Радината дъщеря…
При това страшно зрелище Рада силно изкрещя, очите й се напълниха с кръв, всичките й телесни членове се разтрепераха и тя падна полумъртва в ръцете на една бабичка, която беше дошла на помощ… Помощ безполезна!…
Вълко като замаян се застоя насред двора, понеже когато Рада отвори къщните врата, той видя що се върши вкъщи и от ужас окаменя. Но като видя, че от къщи излиза человек с нож в уста и с пищови в ръце, той се свести. Всичката му кръв закипя от гняв и той като разярен тигър се спусна на разбойника. Макар разбойникът че свари да рани Вълка, но Вълко, без да гледа на раните си, измъкна от разбойниковите уста дългия нож и с него разсече тялото му на части. Подир това Вълко, като изгледа с мътни очи наоколо си, извика: „Боже, прости ме!“ — и издигна ножът да се убива. Но едвам той опря смъртоносното оръжие до гърдите си и Рада, която се свести и видя, че Вълко ще се убива, извика му със слаб глас:
— За мене живей, Вълко!
Тези Радини думи, произнесени с жален и умоляющ глас, подействуваха на Вълка. Той запрати смъртоносното оръжие настрана, приближи се до Рада и й каза:
— Радо, аз съм жив!…
Скоро около Вълка и Рада се събра много народ. Простодушните преславци, като научиха какво ново нещастие постигнало Вълка, плачеха горко. Вълко, макар и да беше стар, но в него живееше още юнашкия дух и телесните му сили още не бяха го оставили. Той свърза раните си, които, за добро щастие, не бяха опасни, улови Рада за ръка и й каза плачешком:
— Радо, бъди уверена, че Бог, когото обича — наказва го.
После, като изгледа събраните около себе си селяни, рече им:
— Добри селяни, видяхте, че бог ме наказва за незнайни някои мои грехове. Аз за каквото бях отишел в Шумен, не го получих. С голям горест се връщах и бях в отчаяние: но бог ми проводи и друго нещастие… Утешете Рада — аз сега ще се върна…
И с тези думи Вълко излезе от двора си.
Селяните употребиха всяко средство, за да успокоят и утешат Рада, но не бе възможно. Тя плачеше, дереше дрехите си, дърпаше косите си и викаше като луда. Селяните, като видяха, че никак не ще могат утеши Рада, един до един си отидоха и оставиха тая бедна жена да плаче неутешно над изгорялото Недкино тяло…
Ако да нямаше християнски дух, тая бедна жена скоро щеше да се убие сама, понеже нещастията й бяха твърде големи. Нейното любимо и последно утешение — Недка, умря от огнена смърт… И двамата й синове — Велико и Стоян, бяха в разбойнически ръце.
Те (Велико и Стоян) почитаха се за най юнаци в целия Преслав, както и наистина бяха юнаци, та затова без страх ходеха по гората, за да помагат на тези, що страдаеха от разбойници, и да ловят диви зверове. Със своята храброст и неустрашимост те придобиха много врази. Разбойниците ежедневно пълнеха преславската гора и търсеха случай да ги уловят и убият, но Велико и Стоян не се даваха.
Два дни напред него ден, откогато се начнава тази повест, Велико и Стоян отидоха на лов. Ловитбата им беше щастлива и те с радост се връщаха у дома си. Веселият и понякогаж умислен Велико напяваше с твърде жален глас една стара юнашка песен. А безпечалният Стоян играеше с кучетата си, които, като бягаха нагоре-надолу, радостно лаеха. Като се приближиха сред гората, Велико и Стоян решиха да починат; но едвам те се наведоха да седнат и кучетата им, които до това време изпускаха радостни лаеве, залаяха много сърдито и се скриха в гъсталака. Велико и Стоян приготвиха пушките си и хванаха да се ослушват. В това също време изгърмяха няколко пушки и Велико падна… Стоян побледня и не се мръдна от мястото си, но като видя, че от гъсталака се показаха около десет разбойника, той извади широкия си нож.
