сега всичко да открия, що лежи на сърцето ми. Ти виждаш, Емине, че аз жадувам за отмъщение — и много жадувам! Но тая жажда възбуди в мене пак тоя проклети род, пак това проклето семейство, на което ще се излей моя гняв.
След тези думи Джамал бей поглади гъстата си бяла брада и като прие важен и строг вид, продължи:
— Преди двайсет години, когато в мене вреше тази яничарска кръв, която сега замръзва в жилите ми, аз бях влюбен в една хубава българка, за която имах намерение да се оженя; но Иван, най-големият Вълков брат, отне я от мене… Аз не можих да търпя това и в разстояние на пет години всяка нощ проваждах по 5– 10 мина дано убият Ивана и да грабнат жената му, и все напразно. Иван със своите братя мъжествено се забраняше. Най-после сполучих да запаля къщата им и дюкяните им. В това време, когато Иван се беше залисал и не знаеше що се върши около му, моите хора убиха татка му и грабнаха жената му. За нещастие, Вълко, който искаше да я отърве, но не можи, каза на брата си. Иван, като чу, изкрещя силно и се спусна връх моите хора; с юмрука си той уби двама мина, грабна от другиго нож, прободе няколко души и се приближи до жена си. Тя, като го видя, каза му със слаб глас: „Иване! Ти не ще можеш ме отърва, но и не ме давай жива… убий ме! Ако ме любиш и ако ми си мъж!…“ Иван стоеше до нея като безчувствен. Той я гледаше с безумен поглед и само ронеше сълзи. Тя, като видя, че той не се наема да я убий, грабна от ръцете му широкия нож и го заби в гърдите си…
— Не може да бъде това — извика удивленият Емин, — у жена да има таквоз сърце!
— И аз мислех, че не може да бъде, но с очите си го видях.
— Ами Иван какво направи от то насетне?
— Той се спусна отгоре ми и посегна да отсече главата ми, но за щастие, не сполучи: само плещите ми изпитаха острия му нож…
Джамал бей въздъхна и продължи:
— Иван побягна и не се чу вече. Аз много го търсих и като не можих да го намеря, заклех се да гоня и мъча целия Иванов род, дору не остане от тях жива душа… Аз ще свърша клетвата си! След няколко години Ивановите братя — Петър и Вълко — се обогатиха. Аз помислих, че вече настана време да ги мъча и в една нощ поръчах на моите хора да запалят дюкяните и къщата им. Моето поръчение се изпълни и аз грабнах Петровата жена и дъщеря му… Исках да грабна и Вълковата жена, но Вълко я отърва и след няколко дни се пресели в Преслав. Петровата жена, като не рачи да се потурчи, заведох я на чифлика и там начнах страшно да я мъча; но някой си юнак българин грабна я от ръцете ми и побягна. А пък Петровата дъщеря Петя, що я любеше мой Али (при тези думи Джамал бей въздъхна тежко), вчера побягна…
— Ето защо аз мъча тези хора — каза Джамал бей след петминутно мълчание, — аз желаех, щото всичките тези хора да измрат от ужасна смърт, и вече Иван и Петър, както казват, са пукнали от глад, остава сега само Вълко й семейството му… И те бяха близо до гроба, но на Бога било угодно с по-големи мъки да ги умъртвя. Всичката моя ярост ще се излей на тях! А онова чудно момче ще познай кой съм аз!… Знаеш ли ти, Емине, от кое село е това момче?
— Не.
— Не ли? Нищо от това! Аз ще сбера селата и градовете, ще разровя цяла шумненска кааза, пак ще го намеря… И то ще види тогаз!
При тези думи Джамал бей става много страшен, от очите му изскачаха искри, лицето му позеленя, той цял се разтрепера и като извади един нож, спусна се, та го заби в гърдите на нещастнаго Дрипля, който преди две минути беше влязъл…
Дрипльо извика с резтреперан глас и падна мъртъв.
