показваше Петра като едно чудовище. И наистина, той приличаше на чудовище. Когато се той приближи досред стаята, нещастният старец, който дотогаз стоеше като закован, от страх се разтрепера. Той на часът седна на колене и извика:
— Убий ме!
Петър, без да обръща внимание на това, рече със страшен глас на стареца:
— Що търсиш тук?
— Смърт — твърдо каза нещастният.
Петър видя, че неговите заплашвания нищо не ще помогнат, затуй начна кротко и ласкаво да му дума:
— У нас смърт няма, старче, у нас има утешение. Ако си нещастен, кажи ни нещастията си и ний можем да те утешим.
— Да — каза старецът, — вий ще ме утешите със смърт…
— Казах ти вече, че у нас няма смърт, у нас има утешение — рече Петър малко разгневено.
Нещастният старец съмнително поклати главата си и каза плачешком:
— Не се надявам, но може… Моето нещастие е голямо… О! Много голямо! Най-малкото ми дете го изгоря пред очите ми… а двамата ми синове са в разбойнически ръце… Разбойниците се канят да ги изгорят живи, ако не им занеса 50 000 гроша за откуп… Аз пък не можих ни пара да сбера… И тъй, моите нещастни деца…
Старецът не можи повече да продума, гласът му примря, очите му се напълниха с кървави сълзи и той падна безчувствен на Владевите ръце. С помощта на някои лекарства, които Петър извади от един малък сандък, нещастният старец скоро се свести.
— Пак жив! — извика той. — Боже! Ще се мъча ли още?
— Утеши се, нещастний — каза му Петър умилно, — кажи ми, не можеш ли откупи децата си?
— Никак; у мене няма ни една пара… А не зная защо, никой не ще да купи ни лозята ми, ни нивята ми, ни къщата ми…
— Отде си ти? — с безпокойство го запита Петър.
— Сега живея в Преслав, а преди 23 години живях в Шумен с братята си Ивана и Петра.
При тези думи Влади се поиздръпна назад и начна с голямо внимание да разгледва чича си. А Петър проливаше безбройни сълзи, които не се виждаха под черната маска, и малко остана да извика от радост. Но той скрепи сърцето си и като се разходи малко нещо нагоре-надолу, застоя се пак пред нещастния старец и го запита:
— Как се зовеш?
— Вълко — отговори старецът.
И наистина, той беше нещастният Вълко.
Влади беше вече прострял ръце, за да прегърне чича си, но Петър с едно страшно изкашляние, което беше понятно за Владя, принуди го да се откаже от намерението си.
Петър се приближи до стареца и му каза с умоляющ глас:
— Старче, разкажи ни, що те принуди да оставиш Шумен и да се преселиш в Преслав?
— Голямо нещастие ме принуди да направя това — каза Вълко, като се силеше да възпре сълзите си. — Злобна ръка запали всичко, що имахме на света… Немилостив огън се разпространи над нашите бедни глави и с ненаситна гладност поглътна всичко… Този страшен огън поглътна и брата ми Петра с всичкото му семейство…
Старецът при тези думи се задави в сълзите си, но след малко като се съвзе, той продължи:
— След това ужасно и пагубно за мене произшествие, защото нямах пари да се заловя за търговия, аз се преселих в Преслав, дето досега мирно прекарвах дните си. Но и тук черната съдба не ме остави, тя ме порази с жестоката си ръка… Освен това, тя въоръжи и всички против мене… Като ходих в Шумен да прося помощ, с която да откупя децата си, един великодушен человек ми даде повече, отколкото му просех. В това време, когато той ми връчваше своята великодушна помощ, дойдоха при него трима яничари, които го свързаха и го хвърлиха в тъмница. Отсетне аз се научих, че защото искал да ми помогне, затуй го затворили в тъмницата… Подир това аз ходих още на няколко села и градове, но навсякъде моето моление и горчивите ми сълзи се посрещаха с принуждено хладнокръвие. Като никъде нищо не можих да сполуча, аз се връщах с голяма горест в Преслав, но и тук немилостивата съдба ме порази с ново нещастие. Разбойниците влезли в къщата ни и умъртвили двегодишното ми дете… И то как? Хвърлили го на огъня!…
— Ужасно! — извика Петър с разтреперан глас.
— Това ново нещастие — продължи Вълко — принуди ме да дойда в тази пустиня, защото старите хора уверяват, че който стъпи в това място, никога вече не се връща… тук умира. И аз се надявах да намеря тук смъртта… Но уви! Самодивите били по-милостиви от человеците…
— Да — каза Петър, като скри смущението си, — самодивите са по-милостиви, те ще ти помогнат и ще те утешат.
— Ще ми помогнат ли? Ще ме утешат ли? — извика Вълко с радостно удивление.
— Сутре ще видиш синовете си освобождени.
— Възможно ли е?
— Самодивите не знаят лъжа…
— Да, не знаят — повтори Влади.
— Вярвам — каза Вълко, — но не се надявам…
— Надявай се… иди и утеши жената си.
След тези думи Петър се скри в един потаен ъгъл.
Така също направи и Влади.
Вълко се замая, като видя, че неговите странни събеседници изчезнаха заведнаж. Той се прекръсти набожно и каза полекичка: „Самодивите ще ми помогнат!… О, Боже! Да се надявам ли? Аз додох тук да търся смърт, а приемам живот… приемам надежда! И от кого? От самодиви, които могат всичко да направят!…“
С тези думи Вълко излезе от мнимото самодивско жилище и си отиде радостен към Преслав.
След като замина Вълко, Петър и Влади влязоха в онази стая, в която седяха, преди да дойде Вълко. Те седнаха пак на местата си и Петър, като въздъхна дълбоко, каза на Владя:
— Виждаш ли, Владе, че и Вълко с всичкото си семейство търпи големи нещастия?
— И отникъде няма помощ! — с горест каза Влади. — Ами защо не му казахме ний кои сме?
— Защото, ако бяхме му казали, той не щеше да си иде с таквази радост. А сега той ни има за по-горни от смъртни и се надява, защото мисли, че ний можем всичко да направим.
— Ний се обещахме, че ще му помогнем, ами как, като у нас пари няма, за да му дадем…
— бог е милостив, Владе. Той ще ти помогне да утешиш чича си Вълка. Ти имаш вярна и храбра дружина… с нея ти ще можеш освободи братовчетата си…
— Колко си добър, татко! — каза Влади с радостен глас. — Моите другари са юнаци… Те ще ми помогнат да ги освободя…
— Тук юначество не ще помогне, но хитрост. Време минува… Дойди да те благословя и върви… Върви да освободиш братовчетата си…
След половин час Влади с пушка на рамо, с нож и пищови на пояс излезе от мнимото самодивско жилище, като напяваше юнашка песен.
Заговор
Сутринта беше тиха и приятна. Вятърът ставаше ту тих, ту силен: понякогаж съвсем затихваше, а понякогаж пак завиваше силничко. Птиците начнаха оттук-оттаме да издават приятни гласове. Тук-таме начнаха да се чуват овчарски свирни, блеянията на овце и лаение на овчарски кучета. Божията птичка (веселата чучулига) забавно се издигаше към облаците, като издаваше приятни и в жалост приводящи звукове. Тя сякаш че със своята неподражаема песен славеше всеблагаго Творца и се виждаше, че с нетърпение чакаше изгряванието на слънцето и затова ту се скриваше в гъстите облаци, ту се спускаше надолу като стрела и жално чучулигаше… На това жално чучулигание отвещаваше от отдалечената гъста гора гордият славей със своята хармоническа и сладкогласна песен.
