Александър. Подкачаше я, че тя пак ще го подозира… Или е опипвал почвата?
— Да, не разбирам защо. Може би проверяват всички, които са контактували с Мария?
— Може би… — не й се говореше. Юли не знаеше нищо за нейните съмнения. — Тебе… питаха ли те за мен?
— Не само за теб… И за Виктор, и за… Александър… — тя се насили да произнесе името му.
— Ти… Ще ми кажеш ли защо беше с него? Обичаш ли го? Защо бягаше? Какво ти направи? — той заобиколи креслото и я гледаше, сякаш искаше да проникне в мозъка й.
— Юли, моля те, не ми задавай сега въпроси… — вътре в нея всичко кънтеше от болка. Как ще живее с мисълта, че Александър е убиец…
— Променила си се… — той коленичи пред креслото и се взря в очите й. — Очите ти не са същите. Любов моя, ти ме гледаш и не ме виждаш, слушаш ме и не ме чуваш. Къде си?
— Не съм и никога няма да бъда същата…
— Вчера беше мила с мене. Вчера ми позволи да те целувам. Нима се лъжа, че ти беше приятно?
— От вчера… се случиха толкова много неща. Недей, Юли, не ме докосвай… моля те…
— Какво ти направи онзи човек?! Мила моя, защо бягаше от него?
— Обеците на Мария бяха у него…
— Какво?! Но тя нямаше… — Той млъкна, без да довърши изречението.
Изведнъж скочи със силен вик, като се държеше за главата. Магдалена го загледа с ужас. Беше като вцепенена. Сега вече разбра всичко. Твърде късно…
— Наистина съм идиотка… Ти си бил, нали?!
— Всичко ще ти обясня. Не исках да става така! Повярвай! — той отново коленичи и хвана креслото с двете си ръце, като все повече се приближаваше към нея. — Нещо става с мен. Ти си единствената, която може да ме разбере! Дори майка ми не ме е обичала! Ти си единствената, заради която живея. Ти си моята богиня, а всичко друго няма значение! Любов моя, ще сложа целия свят в краката ти, имам всичко, пари, кариера! От полицията нямат нищо срещу мен, можем да заминем… Не съм виновен, любов моя! Онези момичета… те се осмеляваха да приличат на тебе, те бяха само твои копия… жертви на твоя олтар. Бях внимателен с тях… заради тебе! Те не почувстваха болка, сигурен съм! Трябваше да го направя! Любов моя единствена… знам, само ти можеш да ми простиш… Само твоята прошка ми е нужна…
— А болката на Мария? — Магдалена беше като в капан, притисната от Юли в креслото.
— Любов моя, съжалявам! Не знам какво стана. Беше по-силно от мен. Моля те, прости ми!
— Пусни ме! — тя се опитваше да го отхвърли от себе си, но безуспешно. Сети се за неговата хватка. Беше загубена. Той покриваше лицето й с целувки. Трябва да му говори. Трябва да му отвлече вниманието, да го забави. Александър трябва скоро да дойде… дано е успял да слезе по онзи хлъзгав път от планината… Господи, как го бе обидила!…
— Защо избра мене? А не Мария? Тя е същата… Ние сме копия…
— Не! Не сте! Помислих Мария за тебе, но нещо в мен откри разликата… Любов моя… Не се страхувай…
— Юли, недей, почакай… Затова ли я нападна?
— Може би, не знам… — той я целуваше, а тя се учуди на себе си, че забелязва такава подробност като това, че дъхът му вече не бе така свеж. Явно цялата нощ бе пушил.
Напипа на врата му лепенка, докато се мъчеше да го отблъсне.
— Какво е това?
— Дреболия… Не се страхувай, отпусни се… Никога не бих те наранил… Скъпа моя… ще бъда много нежен… Отпусни се… Ще ти дам цяла Вселена от страст и нежност…
— Юли… — трябваше бързо да измисли въпрос! — Юли… Кога… кога разбра, че ме обичаш?
— Любов моя… Помниш ли концерта?
