— Все пак не разбирам. Как е стигнал дотам? Беше хубав млад мъж, можеше да има всяка жена…
— Вижте, нашите психолози ще си кажат думата, аз засега мога само да предполагам. В такива случаи се търсят корените на тази болезнена промяна на психиката в травмиращи събития още от детството. И после, ако триъгълникът майка—баща—син се е бил превърнал в един омагьосан кръг на взаимно привличане и отхвърляне, където желанията не са били правилно ориентирани… Ако той е имал някакви комплекси в сексуално отношение, а не е имало с кого да ги сподели… В резултат на всичко това не се е чувствал пълноценен, самолюбието му е било жестоко наранено, а в същото време е бил обладан и от силна страст. Явно е страдал и от самотата си, а ако е имал и някаква генетична предразположеност в рода — ето ви една експлозивна смес, от която не може да се роди нищо друго освен агресия… Сега постфактум психолозите ще обяснят случая с разни термини от сорта на неизживян едипов комплекс и тъй нататък, но от своя опит знам едно — за да стане един човек престъпник, нещо много му е липсвало, и това не са били непременно парите! Вашият съсед от дете е имал всичко. Освен любов…
Магдалена трепна, пусна ръката на Александър, която дотогава стискаше силно, и се опита да прикрие пламналите си страни.
— Не се измъчвай! — прошепна той в ухото й. — Нищо вече не е могло да го спре!
— Не, Магдалена, не си била длъжна да отвръщаш на чувствата му! — Николай също бе забелязал реакцията й. — Пък и никой не би могъл да предположи какво е ставало в главата му! Ако не си била ти, щяла е да бъде някоя друга, която да послужи за отключване на състоянието му…
— Да, знам, но… Чувствам се виновна… Само ако знаех…
— И какво, Дели, щеше да го превъзпиташ ли? Другаде трябва да се търси причината!
— Може би наистина е така… Мамо, май беше права за тройното въже! Чак сега разбирам защо онази жена го спомена…
— Да, детенце, и аз се чудих тогава, като приказвахме за нея, защо ти е наговорила всичко това… Как нищо не усетих, дори те пуснах да излезеш с него в парка!… — въздъхна Гергана. — И все пак цяло чудо е, че не посегна на Магдаленчето! А сега и Мария се върна при нас!… Не знам, мисля, че е чудо…
В късния следобед Александър предложи да се качат отново на вилата. Бяха прекарали почти целия ден в болницата, където дойдоха и леко гузният Виктор с голям букет, и Елена, грейнала от радост за приятелите си. Най-накрая ги бяха изгонили оттам, тъй като при Мария повече нямаше да пускат посетители, за да не се претовари психиката й. Беше още слаба и те напразно чакаха, че може да им разрешат да си я вземат. Чак на следващата сутрин щяло да стане ясно кога ще я изпишат. Очерта се една свободна вечер, която можеха да прекарат сами, без тревоги и съмнения.
Когато пристигнаха във вилата, Магдалена помоли Александър да пусне Реквиема на Моцарт. Той я разбра. Остави я сама в стаята и не я измъчваше с излишни въпроси. Трябваше да мине време, за да изчезне сянката на третия…
Музиката отприщи дълго сдържаната мъка, но тя така и не успя да заплаче, колкото и да искаше. Юли беше толкова отчаян, когато приживе се нарече мъртвец… Преследваше я фразата му „няма да съм жив без тебе“. Да, той бе убиец и тя безумно съжаляваше жертвите му. Но в съзнанието й щеше да остане другият Юли — с омагьосващия глас, горещите устни и силни ръце. И очите на Юли — прогарящи, нежни, пълни с болка, но и с тъмна сила… За този Юли искаше сега да скърби, за да може да продължи напред. Ако искаше да бъде с Александър, нямаше право да го товари със своите незараснали рани от миналото. Трябваше да се сбогува с болезнения спомен и да остави душата на Юли свободно да премине в отвъдното… Ако можеше да заплаче, щеше да й бъде по-леко… Реквиемът свършваше и тя разбра какво трябва да направи утре, за да преодолее болката. Нещо, което дължеше не само на Юли, но и на жертвите му, а и на Дева Мария…
Трябваше непременно да се изясни и с Александър. Не можеше да има тайни от него. Чул финала, той влезе и тя за пореден път почувства как сърцето й прескача само като го погледне.
