Това веселие скоро се разпространи по целия Преслав. Момци и моми, съдружени с надутите гайди, отделиха се от общото пиршество (веселие) и по разни места заправиха разни игроводи. Нямаше ни една душа в Преслав, която да не се веселеше: гайди, кавали, свирки и радостни провиквания заглушаваха въздуха…
Веселбата все още продължаваше в Преслав. Преславската окръжност ечеше от радостен шум… Но заведнаж се раздадоха отчаяни гласове:
— Кърджалии… кърджалии идат…
Тези отчаяни гласове достигнаха до Вълковите уши.
— Пак беда! — извика той и стана от обеда.
— Кърджалии! Да се запазваме, селяни… Кърджалиите са наблизо!… — чуха се пак отчаяни жални гласове.
Гайди, сбирки, игри, провиквания престанаха, всичко това в една минута се прекъса и голяма тишина се възцари.
— Кърджалии! Кърджалии идат!… Тежко и горко нам — чуха се за трети път отчаяни гласове.
Преславци се уплашиха… те забравиха и веселие, и всичко. Деца писнаха, жени се разкрещяха, мъжете се разбягаха нагоре-надолу, без да знай някой де отива и какво прави. Смущението беше голямо… То можеше още много да се продълЖи, ако в Преслав нямаше хора с юнашки сърца…
— Не бойте се! — чу се звучен глас накрай Преслав.
— Не бойте се! — чу се други глас насред Преслав.
— Не бойте се! — чу се трети глас на другия край на Преслав.
Това бяха: Велико, Влади и Стоян.
Те, щом като чуха първия вик, грабнаха пушките си, разбягаха се на три страни и насърчаваха съжителите си.
— Скоро! Скоро Вземайте пушките си и приготвяйте широките си ножове! — викаха те и сами държаха в ръцете си голи страшни ножове. — Кърджалиите са далеч и ний ще сварим да заградим селото си с коля, като че с крепост… а нашите пушки, нашите ножове ще им докажат, че ний като тях гости, които, без да ги викаме, дохождат при нас, ний ги посрещаме с куршуми и с остри ножове.
Тези думи събудиха заспалите от страх сърца на всичките преславци. Те, вместо да бягат нагоре-надолу, заловиха се за работа… и след половин час Преслав беше обграден с коля, зад които преславци с неустрашимост чакаха своите неповикани гости.
Скоро над Преслав се показа гъст прах и се чуваха диви гласове. То беше Аклъбеевата ордия, пред която сам Аклъ бей вървеше.
— Преслав! Преслав! — извика той, като загледа Преслав.
— До двеста отборни кърджалии пуснаха конете си към Преслав. Но преславци ги посрещнаха с куршуми тъй добре, щото всичките попадаха…
Аклъ бей, като видя, че неговите отборни юнаци паднаха мъртви, улови се за брадата си и извика със страшен глас:
— Удрете кърджалии! Нека Преслав изтегли, както и Жеравна… Никого не оставяйте жив…
Кърджалиите като бесни нападнаха на Преслав. Тогаз гръм от пушки и бръмчение от ножове заглушиха Преславската околност. Преславците тъй мъжествено се защищаваха, щото кърджалиите се канеха вече да бягат. Но внезапно сред Преслав избухна силен огън, който приведе в ужас всичките преславци.
Този огън излазяше от Вълковата къща. Емин, надуман от Джамал бея, беше скрил около десет души от своята дружина в Преслав, на които беше поръчал, щом като нападнат кърджалиите на Преслав, те да запалят Вълковата къща, което и извършиха.
Вълко, който такожде се биеше с кърджалиите, като видя, че къщата му гори, спусна се заедно с Рада да унищожи този пагубен за цял Преслав огън. Но едвам той се приближи до къщата си, и десет яничарина го улавят и свързват. Рада се спусна да отърве мъжа си, но и нея улавят и я свързват.
Наскоро Велико и Стоян довтасват на помощ, но Емин се явява пред тях още с други десет яничарина, улавя ги и ги свързва.
— Да идем сега в Шумненския балкан — каза им той и ги поведе.
Тежко и горко на преславци! Те останаха само с Владя, а Велика и Стояна нямаше вече сред тях!
