безмилостна и в ни най-малка степен ритуална. При това не и единствена. Ако лично аз бях станал член на онова племе от аборигени, с които е живял Бъкли, със сигурност щях да си помисля, че войната е изключително голям проблем. Тогава защо именно първият тип описания, а не вторият, са оформили нашите възгледи относно миналото на първобитните племена?
Вече в XXI век ние продължаваме да живеем сред ехото на онзи велик дебат за характера на човешката природа, който избухна в Европа в началото на модерните времена. Първият изстрел в тази интелектуална битка бе даден от Томас Хобс през 1651 година, когато публикува „Левиатан“ — превъзнасяне на мощната централизирана държава като единствена надежда на човечеството за безопасност и сигурност в един свят на насилие и случайности. Той пише в периода малко след Тридесетгодишната война, която срива голяма част от Европа, и след като Гражданската война в Англия опустошава собствената му страна. Целта му е да изгради отбрана от законно установена власт, а методът му е подчертаване на хаоса и мизерията на живота без нея. Той въобще не е познавал и почти не се е интересувал от начина, по който живеят хората в „държавата на природата“, но все пак ги използва обилно в своята аргументация — като кошмарен пример за онова, което би бил животът без държавата. Без всякакво колебание Хобс описва първобитния човек по следния начин: „Никакво изкуство; никаква писменост; никакво общество. И което е най-лошо — непрекъснат страх и опасност от жестока смърт. А животът на човека — самотен, беден, отвратителен, брутален и кратък“.
Човекът, който накрая подема този дебат и като че ли побеждава, е Жан-Жак Русо. Творящ век по- късно, в години, когато цяла Европа е залята от революционните идеи за равенство и демокрация (умира две години след началото на Американската революция и единадесет години преди избухването на френската), Русо превръща своя „благороден дивак“ в модел на начина, по който човешките същества са живели преди кралете и свещениците да ги поробят и подложат на несправедливост и неравенство. Той не е знаел почти нищо за първобитните племена. Единственото, което му е било известно, е, че те живеят в свобода и равенство, и точно това са ценностите, които поставя на първо място. Като изтъква, че народите, които все още живеят в малки общности, без държавно устройство, все още притежават тези добродетели, той заключава (в своите „Размисли върху произхода на неравенството“ от 1755 год.), че свободата и равенството са истинското наследство на цялото човечество. Русо не се интересува особено в какви точно войни неговият „благороден дивак“ е участвал или не е, но неговата идеализирана картина за живота на хората преди настъплението на цивилизацията има огромно влияние върху най-широката читателска публика, живееща все още под управлението на абсолютните монархии. Като че ли от само себе си се прави извода, че свободните и равнопоставени народи, необре-менени от корумпираните институции на държавата, ще бъдат също така в състояние да избегнат бруталните войни, които измъчват всички цивилизовани земи. френските революционери са го повярвали, след тях са го повярвали и марксистите, та дори в края на XX век повечето от западните антрополози продължават да го вярват въпреки всички доказателства в полза на противното.
Дебатът за устройството на първобитните племена е бил и си остава централен по своя характер, защото най-точните доказателства за естеството на човешката природа безсъмнено могат да бъдат открити сред онези, които и до днес продължават да живеят така, както са живели хората през по-голямата част от своята история, с изключение на някакви си десет хиляди години. Какви са били човешките същества, преди масовите общества, селското стопанство, търговията, религията и държавата да ги променят в толкова много отношения? Войнолюбиви ли са били или миролюбиви? Тирани или демократи? Егоисти или безкористни? Екологично ориентирани пазители на природната среда или безогледни унищожители? Що се отнася до антропологията (и археологията), те открай време са имали политическа окраска, и като че ли това не е достатъчно, още по времето на Хобс и Русо вече не са били останали кой знае колко много първобитни племена, за които да се пише, камо ли по-късно. Към момента на появата на науката антропология в началото на XX век на практика не е имало нито едно първобитно племе, което през последните няколко поколения да не е било в досег с по-сложно устроени общества. При това нито едно от тези племена вече не е живеело в богатите на водни запаси, желани земи, които някога са били дом на преобладаващата част от племената на ловците събирачи. Всичките тези земи вече са им били отнети от фермери и селски стопани.
