шумненските яничари). В една вечер, когато часът беше около дванайсет, фучеше силен вятър, гръм се раздаваше много силно, светкавици всяка минута осветляваха позлатените върхове на шумненските джамии и дъжд като из ведро се изливаше…
В това бурно време Джамал бей седеше сам в една тъмна стая и гледаше през едно малко прозорче навън. Макар той да не можеше нищо да види от страшния мрак, който беше покрил шумненската окръжност, и макар грозният гръм и ослепителната светкавица да го провеждаха в голям страх, но той все внимателно гледаше към ближната гора (която сега се назовава Илчев баир). Понякога той поглеждаше на часа и на лицето му се показваше гняв и нетърпеливост, като да очакваше някого.
— Ето че се минаха дванайсет часа, а никой не дохожда! — извика той с гняв, като стана и начна да се разхожда из стаята.
В това време се чуха три силни удара. Джамал бей малко се поуплаши, но като погледна на дългата си пушка, която стоеше закачена на стената, той се успокои и запита сърдито:
— Кой хлопа там?
— Аз, ефенди — чу се дебел глас.
„Дрипльо“ — каза на себе си Джамал бей и отвори едни малки врата, никак не се познаваха да са врата.
При Джамал бея влезе един млад момък, който справедливо заслужаваше името „Дрипльо“, защото на гърба му нямаше здрава дреха.
Дрипльо беше българин и се назоваваше Коста. Като беше още на 15 години, той много се караше с малките яничари, а най-много с Джамалбеева син — Алия. Един ден (когато беше сред зима) Али среща Коста на едно място и искаше да го срине в дълбокия сняг, за да мери възрастта му, но Коста излазя по юнак и като срина Алия долу, натрупва отгоре му много сняг. Бедният Коста, като направил това, вместо да бяга и да се скрий, той начнал да се смей и да вика другарите си, за да видят що е той направил. Дору се смеел, дохождат двама яничарина, улавят го и го завеждат при Джамал бея, който повелява в него час да го обесят. Джамалбеевото повеление в него час се изпълни пред очите му. Коста беше накрай гроба; но в това време, когато прекарваха примката на шията му и се канеха да ритнат големия чукан, който стоеше под краката му, Али (Джамалбеева син) падна на колена пред татка си и извика с нажален глас:
„Баба! Подари тогози гяурина на мене… той ще ми бъде кюле (роб)… Ако ли не ми го подариш, на, ще се убия!…“ — И Али опря на гърдите си острия нож (ханджар).
Джемал бей прегърна сина си и повеля да освободят Коста. Оттогаз насам Коста (който нямаше ни баща, ни майка) остана в Джамалбеева дом под име Дрипльо, защото всякога му даваха да облача дрипави дрехи.
Като влезе Дрипльо (тъй и ний да го назоваваме) при Джамал бея, поклони му се ниско и целуна скута от дрехата му.
— Намерихте ли ги? — запита го Джамал бей с гняв.
Дрипльо наведе главата си надолу и каза с резтреперан глас:
— Не, ефенди.
— Не ли? Че доде ходи да ги търсиш?
— Дори до Варна… но никъде ги няма… Всичките села, гори и баири прегледах, но все напразно…
Джамал бей се начумери, поразходи се малко нагоре-надолу и като се спря до Дрипля, който трепереше като лист, каза му:
— Дрипльо! Ако и Емин се върне без жена ми, сина ми и без оная проклета гяурка — Петя, знай, че ти ще си изтеглиш! Ти знаеше, че те скритом държат християнската вяра… ти знаеше, че те имат намерение да бягат… а нищо не ми каза.
— Ефенди! Аз нищо не знам.
— Мълчи, проклетнико! — извика му Джамал бей. — Аз знам всичко… ти им помогна да побягнат… Но не бой се, и ти малко не ще теглиш… Иди, донеси свещ!
Като думаше тези думи Джамал бей удари Дрипля много силно.
— Аз не съм виновен, ефенди, защо ме биеш? — каза Дрипльо плачешком и излезе навън…
Когато той донесе свещ, Джамал бей отвори един сандък, извади една малка икона (пресвета Богородица) и като се приближи до Дрипля, каза му с посмешлив глас:
— Я виж. Дрипльо, дали не ще познаеш и това какво е?
Дрипльо погледна с благоговение на иконата, успокои се и рече с твърд глас:
— Това е, ефенди, образ на Божията Майка.
— Ами знаеш ли де я намерих?
— Може от някого християнина да си я взел.
— Ако да бях я взел от християнина, то щях да се радвам — каза Джамал бей, като тежко въздъхна, — но аз я намерих в Алиева сандък!
Дрипльо зяпна с удивление.
— Освен това — продължи Джамал бей — аз намерих в сандъка на Алиевата майка един малък позлатен кръст! И ти, проклети гяурино, удивляваш ли се?
— Удивлявам се, защото не мога да разбера как в мюсюлманска къща да има християнски икони…
— Вън! Скоро вън! — разрева се Джамал бей и се спусна да бий Дрипля, но Дрипльо вече беше вън.
— Проклетото куче — мърмореше Джамал бей, като се спря пред прозореца и начна да гледа, — иска пред мене да хитрува… Но чакай! Аз него ще го питам…
В това време във въздуха се разпространи голяма светкавица, която освети Илчев баир.
Джамал бей, който не снемаше очите си от него баир, във времето на тази светкавица видя, че от него слазя человек.
— Иде! — радостно извика той и начна да се разхожда. — Иде … но сам! Защо ли? Да не се е случило нещо! Кой ли пък ще дръзне?…
После той отвори малките врата и извика:
— Дрипльо! Дрипльо!
На вратата се показа Дрипльо.
— Ако хлопа някой на пътните врата — каза му Джамал бей с повелителен глас, — отвори му и го доведи тук… чу ли?
— Чух! — И Дрипльо излезе.
След половин час при Джамал бея влезе един человек — ни млад, ни стар. Той беше много мокър и тъй бледен, щото Джамал бей, като го видя, дръпна се настрана и извика:
— Що е туй от тебе, Емине? Ти си бледен като мъртвец!
— Нещастие, ефенди — каза Емин (който беше същият) с разтреперан глас.
— Нещастие ли? — извика Джамал бей. — Как? Да не сте убили сина ми?
— Не, ефенди, не. Ний изтървахме из ръцете си Вълковите синове…
— Изтървахте ли ги? — с гняв изкрещя Джамал бей. — Че как?
— Проклетото момче… то развали всичко.
— Пак ли?
— Да.
— Че не можихте ли да го уловите?
— То тъй хитро върши работата си, щото ний, дору се свестим, то прави, каквото ще…
— Засрами се, Емине, засрами се! И ти като се страхуваш от едно гяурско момче… то на другите какво остава?… Проводи ли, както то поръчах, Омара да го улови?
— Проводих, ефенди, но Омар се върна сам… Петнайсет души бях проводил с Омара, но то убило всичките и само Омар се отървал… И то не за дълго…
— Какво думаш, какво? — запита го Джамал бей, като прекъса думата му. — Омар се отърва не за дълго ли?
— Тъй, ефенди. Омар е сега на онзи свят.
— Омар ли? — извика Джамал бей, който щеше да падне, но Емин го задържа.
Като се съвзе, Джамал бай попита Емина:
— Наистина, убиха ли Омара, Емине?
