 50 крачки надалеч оттук насреща ми излезе едно голямо куче и се хвърли върху ми. Аз поисках да се отбраня, но не угадих как падна на главата ми едно тежко нещо и аз се прострях като мъртъв. Когато се свестих, наоколо ми беше тихо…
В тази същата минута чу се кучешки лай… Емин и Омар разбудиха дружината си, която, щом като се събуди, начна да прегледва оръжията си… Кучешкият лай се раздаде по-силно и по-наблизо и пред Еминовата дружина се спря едно голямо черно куче, което махаше опашката си и лаеше силно.
— Това е то същото куче, което се хвърли върху ми — извика Осман.
— Ба! — каза Емин с безпокойство. — Това куче сякаш че ни познава!
— То може да има юнак стопан — каза Омар, като вторично погледна пушката си.
— Юнак е — чу се зад него твърд и звучен глас.
Емин и Омар се стреснаха. Те много се почудиха, като видяха, че пред тях стои един млад селянин, който дързостно ги гледаше.
— Че ти много юнашки ни гледаш! — каза Емин, като се приближи до него. — Да не искаш да ни плашиш?
— Аз ви казах, че съм юнак и не съм дошъл да ви плаша, но само да поприказвам с вас.
Това като рече, младият селянин (който беше Влади) усмихна се и седна до огъня.
— Радвай се, Емине — шепнеше Омар на Емина, — това е онова проклето момче… Познаваш ли го?
Емин поклати главата си, с което показваше, че го познава, и като седна при Владя, запита го:
— Не те ли е страх да ходиш нощя по таквизи страшни места?
— Ами вас не ви ли е страх?
— Ний сме мнозина, а ти си сам.
— А туй какво е? — каза Влади, като показа на дългата си сопа.
Емин взе сопата му, турна я на огъня и като се усмихна, каза му:
— Я гледай как гори хубаво твоята сопа.
И наистина Владевата сопа, защото беше суха, час се запали и изпусна силен пламък.
— Ами я вижте пък вий какъв плод имат тези дървета — извика Влади, като показа нагоре.
Всичките разбойници издигнаха очите си нагоре и се вцепениха от страх. На всяко дърво седяха по двама-трима мина и имаха към тях отправени пушките си. Те бяха Владевите другари.
Влади, като видя, че разбойниците много се уплашиха, приближи се до Емина и като го улови за ръката, каза му с приятен глас:
— Не бой се! Ний не сме жадни за кръв… Ний ще ви оставим в покой, ако ни послушате, ако ли не…
— Какво искаш от нас? — каза му Емин с разтреперан глас.
— Да оставите пушките си тук и да се отдалечите.
Омар, който стоеше зад Владя, посегна да го ръгне с ножа си, но Пометко в тази минута скочи долу от дървото и Омаровата глава се претърколи пред Еминовите крака.
След Пометка всичките Владеви другари скочиха долу и извадиха острите си ножове.
Емин се разтрепера, като видя, че Владевите другари се разгневиха и искат да проливат кръв. Той погледна Владя с умоляющ поглед и му каза:
— Ти думаше, че не сте жадни за кръв?
Влади погледна другарите си и сам побледня. Те всички се канеха да колят; но неговата бледност още повече се умножи, когато той видя, че и хайдуците се готвят да се защищават.
— Без кръв! — извика той на другарите си.
Но Пометко, без да обръща внимание на Владевите думи, извика със страшен глас: „Не се помръдвайте!“ — и издигна широкия си нож върху Османа, който такожде държеше в ръката си нож: но като видя, че Пометковият стои над главата му, изпусна го долу.
Не се помръдвайте! — развикаха се всичките Владеви другари и издигнаха и те ножовете си.
Хайдуците, едвам що бяха начнали да дохождат в себе си от първия страх, замръзнаха пак на местата си. Те нищо не можиха да продумат… Само гледаха с умоляющ поглед на Владевата дружина.
— Какво искате от нас? — отчаяно извика Емин, като се приближи до Пометка, и на очите му се показаха сълзи.
— Вий чухте от началника ни какво искаме ний; затуй не трябва да се повтаря — каза му Пометко бързо и гневно.
Емин и всичките други хайдуци оставиха оръжията си и един по един се отдалечиха.
След един час по Преславския път се чуваше писък от няколко гайди, кавали и цигулки; чуваха се радостни провиквания, песни и разни игри…
Това беше Владевата дружина, която с голяма веселба завеждаше Велика и Стояна в Преслав.
Джамал Бей
В Шумен, в долната махала, близо до крепостта, дето сега се издигат няколко стари високи тополи, беше в онова време издигнат не твърде голям дом, който принадлежеше на Джамал бея (началника на