— Тъй ще умрат всички, над които се излей моя гняв — каза Джамал бей, като погледна с гняв на Емина. Емин трепереше като лист и не можи нищо да продума. Джамал бей, без да гледа на нещастието на Дрипля, който лежеше в кръвта си, каза с повелителен глас на Емина:
— Иди в Преслав, улови Вълка, жена му и синовете му, заведи ги в гората и ги умъртви с най-грозна смърт…
— Ефенди! — извика Емин, като чистеше студения пот, който се показа на челото му. — Вълко и синовете му са юнаци… Освен това те имат и много дружина…
— Ако щат и 1000 мина да имат, ти трябва да ги уловиш и умъртвиш!… Чуваш ли! Скоро да идеш, че аз не мога вече да търпя.
— Но това е невъзможно!
— Защо? Що е тук невъзможно?
— Знай, ефенди, че Караман бей гледа да ти…
— Това е нищо. Нека гледа Караман бей да ми стори зло… Това зло на него ще се обърне. Сто караманбеевци да има, аз не се страхувам… И ти не трябва да се страхуваш, Емине. Върви, върви скоро, та върши работата си!
— Но…
— Знам, знам! Ти се не бой, ще ти доде помощ; след една неделя тук ще дойдат кърджалии… И ти трябва да знаеш какво правиш…
— Че каква помощ ще ми дадат кърджалиите?
— Знай, Емине — каза Джамал бей, като поглади с важност гъстата си брада, — че за Аклъ бея (началника на кърджалиите) дават царски нишан и 10 000 гроша, който го убий. Аз ще направя тъй, щото да убият и Аклъ бея, и Караман бея. Ти само гледай, щом като заобиколят кърджалиите Преслав, влез вътре и запали Вълковата къща… Хайде, върви сега…
Емин се застоя няколко минути като замаян. После, като погледна Джамал бея, поклати главата си и каза:
— Никак не ми стига ума как ще бъде това. Ами ако не минат кърджалиите през Преслав?
— Непременно ще минат и може даже да го изгорят.
— Ще видим.
— Но не забравяй да проводиш 15 души да търсят Алия и онази проклета гяурка.
— Не ще забравя.
И Емин, като се поклони, излезе.
— Скоро, скоро ще си отмъстя! — радостно каза Джамал бей и като подритна замръзналия Дрипльов труп, излезе вън.
Кърджалии
Кърджалии! Кое чувствително сърце не се разтреперва при това страшно за нашите прадеди име? Кой българин не ще заплаче, като си припомни онези нещастия, които са търпели нашите прадеди от кърджалиите? Колко села са ставали тяхна жертва! Колко невинни моми и деца са бивали завинаги отлъчени от родителите си и след като претърпявали големи безчестия, свършвали мъченически временния си живот! Бащи и майки са погинвали с хиляди от кърджалийска адска злоба!… Но само от кърджалии ли са търпели нашите прадеди? Ами от яничари? От делибашии?…
Нощта беше ясна и тиха. На небето, което беше покрито с безчислени звезди, носеха се един след други тънки сиви облаци, през които ясната луна намусено надничаше… Голяма тишина царуваше навсякъде. Всичката природа спеше… Само два часа далеч от Котел, в една прекрасна долина, чуваше се неголям шум. Там се намираше цяла ордия кърджалии, които освен 5-в мина всичките спяха. Тези 5-в мина седяха около един огън, който вече угасваше, и си приказваха. Те по дрехите се познаваха, че са началници на тази ордия — а особено един от тях, който беше облечен, току-речи, в чисто злато. И наистина, той беше главният началник.
— Гняв ме е — каза той, като поглади брадата си и изгледа с гордост събеседниците си, — много ме е гняв, защото не действуваме умно. Вместо да се крийме, ний се показваме и нищо не можем да направим!
— Право казваш, ефенди — каза един от събеседниците му, който седеше до него, — ний сме наплашили всички и от нас се пазят… Освен това ний много слабо държим войската си и тя не ни слуша… А всичко това от тебе зависи.
Аклъ бей (тъй се зовеше началникът на кърджалиите ) намуси се, поглади брадата си и каза малко