Следователно доказателствата, с които разполагаме за начина, по който някога са живели хората, са събраните археологически данни за някогашните първобитни племена (предимно оръдия на труда, оръжия и кости), писмените сведения за първите контакти с подобни племена през вековете на европейската експанзия по света, както и устните предания за племенни групи, записани от първите антрополози, поколение-две, след като контактът с цивилизацията започва да променя техния живот. Освен това разполагаме и със съвременните наблюдения над малкото останали племена, обитаващи затънтени земи, които все още са съхранили голяма част от първоначалния си начин на живот. Би могло да бъде и по-добре, но все пак е значително повече, отколкото сме знаели за първобитните племена (а значи и за себе си) преди сто години. При това изводите са доста окуражаващи. Русо печели пред Хобс с приблизително три на един.
Групите на ловците събирачи са били малки. Състояли са се от около двадесет до петдесет мъже и са действали на базата на относително равенство между възрастните членове, без нарочно избрани водачи и без никаква йерархия. Когато е било необходимо вземането на колективни решения — което въобще не се е случвало толкова често, — то обикновено е ставало чрез дискусии и консенсус. И ако на някого това решение не му допадало, той бил свободен да напусне и да се присъедини към друга група. Обикновено наблизо винаги е съществувала и някоя друга група, която е говорела същия език (приблизително), и тъй като тези групи са били длъжни да се женят помежду си, за да избегнат генетични проблеми, в съседната група воинът със сигурност е можел да намери някой и друг роднина, който да му помогне да се устрои на новото място. Имало е ясно изразено разделение на труда между половете. Мъжете са имали политическо предимство при вземането на решения, защото вероятността за кръвно родство между тях е била по-голяма (обикновено жените били онези, които се премествали в друга племенна група чрез брак). При все това между половете е съществувала и относително добра равнопоставеност. Налага се заключението, че цялата наша древна история — тридесет хиляди поколения първобитни ловци събирачи — ни подсказва, че по природа ние сме както егалитарно, така и демократично устроени.
Новините действително са добри, макар и не особено изненадващи — дори и след хиляди години в утробата на Левиатан, подчинени на автокрацията и йерархичната структура на големите цивилизовани държави, обикновените хора са продължили да живеят точно по този начин в малкия кръг на своето семейство и приятели, който представлява истинското им социално обкръжение. Независимо какво причиняваме на чужденците на държавно ниво, на нивото на личностните взаимоотношения ние традиционно се отнасяме един към друг много добре. Все пак остава въпросът защо масовите общества са били толкова различни в политическо отношение — или поне доскоро, — но нека засега оставим тази тема настрана и да продължим. Как се е справил Хобс с предизвикателствата на своята аматьорска антропология?
Бил е изцяло на грешен път по въпроса за „никакво общество“. Животът в света на първобитните племена въобще не е бил самотен, а по-скоро пълно преливане в общество от няколко десетки човека, които познаваш от детството си. Често този начин на живот е бил сравняван с двадесет и четиричасова група по интереси или с живот на горния етаж на лондонски автобус. Иначе Хобс е бил прав по отношение краткостта на живота в тези племена — повечето от съвременните жени не са в състояние да заченат след средата на четиридесетте, защото прекалено малко техни предци са успели да доживеят до тази възраст, следователно еволюцията не е сметнала за необходимо да прави подбор по отношение човешкия фертилитет след тази възраст. Но въпреки краткия си живот, през него те са били доста впечатляваща гледка — благодарение на високопротеиновата си диета по осанка те са били по-близо до модерните европейци или северноамериканци, отколкото до недохранените и дребни европейци по времето на Хобс. В едно отношение обаче той е прав — те наистина са живели в „непрекъснат страх и опасност от жестока смърт“, причинена от ръцете на техните побратими.
