Випускник на остров Парис, 1982 г.
Подготовката дава резултати. „С огромна неохота сме длъжни да признаем, че по своята същност войната е бизнес, свързан с убиване“ — пише Маршал през 1947 година. Но днес подобна истина се признава с готовност. Когато по-късно изпращат Маршал да направи същите проучвания по време на Корейската война в началото на 50-те, той установява, че след новия тип обучение 50% от пехотинците използват оръжията си, а в някои особено кризисни ситуации почти всички.26 До годините на Виетнамската война, вследствие на по-задълбочените модификации на военната подготовка, около 80% от американските войници са стреляли, за да убиват. В интерес на истината, една от главните причини за трайното превъзходство на западните армии, изправени на бойното поле срещу други въоръжени сили, не е толкова технологичната пропаст между техните оръжия (която понякога въобще не е толкова голяма), а фактът, че повечето съвременни западни армии обучават войниците си съвсем недвусмислено и категорично да бъдат убийци, докато останалите армии по света не го правят. Този ефект често бива замаскиран от факта на съкрушителното въздушно и артилерийско превъзходство на западните армии, в резултат на което преобладаващата част от жертвите на противника са причинени от далекобойни оръжия. Но при бойна обстановка, като например войната на фолкландските острови, където горепосочените фактори не играят чак такава роля, яркото несъответствие между броя на жертвите от британските и аржентинските войски вероятно се дължи почти изцяло на факта, че британските войници са обучавани по новия метод, а аржентинските — не. А най-впечатляващият пример са подразделенията на командосите от армията на Родезия през 70-те години, действащи срещу храбрите, но иначе зле обучени партизански сили — те надали са можели да се похвалят с прикритие от артилерийски или въздушен огън, при това са използвали почти същите оръжия като партизаните, но въпреки това командосите са успели да постигнат съотношение на убитите между тридесет и пет до петдесет на един.27
И така, как трябва да тълкуваме факта, че хората толкова лесно могат да бъдат превърнати в убийци? Все пак остава успокоението, че преобладаващата част са дотолкова зашеметени от ужаса при мисълта, че трябва да сложат край на живота на друго човешко същество, че, стига да могат, избягват да го правят. Дори нещо повече — ако армиите успеят да ги подмамят да го правят посредством съвременните си методи на обучение, върху раменете на онези войници, които са сторили онова, което им е било заповядано, ляга допълнителен товар. В наши дни все повече се налага мнението, че именно високата степен на участие в реални бойни действия по време на Виетнамската война е пряко отговорна за изключително високия процент на заболели от „посттравматичен боен стрес“ американски ветерани от Виетнам.28
При все това, щом задръжките по отношение на убиването, заложени в повечето хора, могат да бъдат премахнати чрез рутинно психологическо внушение — създаване на условни рефлекси, то все още има доста неща, за които да се притесняваме и тревожим. Войната е хронично обществено явление още от момента, когато масово сме преминали към цивилизацията преди около десет хиляди години. А дали е неизбежна характеристика на цивилизацията? И дали корените й не са дори още по-дълбоки?
Трета глава
КОРЕНИТЕ НА ВОЙНАТА — РУСО, ДАРВИН И ХОБС
В племето уалбири не наблягат на милитаризма — няма класа на постоянни или професионални бойци, няма военна йерархия, а групите рядко влизат в битки за завладяване на територии… Няма никаква причина за съществуване на военни действия между отделните общности. Робството е напълно непознато, вносните стоки се броят на пръсти, а територия, извоювана по време на битка, е по-скоро повод за притеснение и неудобство за победителя, чиито духовни връзки са с други местности.
Бяхме внезапно нападнати от някакво многобройно племе, около триста човека. Видът на толкова много хора, пресичащи полето, вся голяма паника. Когато приближиха, видях, че всички са мъже. Не след дълго започна и битката. Мъже и жени се биеха ожесточено и до един бяха покрити с кръв… (Двама от групата на Бъкли са убити при този сблъсък, но същата нощ те контраатакуват) и заварихме по-голямата част от племето заспали, лежащи на групи. Нашата група се нахвърли върху тях, уби на място трима, а няколко други рани. Врагът побягна, като остави своите оръдия на войната в ръцете на нападателите си, а ранените — да бъдат умъртвени от бумерангите.
Всяка сериозна дискусия относно ролята на войната в човешките общества, и преди всичко дебатите за или против нейната неизбежност, неминуемо ни отправят към въпроса за нейния произход. Знайно е, че организираната война е неизменен спътник на цивилизацията още от началото на писаната история, но това все пак не са повече от пет хиляди години. Ако войната е просто поредният артефакт на цивилизацията, то тогава бихме могли да се справим с нея точно толкова лесно, колкото се справихме с робството и правата на жените — което ще рече, изключително трудно и в продължение на много дълго време. На теория би било възможно. Ала ако все пак се окаже, че военни действия от не чак толкова формален, но идентично брутален тип, съществуват още преди цивилизацията, та дори и преди човека, то тогава изниква тревожната вероятност войната да се окаже неизбежна част от нашето генетично наследство. Подобна мисъл би била действително обезкуражаваща, но въпреки това сме длъжни да й посветим достатъчно внимание.
Когато преди двадесет години писах първото издание на тази книга, използвах само първия цитат за начало на трета глава. Той описва аборигенско племе в Австралия, проучено през първата половина на XX век. Всяка дума от цитата е самата истина, или поне за периода, в който е правено изследването, та реших да го използвам като доказателство, че преди възхода на цивилизацията „реалните“ бойни действия не са съществували. Даже тогава написах следното: „Само преди едно поколение аборигените уалбири от Австралия все още са живели на малки групи, в общество на ловци и градинари, така, както човешката раса е живяла през 98% от своята история. И макар всеки мъж от племето уалбири да е воин, техният начин на бой изобщо не прилича на онова, което ние наричаме «война». Убитите са били малцина. Нямало е водачи, нямало е стратегии, нямало е тактики. И само родствена група, под влиянието на конкретен проблем, като например отмъщение заради нечие убийство или ритуална обида, нанесена от съседната група, но никога територия, взема участие в битката.“ Точно по този начин разсъждаваха по онова време антрополозите относно племената на ловците събирачи. И дори от съвременна гледна точка бих направил единствено фактологични поправки на този мой абзац — за да изтъкна, че убитите са били малцина по което и да е време и че „родствената група“ е била всъщност цялото племе — цялото миниатюрно общество, в което хората прекарвали живота си.
Но сравнете с първия цитат втория, който е извлечен от книгата на Уилям Бъкли — избягал от каторга на южния бряг на Австралия през 1803 година и в продължение на тридесет и две години живял като беглец сред аборигените. Пишещият за европейската публика в средата на XIX век Бъкли надали би могъл да демонстрира познанията на антрополога от края на XX век, така че преувеличенията в неговия разказ са напълно възможни — триста мъже е невероятно голяма цифра за подобно племе, дори и ако вземем предвид факта, че тази среща се случва в относително плодородна местност, преди скоростното заселване на Австралия да сложи край на традиционния начин на живот на местните племена в по-приветливите части на страната. Но освен ако авторът не е безочлив лъжец, става ясно едно: че тази битка е била кървава,
