— Ах, Боже мой — каза старецът, като улови Владя за ръката, — кой ти дума, че не си достоен? Ти ми си всичко на света, че аз от тебе ли ще седна да крия нещо? Не! Но аз не ти казвам, защото съм уверен, че ти си щастлив, дето не знаеш защо ний живейме тук и защо никой не смей да се приближи до нашето жилище.
— Щастлив ли? Не, татко, не! Аз не съм щастлив. Мене ми омръзна да живея в тази пустиня, омръзна ми вече и да ходя по гората с другарите си.
— Омръзна ти да струваш добро? Омръзна ти да обръщаш горчивите сълзи в радост и смях на толкоз майки, братя и сестри?… Владе, Владе! Ти си млад, ти не знаеш още що е добро и що е зло и що е радост и печал.
Влади печално поклати главата си и като въздъхна, рече:
— Татко, ти се лъжеш. Не мисли, че аз с другарите си правя добро… Не, това е много далеч от нас. Вместо радост ний умножаваме повече горчивите сълзи на нещастните майки и бащи…
— Това може ли да бъде? — извика старецът и скочи като попарен от мястото си. — Може ли — продължи той, — мой единствени сине, когото аз възпитах по християнски и от когото се надявах да приема в старост утешение — да стане разбойник? Да вярвам ли? Кажи, нещастни, кажи истина ли е това? Признай се и ме проводи в гробът…
И при тези думи от пресъхналите старчеви очи излязоха две големи сълзи.
Влади видя, че татко му не го разбра, затова седна пред него на колена и като целуваше ръцете му, каза с умоляющ и плачевен глас:
— Успокой се, татко, аз не съм разбойник и мене много ми е жално, дето ми отдаваш това име. Аз досега изпълнях и дору съм жив ще изпълнявам твоята воля, която за мене е свята. Но слушай, татко, да ти разкажа що се случи из онзи ден и що видях аз днес, и ти ще се увериш, че ний, без да щем, правим зло.
Тези думи бяха произнесени тъй жално, щото Петър (тъй се зовеше старецът) заплака и като прегърна сина си, рече:
— Ах, сине! Аз те оскърбих!… Аз те назвах разбойник…
— Аз не се оскърбих, татко, защото съм уверен, че ти не ме разбра.
— Да, не те разбрах; но и посега не ми трябва нищо да знам… доволно е, дето знам, че ти си чист…
— Но мене не е доволно. Аз трябва да ти разкажа защо ми омръзна да ходя с другарите си по гората. Инак — не ще бъда никога спокоен.
— Казвай инди — с радост рече Петър и седна на мястото си.
— В онзи ден — каза Влади — аз намерих другарите си сред гората, които ми известиха, че разбойници уловили едно момче от с. Златар и ищели за него откуп 20 000 гроша. Татко му продал къщата и нивите си, събрал парите и се наканил да им ги занесе. Ний се сдумахме да нападнем на разбойниците тогава, когато те вземат от нещастния баща и най-последната му парица. Тъй и направихме… Но вместо да освободим това нещастно момче, вместо да зарадваме татка му — ний го разплакахме навеки… Ний убихме сина му!… Да, ний го убихме: ако не бяхме ний, разбойниците щяха да вземат парите и щяха да го пуснат…
При тези думи Владевото лице се намокри от сълзи, но той скоро отри сълзите си и продължи:
— Щом разбойниците развързаха това окаяно момче, и ний нападнахме; но те в същата минута го разсякоха на две части и се разбягаха… Ний плакахме заедно с нещастния му баща, но той никак не гледаше на нашите сълзи, а ни наричаше убийци и ни молеше да убием и него. Можеш ли каза сега, татко, че ний правим добро? Нямам ли правда, дето думам, че ми е омръзнало да ходя с другарите си по гората?
Петър плачеше — и нищо не продума.
— Днес — продължи Влади — аз отидох на кладенеца за вода и като се връщах, чух челяшки плач. От любопитство отидох към това място, отдето се чуваше този плач, и, о, Боже! Там, до големия дъб, стоеше нещастният отец, на когото ний станахме причина да убият сина му, и горко плачеше. Щом като ме видя, той се спусна към мене, прегърна ме и извика радостно: „Стояне, милий Стояне, жив ли си?…“ Но след малко като ме изгледа добре, той ме отпусна, дръпна се назад и начна да ме гледа с мътен и твърде жален поглед. Аз не можих да се стърпя и заплаках. Той, като ме видя, че плача, усмихна се горко и каза: „Сега плачеш, а вчера, като убиваше сина ми, не плачеше!… Знам, знам, че ти уби сина ми… ти… ха, ха, ха!… Как той лежеше в кръвта си! Как беше хубав!…“ След тези думи, които ясно показваха, че у него нямаше ум, той извика: „Стояне! Бягай, ще те убият!“ И побягна. Аз исках да го уловя и доведа тук, но той, като се приближи до големия камък, хвърли се долу и издъхна!…
Влади млъкна, но едрите сълзи не преставаха да падат от очите му.
