защото ний имахме други защитник. Той беше шумненският митрополит, който имаше силно влияние в цял Шумен, и затуй Джамал бей, като гледаше, че ний прибягваме под негова защита, не смееше да ни закача. Освен това нас ни защищаваше и Караман бей (вторият яничарски началник), когото беше гняв на Джамал бея, бог знае за какво, и търсеше причина да го свали от чина му.
Но ний не можехме дълго да се наслаждаваме с това спокойствие. Шумненските граждани наскърбиха митрополита, защото не рачиха да му плащат за венчило по 8 гроша. Той не можи да търпи това оскърбение и защото беше уверен, че не ще получи от шумненци удовлетворение, остави Шумненската епархия.
След две недели подир митрополитовото отхождание в една бурна нощ видяхме, че шумненския пазар гори. А пък нашите дюкяни бяха там. Брат ми беше вече се наканил да иде, за да види що именно гори; като мислехме така и гледахме издалеч онуй жалостно и ужасно зрелище, заведнаж избухна силен пламък от къщата ни. Додето аз извикам „огън“! — и брат ми каза, че къщата ни се е запалила от четирите страни!… В тази минута замина край нас един черен человек и извика: „Знайте, че това е отмъщение! На пазара горят вашите дюкяни, тук гори къщата ви, а след малко и вий ще изгорите!“ О, Владе! Оттогаз се начнаха моите нещастия… В него време аз изгубих майка ти, а сестра ти може да е станала жертва на огъня…
Влади, който с голямо внимание слушаше таткова си разказ, при тия думи стресна се и каза с удивление:
— Сестра ми? Нима аз имах сестра?
— Да. Тя се зовеше Петя и беше три години по-малка от тебе.
— Ах! — извика Влади. — Тя умряла с ужасна смърт? Че защо не се постара да я избавиш?
Този въпрос оскърби Петра. Той се обля със сълзи и с дълбоко въздъхвание каза:
— И ти, сине, и ти ме оскърбяваш! Но аз не съм виноват…
Влади поиска да седне на колена и да иска прошка от татка си, но татко му го спря и продължи:
— Когато страшният огън с голяма ярост захвати къщата ни, аз бях сред двора и като безумен гледах на свирепия пламък, който със силно фучение скриваше се в облаците. В него време чух един слаб крясък, който излазяше от къщи. Аз познах, че майка ти вика, и се спуснах да я отърва; но едвам сполучих, за да вляза вкъщи, а отподир ме удариха тъй силно в главата, щото паднах на къщния праг като мъртъв. Не зная колко време съм стоял в това състояние, но на свестявание ми беше ужасно!… Аз, като се свестих, с голямо удивление видях, че съм сред гора!… В таквоз положение аз проклевах деня, в когото съм се родил, проклевах всичко, що има на света, и бях тъй отчаян, щото се реших да се умъртвя с някакъв начин. С това намерение аз се приближих до една река (тя била Камчия), която беше половин час наблизо, и се наканих да се хвърля в нея: но заведнъж чух детски плач. Аз се обърнах и видях, че десет разкрача надалеч от брега стои до едно дърво петгодишно дете… и то дете беше — ти, Влади…
— Аз ли?
— Да, ти беше. Като те видях, аз благодарих Бога, дето не ме допусна да се удавя. И наистина, ако бях се удавил, тебе кой щеше да те отгледа, храни и облача? Никой! Ти щеше да умреш от глад… Но бог никога не оставя человека. Той мисли за всички и пази всички.
При тези думи Петър издигна очите си, които бяха пълни със сълзи, към небето и дълго се моли. После седна пак на мястото си и продължи:
— Като те намерих, аз почувствувах радост, но тази радост скоро отстъпи място на дълбока печал. Аз не знаех де съм и накъде да ида. Скитах се нагоре-надолу дано намеря път, но нищо не можих да открия, наоколо ми беше се гора. Слънцето изгря, всичката природа се съживи, а аз все още не знаех де съм… В отчаяност седнах, прегърнах те и начнах да плача с глас. В него време, когато аз плачех, някой си извика над главата ми: „Мълчи!“ Аз издигнах главата си и видях, че на дървото, до което седях, стои един человек, който беше насочил пушката си към мене и ме гледаше страшно.
— Убивай! — извиках му аз, без да престана да плача. Но той, вместо да ме убий, скочи долу и извика със страшен глас:
— Кажи ми, що търсиш тука?
