разгневено:
— Не ти разбирам, Сали… Хортувай по-ясно.
— Аз искам да кажа, че нашата войска е много разпусната и не ни слуша — кротко каза Сали.
— Как? Смей ли някой да не слуша?
— Вчера, ефенди, като се приближавахме до Котел, ти поръча на войската си да не вика, да не пушка, дору съвсем не се приближим… а никой не те послуша. Най-много ти поръча на стражата си да бъде мирна, но послуша ли някой? Не, всичките се развикаха, начнаха да пушкат и развалиха нашия план… Котленци догадиха и се защитиха…
Аклъ бей, без да продума, стана и начна да ходи нагоре-надолу, после, като се обърна към Сали, който такожде беше станал, каза му с кротост:
— Ти каза, че от мене зависи всичко, а?
— Да, ефенди.
— Като е тъй, аз ще се мъча да поправя всичко; ще накарам всичката ми войска да има думите ми за свети и да не смей да ги презира… Я иди, Сали, и виж стои ли стражата ми на местата си… Скоро!
Сали се поклони и отиде.
След като се отдалечи Сали, Аклъ бей сам накладе голям огън, извади от една торба десет железни кола и ги хвърли на огъня. Сетне пак начна да се разхожда… Между това Сали доде и каза, че стражата стои на местата си, но спи дълбоко.
„Това вече не е за търпение!“ — каза сам на себе си Аклъ бей. После извика:
— Да ги извържете и да ги доведете тук при мене!
Всичките други събеседници станаха треперешком и отидоха подир Сали.
След няколко време те доведоха при Аклъ бея десет мина млади момци, от които едни още не бяха отворили сънливите си очи, а други ги разтриваха; но те скоро се свестиха, като видяха, че Аклъ бей извади от огъня десет зачервени кола.
— Прости ни, ефенди!… За Бога, прости ни! — извикаха те с разтреперан глас и седнаха на колена пред Аклъ бея.
Аклъ бей не даде внимание на молбата им, но смигна на Сали и се отдалечи.
Подир половин час десетте млади момци се въртяха на колове и викаха отчаяно. Този техен вик разбуди цялата ордия, която скочи уплашена. Аклъ бей, като видя, че всичката му войска е будна, извика с тържествен и страшен глас:
— Нека знаят храбрите кърджалии, че който ми се противи, който не изпълнява волята ми и не слуша думите ми — тъй ще бъде наказан, макар и да е и най-първият ми чиновник!
Всичките кърджалии се поклониха.
— Никой да не е легнал да спи! — продължи Аклъ бей. — Всички да стоите при конете си, за да сте готови, щом като дам знак, да вървите.
Кърджалиите пак се поклониха.
— Кой престъпи волята ми, ще бъде зле наказан!…
Като каза тези последните думи, Аклъ бей седна до огъня. Това същото направи и Сали. А всички други отидоха при конете си и се наредиха, като че ще вървят.
Нощната тишина пак се възцари. Само глухите охкания на окаяните стражари, които умираха на коловете, прекъсваха я понякогаж.
Аклъ бей, като запали дългия си позлатен чибук и като изпусти заедно с тежко въздишание гъст дим, рече на Сали:
— Сега поправих погрешката си. Ще ли смей някой да ме не слуша?
— Никой, ефенди, никой! — рече му Сали, като му се поклони почтително.
— Спокоен съм сега, спокоен съм, но гняв ме е, дето не можехме да влезем в Котел…
— Как е възможно да влезем, ефенди? Котленци се обградили с коля и пушки, но само това да е, то лесно; а ти не видя ли какво беше се натъкмил градът да се пази? — продължи Сали.
— Градът беше обграден с един голям зид (дувар), подобен на твърда крепост, който го опасваше навсякъде; но при това не беше само гол зида, а на всеки 20 разкрача на раздалеч имаше по едно доста голямо число человеци, събрани да вардят по-мъчните места на влизането в града. А при по-лесните проходи на зида, сир, при всеки път, който водеше в града, беше затворен с високи порти, до които имаше устроени по две табии, снабдени с всичките нужности за в бойно време. В тези табии имаше по едно голямо множество человеци, да пазят, които бяха въоръжени много храбро, за да отблъсват нападателите си; но при всички тия техни разделения и устроения забележваше се, като гледахме издалеч, в тях една деятелност храбра и покорност към своите началници, които яздеха на коне и обикаляха от едно място до друго гвардията. В тях аз забележих един отличен началник, който беше весма светло облечен; той беше възседнал на кон, щото едвам стоеше отгоре му.