— Алекс, много грешки направих, но никога не съм… Той не ти е съперник и всъщност никога не е бил! …
— Знам, скъпа. Само дето ти избяга от мен и почти му се хвърли в прегръдките!
— Не беше така! Алекс, мили! Тия обеци и обяснението ти за тоалетната… всичко това звучеше толкова съмнително!
— Истината често изглежда като измислица за разлика от добрата лъжа… А обеците — едно момиче ги намерило, сигурно Мария се е оправяла пред огледалото и ги е забравила. А пък ти, хлапе, трябваше да ми повярваш…
— Съжалявам, бях откачила! Сърдиш ли ми се? Прости ми… моля те… Аз самата не мога да си простя! Бях като замаяна…
— Милата ми! Така се изплаших, че ще скочиш в оная пропаст! Като те знам каква си луда глава…
— Мисля, че Юли разбра… Разбра, че не е заради него, и май това го спря…
— Чакай малко! Аз обаче не разбирам… Нали мислеше, че съм убиец… И въпреки това?…
— Да, мислех… Нищо вече нямаше смисъл…
— Никога няма да си простя, че допуснах да изживееш всичко това!
— Алекс, аз съм виновна, само аз…
— Не ти ли хрумна, че ако съм убиец, нямаше да си жива?
— Да, всъщност не… Бягах най-вече от себе си… Алекс, чуй, искам да ти кажа още нещо. Да ти призная… Съжалявам, мили, може да те заболи, но съм длъжна да изясня нещата. И то сега. Иначе все ще се връщаме към това…
— Дели, миналото е зад гърба ни, остави го!
— Не, Алекс! Трудно ми е, но трябва… Ще ти призная, че той… Че той наистина ме завладя по някакъв начин с неистовото желание, което се излъчваше от него… Не бях влюбена, но… Харесвах го… Дори много…
— Само те моля да не си въобразиш някога по някакъв повод, че те упреквам за нещо, нали?
— Аз се упреквам! Той ме прегръщаше и аз имах желание да потъна, да умра, да ме няма… Докато в твоята прегръдка… Снощи… Снощи беше толкова хубаво… Като че ли умирах и в същото време знаех, че ще възкръсна, за да ме прегръщаш още и още… Разбираш ли ме? Искам да живея, но съм готова да умра за тебе…
— Стига, малката ми! Ще живееш! Дълго и щастливо и аз ще се погрижа за това, любов моя…
— Не! Никога!… Никога, никога не ме наричай така! Моля те! Както искаш, но не и така, умолявам те!
— Извинявай, без да искам… Дели, съжалявам!… Всъщност има и други хубави думи… Нали, обич моя? Нали така, таралежчето ми? — и Александър я привлече в прегръдката си.
31 декември
В последния ден на отиващата си година Магдалена трябваше да направи още нещо. Беше си го обещала още когато полицаите разбиваха вратата, а снощи разбра, че това е единственият начин да продължи напред. Трябваше да го свърши сама, и то по-скоро. По обед щяха да изпишат Мария и за празника всички да бъдат заедно. Александър се беше отказал от посрещането с колегите в хотел „Шератон“ и щеше да се присъедини към тях.
Слязоха от вилата по-рано сутринта и тя веднага отиде в „Св. Александър Невски“. Купи свещи и нарече най-голямата на Дева Мария. С вперен в иконата поглед горещо й благодари. Вече беше убедена, че онази странна жена от немската катедрала бе нейна пратеничка. Вярваше, че горещата й молба е била чута и двете с Мария са били закриляни.
Запали по една свещ за здравето на сестра си, за родителите си, за себе си и Александър и една голяма свещ за упокой на душите на мъртвите момичета. Сърцето й се късаше за тях. Единствената им вина бе, че приличаха съвсем малко на нея. Помоли се да има по-малко мъка на този свят.
После с треперещи ръце запали свещичка за душата на Юли. Чувстваше се длъжна да го направи. Знаеше вече цялата му история. Неговата несподелена любов бе ужасяваща в своята трагичност. Дали щеше някога да се отърси от тежкото чувство, че е стояла в основата на терзанията му, причинили такова
