й мина мисълта, че всъщност е по-добре да я застреля, отколкото всичко друго. Усети, че я хваща за ръката и я изправя на крака. Опита да се откопчи, но напразно, пръстите му бяха като от стомана. Натика пистолета в ръката й.
— Застреляй ме!
— Не, не мога — изпълнена с ужас, тя изтърва оръжието на пода.
Той го вдигна и пак се насочи към нея.
— Застреляй ме! Поне това направи за мене! Аз вече съм мъртъв!
Потресена, тя завъртя глава. Тогава той със силен замах я избута към вратата. Магдалена разбра, че това е краят.
— Юли, не смей! Не прави нищо!
— Върви си, докато още се владея. Не искам да пострадаш. Не и ти… Не те искам насила! Не и тебе!
— Юли, остави пистолета!
— Сбогом, любов моя. Единствена. Само теб съм търсил и искал… Обичам те. Само теб съм обичал. Ако можеш, прости ми… Любов моя… Прости… — по замръзналото му лице течеха сълзи.
Той отвори вратата и направо я изхвърли на площадката, след което заключи всички ключалки. Тя скочи веднага.
— Юли! — извика и удари с юмрук по вратата.
Отвътре се чу музика.
— Юли! — крещеше тя и удряше с юмруци. — Юли! Недей! Юли!
Той се облегна на вратата. Чуваше виковете й от другата страна. Нищо не можеше вече да се промени. Тази задача нямаше решение. Бил е сляп да не забележи преградата между тях. Преграда, по- здрава от тази врата. Преградата, която сам бе издигнал около себе си…
Отиде в хола и пусна Незавършената симфония на Шуберт, усили звука до краен предел, за да не чува гласа й.
Нямаше смисъл повече да се залъгва. Имаше две жени в живота му, но и двете нямаха място в сърцето си за него. Можеше най-накрая да погледне истината в очите. Майка му беше отдадена на кариерата си. Сигурно го е обичала по някакъв си неин начин… Но така и не му даде това, от което той имаше нужда. Беше излишен… Боготвореше я, тя бе съвършена, приличаше на антична богиня. И също толкова хладна като мрамора, от който сякаш бе направена.
Магдалена… До снощната вечер вярваше, че е намерил правилното решение на задачата… С какво нетърпение бе очаквал завръщането й, което отпразнува с поредния си Празник! Не знаеше коя от сестрите бе пристигнала и нарочно я пресрещна на стълбите, след като я бе проследил от аерогарата… И как нито за миг не заподозря измамата!… Колко привидно случайно се бе срещнал с Магдалена в барчето, когато тъгуваше, че е нападнал своята богиня! Видя я през прозореца. Мислеше, че е Мария, и искаше да я разпита за сестра й… Колко бе щастлив след това, че тя бе жива! Как вярваше, че съдбата му подарява втори шанс!… Колко удачно я бе проследил до „Арките“ и без никой да го забележи, от един ъгъл бе видял навреме интереса й към календарчето! Може би всичко тръгна накриво, защото уби оная малката посред бял ден и журналистите се разлаяха. Едва бе успял да се измие, след като се бе прибрал, когато позвъни Магдалена да му върне парите. И разходката в парка… наистина беше щастлив… Дали щеше да я обладае още там, ако не се беше появил онзи мъж?… Дали тъмната сила в кръвта му нямаше да се надигне като огромна приливна вълна и да залее съзнанието му? До последния миг вярваше, че с нея това няма да му се случи, но преди малко само по някакво чудо успя да се спре, усещаше вече грохота на приближаващия влак… Изплаши се от себе си. Това, в което се превръщаше, не беше той… Беше някакъв звяр с древен зов в кръвта…
Може би всичко щеше да бъде иначе, ако тя не го бе предала… Усещаше я вчера как тръпне в ръцете му… Не грешеше — тя бе почувствала изгарящата страст, която бликаше от него! Отговаряше на неговите ласки! Къде сбърка? Защо тя снощи замина с Александър? Видя го как пристига с букетите, видя как се качи в тойотата му… Събра сили да й се обади, но тя вече не му принадлежеше… Разбра това от гласа й, но не искаше да повярва. До късно през нощта чака завръщането й. От мястото си до прозореца виждаше добре улицата и отсрещното барче, но нея все я нямаше. После се качи на колата и отиде рано сутринта до дома му, беше разучил противника си. Знаеше и за вилата му…
Цял живот се бе чувствал предаден…
Не разбираше как стана така, че той, който никому не искаше да причини зло, сега беше един подгонен звяр. Беше му безразлично дали от полицията го разследват или не. Вече всичко бе загубило смисъл. Дори името му, име на велик човек, носеше в себе си заряда на предателството… Юлий Цезар бе убит от този, на когото бе вярвал… Каква подигравка на съдбата! Един велик епилептик и един достоен наследник на смахнатата леля Вени!… И двамата — предадени от най-близкия човек!