— Ха, видях го — каза Аклъ бей с гняв — и както се научих, той им бил главният началник и се зовял Божил чорбаджи…
— При всичко това тяхно приготовление — каза Сали — твърде мъчно може да се влезе, догде не се пролей много кръв!… Освен това те, като видяха какво направихме ний с околните села, и особено с Жеравна, вероятно са се решили по-добре да умрат, а не да ни пуснат да влезем в Котел.
— Ах, Жеравна, Жеравна!… Тя беше добра патка, но малка. Ако бяхме влезли и в Котел — тогаз щяхме да се награбим хубавичко!… Но, добър е Господ — казваше Аклъ бей с кротост, — кога да е, ний в Котел ще влезем и тогаз… цял свят ще се разтрепере от нашето име.
— Нашето име и тъй разтреперва целия свят. Малко села ли сме изгорили досега? Малко християни ли сме избили? Я помисли какво голямо юначество показахме в Жеравна!… Нито един жеравнянин не се отърва… Всичките проляха гяурската си кръв. Само които побягнаха, те останаха живи. Но и те не щяха да побягнат, но от нашата глупост: защото ако бяхме бодри, ний щяхме да заловим по-напред Котел, че после другите околни села; а пък ний им направихме тъй, щото да прибягнат и да се спазят в Котел.
— И не видя ли, ефенди — продължи Сали, — че в Котел беше потъпкано от хора, които даже и весело прекарваха, и спокойно? Не чу ли, че когато приближихме, градът беше екнал от гайди и тъпани и като видяха, че додохме по-наблизо, те със свирни пушкаха против нас и с викове от радост се провикваха доде най-сетне ни отблъснаха, без да ги повредим ни най-малко, и след отиването ни те пак пееха и играеха, като на присмев, и с викове пушкаха из въздуха…
— Ах! Ах! — каза Аклъ бей. — Знаеш ли, Сали, че сърцето ми се къса от гняв, като не можехме да ги отблъснем, за да влезем, но добър е Господ…
— Аз се уверих — каза Сали, — че влезванието ни в Котел ще бъде невъзможно за нас, още като бяхме в Жеравна; защото като бяхме я запалили — не помниш ли? — и като се веселяхме в сред селото, че ненадейно гръмнаха 20–30 пушки отведнаж накрай селото от котленските гяури и ний, додето излезем до високия баир (Ветрила), те свалиха от нас около 25 мина, защото нашите пак, като непослушни, тръгнаха самоволно и, за зла чест, паднаха. Също и когато излезе Хасан Чауш, уж да ги пристигне с коня си, те в същата минута гръмнаха около 30–40 пушки наведнаж и го свалиха, който, горкият, беше станал на решето от куршуми. Аз тогава изтръпнах, като видях това, а още повече, като съгледах, че на върха на баира бяха си устроили митиризи, за да пушкат… Отистина, жал ми е, че останахме слаби тогаз, но добър е Господ; може, кога се върнем, да изпълним желанието си.
Аклъ бей поглади брадата си, усмихна се и рече:
— Мене ми излазя смях, като помисля, че онази жена, която сама се натъкна на ножа ми, защото разпрах дъщеря й… Ха, ха, ха! Видя ли, Сали, как онзи, дебелият човек, се хвърли в огъня заедно с двете си деца?
— Че аз го накарах да се хвърли я! По-напред улових жената му и я разсякох, имаше барем на хиляди части. Той като видя това, уплаши ли се, какво — грабна децата си и се хвърли с тях в огъня…
— Безумни хора! Те мислеха, че ще ни надвият, та от първо не ни пускаха в селото си…
— Бе те пак юнаци излязоха! Насила влязохме в селото им… За малко не щяха да ни пуснат.
— Юнаци излязоха, ама… Сега Жеравна ще помни кога са минували през нея кърджалии с началник — Аклъ бей… Не можахме ний и в Котел да изиграйме таквази игра… Тогаз и котленци щяха да…
В това време се чу глас на един от Аклъбеевите чиновници:
— Хей! Кой е там?