Кърджалиите, като видяха, че сред Преслав избухна огън, приеха мъжество и с по-голяма сила нападнаха на преславци. Малко остана преславци да се победят, но грозният Владев глас и неговът широк нож, който се лъщеше между кърджалиите, сякаш че им даде нови сили и те принудиха кърджалиите да бягат… Но, уби! Това беше само там, дето се нахождаше Влади… На другия край на Преслав кърджалиите надвиха и влязоха в Преслав. Влади се спусна и към нея страна, но той още не беше се доближил и заведнъж се спря, издигна нагоре ръцете си и каза:
— Боже! Какво гледам аз? Жени и деца се бият с кърджалии!
И наистина жените с дълги сопи се защищаваха от кърджалийските ножове, а децата хвъргаха камъни на кърджалиите. Владевата сестра — Петя — стоеше с неустрашимост пред отчаяните жени; тя приличаше на амазонка. На главата й се развяваше червен месал, а дясната и ръка въртеше широк нож, който често се впиваше в сърцата на безчеловечните кърджалии.
— Братко! — извика тя, като загледа брата си. — Върви помагай, че аз се уморих… Ско…
Тя не можа да свърши тази дума „скоро“ и безчеловечният кърджалия заби в гърдите й широк нож и тя падна…
Влади и няколко други момци-преславци, като видяха, че Петя падна мъртва, изкрещяха от удивление и с голяма ярост се спуснаха връх кърджалиите… Но напразно! Кърджалиите вече влязоха в Преслав…
Малко по малко оглушителният шум начна да се смалява и най-подир съвсем утихна. Преслав стана на пепел! Всичките преславци погинаха!… А кърджалиите, които бяха многочислени, останаха твърде малко, и то почти всичките изранени…
След един час над Преслав се показаха до 15 мина яничари, между които имаше и четири мина свързани българи. Това беше Емин със своята дружина, а свързаните бяха: Вълко, Рада, Велико и Стоян.
— Вижте сега какъв е Преслав — каза Емин на своите жертви, като показа към Преслав.
Вълко, жена му и синовете му, като погледнаха към Преслав, заляха се със сълзи и седнаха на колена. Те не думаха нищо, но сълзите им показваха, че те чувстват голяма жалост… И можеха ли да не чувстват жалост, като те видяха, че тяхното любимо село Преслав е станало на пепел?
— Уби! — извика Вълко, като изпусти много тежко въздишание. — Няма вече Преслав!… Немилостива ръка и него изтреби!
— И Влади заедно с татка си и сестра си погина от кърджалийските ножове! — каза Стоян с много нажален глас.
— Бог е милостив! — извика Вълко и отправи умоляющ поглед към небето. — Той не ще ни остави!… Нашите врагове само телата ни ще умъртвят, а душите ни ще отидат при него, за да се наслаждават във вечна слава… Бъдете спокойни, деца — продължи той, като видя, че жената му и децата му начнаха да плачат по-силно, — нас ни чакат тук люти, но минутни мъки, а там (и той посочи към небето), там — милост и благодат божия!… На бога било тъй угодно…
При тези думи Емин се приближи до него и като запуши устата му, рече:
— Не е на бога тъй угодно — а нам.
— Емине! — страшно извика Велико и като стана, понечи да измъкне Еминовия нож… Но, уви! Неговите ръце бяха вързани!
— Полека! — извика Емин с насмешлив глас и удари Велика тъй силно, щото той малко остана да падне. После Емин начна да мушка жертвите си с една сопа и да ги кара напреде си, като им думаше:
— Бърже, бърже вървете, че още малко остана да идете на онзи свят… Вий ще умрете с ужасни мъки.
Вълко, жена му и синовете му вървяха си мирно, като агнета на заколение; те бяха уверени, че ще ги убият, и защото чувствуваха себе си невинни, те отиваха с готовност към грозната смърт, като славеха и благодаряха бога.
Слънцето приближаваше да заседне, когато Емин със своите жертви се спря на това страшно място, на което бяха и през онази нощ, в която Влади с дружината си освободи Вълковите синове.
— Тук ще бъдат гробовете ви — рече Емин на Вълка, като му показа на един дълбок, почти непроницаем