— Наши са! — развикаха се разбойниците и без да помислят, че Велико им направи хитрост, спуснаха се с голи ножове на Стояна, който без страх ги чакаше. Едвам те се приближиха до Стояна и Велико стана; той с голяма бързина измъкна из ръцете на едного разбойника нож и начна с него да сече разбойниците, които един след други падаха отпреде му като снопи. Това същото правеше и Стоян. Но тази тяхна хитрост и отчаяно мъжество нищо не им помогна; тях ги заобиколиха други разбойници, които бяха скрити в гъсталака, и като ги раниха на много места, принудиха ги да се предадат. Макар Велико и Стоян да бяха много слаби и макар да течеше от тях много кръв, но началникът на разбойниците пак повеля яко да ги свържат:
— Да идем сега у дома! — каза Емин (тъй се зовеше началникът на разбойниците), като потупка Велика и Стояна по гърба. — Там има лекари — продължи той с насмешка, — те ще ви изцерят и не ще ви оставят да умрете.
Велико го погледна с презрение и му каза горделиво:
— Убий ме, злодей!
— Ний нито сме разбойници, нито кръвопийци — каза Емин, като хвърли гневен поглед към Велика.
— От вас по-добри разбойници бива ли? — рече му Стоян, като го заплю.
Емин пожълтя от гняв и издигна ръката си, в която беше широк нож, за да го забий в Стояновите гърди; но той се възпря, като видя, че Стоян хладнокръвно и без страх чака смъртта.
— Млад си още — каза той Стояну, като скри ножът си, — мене ми е жално да те убия, защото ти и брат ти сте юнаци. Ний имаме обичай да мъчим тези, които ни се противят, но вий с вашата храброст обезоръжихте ме. Бъдете уверени, че аз никога не наказвам таквизи юнаци, каквито сте вий… Но да вървим, тук не е място да говорим… Омаре, иди в Преслав и като поздравиш Вълка от мене, кажи му да донесе 50 000 гроша в Шуменския балкан, ако иска да бъдат синовете му живи.
Омар се отправи към Преслав, а разбойниците със своите пленници скриха се в горския гъсталак.
Самодивско жилище
Три часа далеч от Шумен, има място кое се зове Маркиш. Когато отива някой от Шумен в село Драгоево, трябва да мине през това място, ако иска по-скоро да стигне в горепоменатото село. Макар около това място да няма сега гъста и голяма гора, но пътникът всякога с трепетно сърце минава през там и често се случват там големи нещастия…
Това място в старо време беше непроходимо по причина на гъстата гора и челяшки суеверия… Сто крачки надолу от това място, към запад, нахождаше се сред тъмния гъсталак обширно поле, покрито с мека зелена трева и разноцветни цветя, които издаваха приятна миризма. Всред това поле имаше въздигнат малък един дом, който беше заобиколен с доволно пространна нива, на която високите класове, разлюлявани от тихия вятър, оприличаваха тая нива на малко езеро, а малкия този дом — на малък неподвижим кораб.
В този малък дом от три стаи повече нямаше. Всяка стая беше просто, но чисто стъкната. В една от тези стаи имаше накачени по стените пушки, пищови, две черни маски и две дълги сопи; на една страна се виждаше изображение на честния кръст, пред когото гореше ламбада. В тази стая седеше на мека дебела постелка един белобрад старец, който беше се дълбоко замислил. До него седеше на стол млад момък и с внимание гледаше на всяко едно старчево движение.
— Татко! — каза този момък старцу, като въздъхна. — Отколе имам намерение да те питам за нещо, но не смея…
Старецът издигна главата си, хвърли въпросителен поглед към момъка и му каза със слаб глас:
— Питай, сине, всичко ще ти кажа.
— Ето става двайсет години, откак ний живейме в тази пустиня, а аз не знам защо тъй пущинашки живейме.
— Пущинашки ли живееш, Владе? Всеки ден не ходиш ли при другарите си?
— Това е тъй. Но защо ний живейме тук, защо не идем в някое село? Освен това, защо ми ти поръчваш да не довеждам никого у дома?
— Ти и да искаш да доведеш някого, той не ще рачи да дойде…
— Че защо никой не се приближава до нашето жилище? Слава Богу, тук не живеят разбойници.
— Ако бяха живели тук разбойници, досега този дом не стояваше здрав и тази нива, от която се храним, потъпкваше се отколе; но има други причини, които ти не трябва да знаеш.
— Вероятно, защото не съм достоен…
И Влади заплака…