Аз само го погледнах и продължих да си плача…
— Виждам — каза той, — че ти си нещастен. Но не ще ли кажеш от що си дошъл тук? Дали не ще мога да те утеша?
— Уви! — извиках аз. — Моето нещастие е голямо! Никой, никой освен Бога не може ме утеши! — подир това аз му разправих всичко.
Като свърших печалния си разказ, аз отрих сълзите си и начнах да се готвя за смърт. Аз мислех, че той е разбойник и не ще се забави да ме умъртви; но за мое удивление той запрати пушката си настрана, взе тебе от ръцете ми, целуна те няколко пъти, ороси те със сълзите си и както ми те подаде, каза:
— Като порасте това дете, кажи му, че чичо му Иван зарад него се е облякъл в хайдушки дрехи…
— Иван ли? — извиках аз, като скочих от мястото си. — Де е той?
— Аз съм.
И чичо ти Иван ме прегърна. Ний много време стояхме прегърнати и нашите сълзи се смесиха. Моето сърце, колкото и да беше раздрано от печал, но в тази минута се изпълни с радост. Аз забравих преминалата си жалост и като проливах радостни сълзи, думах на брата си.
— Да се върнем, брате, пак в Шумен; ний имаме добри и великодушни приятели, които ще ни помогнат… — Никога — каза брат ми с разтреперан глас, — никога не ще стъпя в Шумен ни в друг някой град или село. Моят град е широкият Балкан, а моята къща са дебелите клонести дъбове!… Мене пред очите ми убиха татка, взеха всичкото ми имане, лишиха ме от жена и най-после, като не можиха да угасят превеликата си злоба и ненаситното си отмъщение, искаха и мене да убият… Да — продължи брат ми, като все повече се предаваше в скръбните си възпоменания. — Ето години се минуват, а тяхната злоба, тяхното отмъщение не е угаснало!… И ти, бедний, стана тяхна жъртва…
Брат ми можеше още да продължава, но ти заплака и го накара да прекъсне скръбните си възпоменания. Като чу, че ти плачеш, той каза:
— Да вървим, Петре.
— Де? — запитах го аз с удивление.
— Ще видиш — каза той и като взе тебе в ръцете си, тръгна. Повече от един час вървяхме, без да продумаме един другиму. Най-подир брат ми прекъса това мълчание, като ме запита:
— Не се ли удивляваш и даже оскърбяваш, Петре, като ме гледаш, че аз с пушка на рамо, с нож и пищови на пояс ходя по гората?
— Разумява се, че се оскърбявам — казах аз нерешително, — защото ти може да си убивал.
— Ти се лъжеш, брате, аз не съм убивал досега никого, нито съм се облачил досега в хайдушки дрехи, но само вчера се облякох, и то зарад вас, че трябваше да ви помогна.
Тъй каза брат ми и сълзи намокриха лицето му.
— Да помогнеш нам! — казах аз брату си, като го улових за ръка. — Че ти отде знаеше, дето ний ще сме в нещастие?
— Ще научиш всичко, но не сега — с бързина каза брат ми.
След този разговор настъпи пак мълчание, но това мълчание беше по неволя, защото ний влязохме в таквъзи гъсталак, щото един с други се не виждахме. Но след малко пред очите ни се представи една малка полянка, постлана с мека зелена трева и с разни благовонни цветя. Тази полянка беше забиколена с тъмен гъсталак и се прорязваше от една малка вадичка, която с бистрата си като сребро вода приличаше на кристална линия. Като стъпихме в тази полянка, брат ми ме изгледа внимателно и ме запита:
— Не трепереш ли, Петре?
— Да треперя ли! Че защо?
— Знаеш ли, че ний сме в самодивско жилище?
Тези думи сякаш че ме попариха. Аз подскочих назад, разтреперах се като лист и не можих да продумам. Дотолкоз бях се уплашил, И не е чудно, понеже от детинство още ми бяха натъпкали сърцето със суеверия. Много чудеса са ми приказвали за тези самодиви. Казвали ми са, че те улавят челяка и го карат да ги носи по разни нечисти места или са залюбяли някого и му изпивали кръвта и пр. Ето защо, като чух, че сме в самодивско жилище, аз се разтреперах. Брат ми, като видя, че се страхувам, приближи се до мене, улови ме за ръка и ми каза:
— Не бой се, Петре. Всичко що си слушал да приказват за самодиви, лъжа е, глупост и суеверие. И аз като тебе вярвах преди, че има самодиви, и се страхувах; но като познах, че всичко това е пусти
