личното им оцеляване, с виждания, които бързо ще трансформират бойната единица в затворен кръг, сплотен от чувството за лоялност, както и с почти смехотворна самоувереност, която ще ги изведе максимално напред на фронтовата линия.
Завършващ редник от Морската пехота, остров Парис, 1982 г.
Този човек се чувства по такъв начин, макар стотици пъти да му е повтаряно, че неговата работа е много близо до смъртта. Възможно е тази идея все още да не е успяла да достигне съзнанието му — осемнадесетгодишните рядко вярват във вероятността да умрат, докато и освен ако не участват в реален бой и не преживеят достатъчно, за да проумеят какво точно става. В морската пехота не се опитват да избегнат този въпрос. Точно обратното — там всички полагат забележителни усилия да напомнят на новобранците защо са длъжни при определени обстоятелства да дадат и живота си, ако трябва. Това става на по-късен етап от обучението им, когато постепенно започва да се набляга върху поведението на пехотинците в боя. И въпреки че те може би все още не са в състояние да проумеят логиката, която кара индивида да жертва живота си в името на организацията, в този момент са повече от готови да го приемат емоционално.
Капитан Пингрий, Морска пехота на САЩ, 1982 г.
Макар и не винаги, но твърде често поведението на войниците по време на бой е точно такова. И със сигурност точно това е начинът, по който Морската пехота изисква от своите войници да се държат по време на битка. Причината е безмилостно практична — бойците ще проявят далеч по-голяма готовност да рискуват живота си, ако са сигурни, че останалите членове на тяхното бойно подразделение ще предприемат абсолютно същите рискове, за да ги спасят, в случай че се окажат в беда. Но практичната необходимост и романтичните илюзии на войниците непрекъснато се преплитат. По време на битка подразделението на пехотинеца се превръща в единственото важно нещо в неговата вселена. Извън нея нищо друго няма значение. А саможертвата за другарите е невероятно велика.
Спомням си случай, когато при нас дойдоха двама офицери от друго подразделение. Държаха се прекалено началнически и арогантно и искаха да знаят къде точно е фронтът. Сержантът им каза: „Ето там, долу“. Те се запътиха натам и веднага бяха разкъсани от японските картечници. На цивилните им е доста трудно да проумеят подобно нещо, но ветеранът го разбира перфектно. Просто, ако някой не е от твоите, ти не го обичаш.
Изправяш се пред прекомерна любов и омраза, а сред мъжете, които се бият заедно, любовта е особено силна. С тях ти си по-близък, отколкото с всички други хора по света, с изключение на семейството ти, когато си бил малък… Не бях особено храбър младеж, но след като ме раниха, отново се върнах, защото разбрах, че моят полк напредва към областта зад японската фронтова линия и реших, че ако съм там, бих могъл да спася живота на мъже, които са спасявали моя много пъти. Мисълта да не бъда до тях бе направо непоносима. Те лш липсваха, копнеех за тях — както се казва, все нюанси на любовта. Каква радост изпитах, когато се събрах отново с тях! Но това не продължи много дълго — само два дни по-късно ме уцелиха, при това значително по-сериозно, така че се наложи завинаги да изляза от строя.
Единствено реално преживеният бой е в състояние да породи подобна всеотдайност и самопожертвувателност у един човек, но основното военно обучение е база, без която никой не може. Въпреки промените с оглед на новите реалности на бойното поле, което обитават съвременните войници, и обществата, в които служат, строевата и физическата подготовка е останала на практика почти същата. Това е така, защото на този етап тя работи със същия суров материал, с който е боравила открай време — момчета в края на пубертета, с по-трудно или по-лесно стаявана агресия, силна склонност да общуват с групи и с отчаяно желание да бъдат приети в тези групи. Войниклъкът отнема далеч по-голяма част от живота на човека, отколкото която и да е друга професия, но специфичното при него е, че той не изисква някакви специални качества — дайте ни синовете си — който е да е, все ще свърши работа.
Изключително важно е да се отбележи, че мъже като капитан Пингрий например, които обучават новобранците как да убиват и как да умират, не проявяват цинизъм в стремежа си да манипулират умовете на впечатлителните тийнейджъри — те си вярват на всяка една дума, която изричат. Ако човек приеме необходимостта от съществуване на въоръжени сили по света — така, както е приел и капитан Пингрий, — то тогава той е абсолютно прав. Дори нещо повече — той е достоен за възхищение, защото не изисква от своите подчинени нищо, което самият той не е готов да направи. Войниците не са престъпници. В преобладаващата си част те са изключително почтени мъже, посветили живота си на трудната и често ужасяваща работа, която ние, останалите, сме ги помолили да вършат. Ние непрекъснато се обръщаме към тях да убиват заради нас, а те нямат нищо против да го правят — нещо, което само по себе си казва достатъчно както за нас, така и за същността на човешката природа. А какво точно е то?
Съществува понятие „родени войници“ и това са хора, които получават най-голямо удовлетворение от мъжкото другарство, от непрекъснатото вълнение и от преодоляването на физически и психологически препятствия. Подобен човек по принцип не е изпълнен с желание да убива хора, но не би имал нищо против да го прави, ако подобно действие се появи в моралната рамка, която оправдава убийството — войната — и ако точно това е цената за получаване на достъп до обкръжението, за което той копнее. И до ден днешен не мога да си отговоря на въпроса дали подобни мъже се раждат или създават, но истината е, че повечето от тях се оказват в крайна сметка в армията (а мнозина от тях по-късно стават наемници, защото редовната армия в мирно време е единствено рутина и досада).
Капитан Джон Ърли
Ала мъже като Джон Ърли се срещат изключително рядко. Дори и в професионалните армии те представляват само незначителна част от общия състав, обикновено събрана във формирования със