— Хвърли ли се? — каза Петър с удивление.
— Да, хвърли се и умря!… Горкият!
Петър отвори устата си, за да каже нещо, но не можи — сълзите не му позволиха. Той стана от мястото си, начна да се разхожда нагоре-надолу и да въздиша тежко. После, като се приближи до Владя, каза му:
— Имаш правда, Владе, дето думаш, че вместо добро зло правиш. Такожде имаш правда и дето думаш, че ти е омръзнало да живееш тук. Ти си млад и не е чудно, дето ти се показва това уединено жилище мрачна пустиня. Иди, прочее… Аз ти позволявам да идеш, дето щеш, и моето благословение нека бъде с тебе.
— Ами ти какво ще правиш тук?
— Аз ще остана да моля Бога, за да прости греховете ми. Сега познавам, че бог ме наказва.
След тези думи Петър преклони колена пред образа на честния кръст и начна да шепне топла молитва. Влади такожде и той преклони колена и неговият приятен глас се раздаде сред нощната тишина. Той пееше благодарителна песен на Иисуса Христа, съчинена от татка му… Като свършиха молитвата си, Влади се приближи до татка си и му каза:
— Татко, аз никога не ще се отделя от тебе! Дето бъдеш ти, и аз там ще бъда. Но на мене ми се струва, че по-добре ще е да отидем да живейме в Преслав или в Драгоево. Аз там ще се трудя по-много: ще копая лозя и градини, ще слугувам на чужди хора, ще ора… с една реч — ще се трудя тъй, щото никога да не се лишаваме от нищо.
— Това не може да бъде, Владе. Ако да знаеш колко е свещено за нас това място, ти не ще ме принуждаваш да го оставя…
— Свещено ли? — произнесе Влади.
— Да, аз не съм ти казвал досега нищо, но сега съм принуден да ти кажа: тук е погребана майка ти.
— Майка ми!… Аз пък досега нищо не знам!
Влади право каза, че не знай нищо. Никога не му е дохождало наум да пита татка си по каква причина те живеят в нея пустиня. Той досега не знаеше дали е имал майка. „Тук има нещо тайно“ — помисли си той и като улови татковата си ръка, опря главата си на гърдите му и с умоляющ глас му каза:
— Кажи ми, татко, всичко подробно. Тук може да има нещо печално.
— Ах! Добре беше да не знаеш, но няма що… трябва да ти се каже. Слушай!
Твоят дядо (татко ми) живееше в Шумен и беше много богат. Двамата мои братия заедно с татка занимаваха се с търговия: а аз, защото бях още малък, ходех в училището, дето се учех да прочитам по гръцки. Като стъпих в 1в-та година, татко ми ме проводи в Цариград да се уча. Там не ми беше никак добре, но как да е, привикнах. След три години чух, че татка го убили, разграбили всичкото му имане и изгорили къщата ни. Искали да убият и брата ми Ивана, но той побягнал и тъй се отървал от смъртта. Брат ми Вълко, който остана жив, писа ми да се върна, защото майка ми била твърде болна. Аз се върнах, но вече тогаз, когато майка ми я нямаше на този свят. В Шумен аз се научих от брата си Вълка защо убили татка ми и защо искали да убият и брата ми Ивана. Брат ми Иван се оженил за едно момиче, което Джамал бей (началникът на шумненските яничари) искал да го потурчи. А пък защото в тази работа действувал татко ми, затова Джамал бей подкупил няколко панти, които като запалили къщата ни, убили татка, грабнали братовата ми Иванова жена, искали и брат ми да убият, но той побягнал… Тези нещастия, както се вижда, бяха доволни за нас, но неумолимата Божия съдба проводи ни и други… В разстояние на две години ний поправихме състоянието си, станахме пак, както преди, богати, направихме си по-добри къщя и начнахме пак да си живейме мирно. Джамал бей, макар и да се стараеше много, за да ни стори зло, но никак не можеше,