— Да. Ти беше толкова… толкова мил… — тя веднага усети, че това беше грешка, той стана по- настоятелен.
— Тогава разбрах, че никога няма да обичам друга. Само теб. Моя единствена, неповторима… моя богиньо… Любов моя… Без теб съм загубен…
Той ставаше все по-неудържим. Беше като обладан. Магдалена вече едва дишаше, смазана от тежестта му. Губеше сили с всяка секунда. Усещаше, че той няма да се спре, докато тя не изпусне и последния си дъх. Оня тъмен огън в очите му… Била е сляпа… Той напълно е превъртял…
Като светкавица проблесна споменът за молитвата й в немската катедрала. Беше пожелала да обрече себе си, но Мария да бъде спасена. Ако това е цената, тя ще я приеме… Горката й майчица… Как ще го понесе… Александър!… Дали някога би й простил… Поне Мария да се оправи… Мария трябва да живее вместо нея!…
Като се бореше с последни сили, Магдалена започна да вика името на сестра си.
След болката дойде невероятно усещане за лекота.
…Беше много изплашена отначало. Сама в тъмнината, тя не знаеше къде е, не можеше да помръдне, не можеше да извика колко я боли.
Гласът на сестра й идваше оттам, от онова светло място, където преди цяла вечност двете можеха заедно да се смеят и да плачат, да мечтаят и дори да се карат.
Сега тя цялата бе само болка. Океан от болка. Болка, каквато по-рано не познаваше, защото в нея се вливаха безброй реки — реки от чужда и неизличима болка. Разпознаваше покрусата на майката, лишена от единственото си дете, заливаше я предсмъртната му агония, усещаше отчаянието на младежа, загубил своята любима… давеше се в чуждата самота…
Нямаше време, нямаше пространство, нямаше светлина. Само океан от болка. И като остров в него бе гласът на сестра й. Но и той скоро щеше да потъне, ако не успееше да я спре от това, което се канеше да направи. Сестра й беше в смъртна опасност, а тя не можеше дори с клепач да трепне, за да я предупреди…
И ето че най-сетне болката отстъпи. Трябваше само да мине през тунела, за да се освободи завинаги от нея. В дъното му блестеше светлина и тя се устреми към примамливия й блясък. Ставаше й все по-леко, а светлината ставаше все по-ярка. Вече се бе откъснала от земята и летеше към сияйния край на тунела, когато видя как там се появяват очертанията на някакъв силует. Още малко и ще започне да го различава… Една жена я чакаше там и тя знаеше коя е. Вече виждаше един невероятен и прекрасен свят, изпълнен с хармония от багри, светлини и звуци. Нейната покровителка протегна ръка и в същия миг тя дочу името си…
Оттам, от света на болката, който бе останал зад гърба й, я догони гласът на сестра й, който я зовеше. Океанът вече заливаше нейното малко островче…
Жената вдигна и другата си ръка и тя разбра, че може да спре преди края на тунела. Разбра, че има власт да се върне.
Устреми се назад. Към света на болката. Към гласа на сестра си…
Мария отвори очи и видя белия таван над себе си. Някаква сила напираше в нея и със силен вик „Не!“ тя седна в леглото.
Дели! Не! Спрете го! Спрете Юли! Мамо!
И тя протегна ръце към изуменото лице на майка си.
Вратата се отвори и в стаята се втурнаха хора с бели престилки…
Магдалена усети, че тежкото тяло на Юли не я притиска повече.
Той бавно се изправи. Тя изведнъж също почувства прилив на сили и скочи. Стояха един срещу друг. Смая се от промяната в него. Лицето му се състари и някак замръзна като мъртво. Само очите му бяха живи, но искряха като две огромни езера, пълни с болка. Хвана лицето й с две ръце и се вгледа в нея.
— Ти никога няма да бъдеш моя, нали?
Магдалена поклати глава, не можеше да говори.
— Но заради него щеше да скочиш… — той се пресегна и отнякъде в ръцете му се озова пистолет.
Краката й се подкосиха и тя отново рухна в креслото. Затвори очи, за да не вижда дулото. През главата