Тя е подозирала Александър и въпреки това го спаси там, горе, когато се биеха… Защо да се залъгва… Именно заради Александър бе готова да скочи в пропастта, не заради него… На него дори не можа да даде прошката си… Той бе третият излишен… Още от дете бе третият излишен…
В главата му кънтеше ре-бемол с такава сила, че дори заглушаваше трагичната музика на Шуберт. Незавършената симфония… И неговият живот ще остане незавършен…
Той вдигна пистолета и сложи край на камбанения звън…
Изстрелът отекна в ушите й като гръм.
Магдалена се свлече на пода. Някой тичаше нагоре по стълбите.
Почти бе изгубила съзнание, когато усети, че две силни ръце я вдигат. Александър. Би го познала и със затворени очи.
— Как си? Ранена ли си? Направи ли ти нещо?
Тя отрицателно завъртя глава. Той я опипваше, сякаш да се увери, че е цяла и невредима.
— Повече никъде няма да те пусна! Никога!
— Няма… вече няма да бягам от тебе… Прости ми…
— Глупачето ми! — той силно я прегърна, сякаш искаше да я предпази от целия свят.
От улицата се дочу вой на сирени. Полицаите. Нахлуха на площадката и ги избутаха в един ъгъл. Натиснаха енергично няколко пъти звънеца, но отвътре се чуваше само музика. Започнаха да разбиват вратата. Капитан Стоев й говореше нещо, но тя не чуваше нищо друго освен тази музика…
След суматохата на полицейския оглед и потока от въпроси най-сетне слязоха долу. Магдалена вече се чувстваше малко по-добре. Александър в бързината не бе забравил да хвърли и чантата й в колата, така че успяха да влязат в апартамента. Той доста бързо се ориентира в чуждата кухня и й приготви кафе. Накара я да изпие и няколко глътки уиски, за да се съвземе. Тогава се обади майка й. От доста време се опитвала да се свърже с нея. Плачеше от радост, че Мария се е събудила. Магдалена веднага скочи да тича към болницата и с Александър пристигнаха малко след като бяха приключили прегледите. Пуснаха ги за кратко при Мария с уговорката, че няма да я натоварват с въпроси и информация. Двете сестри се прегърнаха и до края на свиждането не позволиха на никого да ги раздели. Държаха си ръцете и дори нямаха нужда от много думи, за да си кажат това, което ги вълнуваше. За някои неща се разбираха дори само с поглед.
Дойде Николай, който пожела да поговори с Мария насаме, но успокои близките, че сега все още няма да я разпитва за станалото. Напрежението и умората, изписани на лицето му, се стопиха в усмивката, с която се обърна към възкръсналото момиче.
И ето, че те отново бяха седнали под украсения с гирлянди фикус, но сега в очите на Магдалена той не изглеждаше тъй нелеп и безсмислен както преди. Николай, който скоро излезе от бокса, разказа накратко на родителите й историята на престъпленията, извършени от Юли.
— Господи, умът ми все още не може да го побере! — възкликна Гергана. — Изглеждаше такова умно и възпитано момче! Мечтата на всяка майка…
— Мечта! Ако знаехте с колко реализирани мечти се сблъскваме всеки ден! Някой имал мечта за хубава кола, ама тя била чужда… голяма работа! Друг имал мечта за парите в трезора на някоя банка… Или за вила на Карибите…
