„Краят на едно шимпанзе от Гомби“31
Откритието, което Джейн Гудол прави през 1973 година в Националния парк Гомби в Танзания, че стадо шимпанзета обявява война на съседното, на времето предизвиква голямо удивление, но последвалите проучвания на няколко антрополози (няколко от стадата на шимпанзетата се изучват в продължение на близо четиридесет години, като всеки техен член получава име, а поведението му е подробно документирано) потвърждават, че битките между съперничещите си стада шимпанзета са широко разпространени, хронични и изключително сериозни. Те никога не са предварително уговорени и не включват голям брой „войници“ от двете страни — повечето от нападенията, които завършват с истински бой, са определено едностранчиви засади. Но важното е, че отделни техни членове (предимно мъжкари) често загиват, а понякога се случва и цели стада да бъдат унищожени напълно. Каква връзка би могло да има всичко това с човешките същества?
Нашето родословие се е отделило от това на шимпанзетата преди около пет-шест милиона години, но около 98% от генетичния ни материал е все още доста сходен. Допреди десет-дванадесет хиляди години всички наши предци са преживявали по почти същия начин както шимпанзетата — претърсвали местността за храна на малки групи от приблизително еднакъв брой членове. И хората, и шимпанзетата са и ловци, и събирачи — шимпанзетата редовно ловят маймуни, като при това го правят в координирани групи, използвайки напълно съзнателни стратегии, — въпреки че човешките оръжия, и вероятно човешкият език, са ни дали възможността да се доберем до по-едър дивеч и така да включим в храната си много повече месо.
От друга страна, освен по-големият ни ръст и интелигентност, между хората и шимпанзетата съществуват и ярки социални различия. Обществото на шимпанзетата се характеризира с ожесточено съперничество за превъзходство сред мъжките, докато човешките първобитни племена и техните предци вероятно са живели в относително егалитарни общества с полупостоянни връзки между отделните мъжкари, женските и техните деца — с други думи семейства — в продължение на няколко милиона години. Едрият дивеч е осигурявал големи количества месо, но то е трябвало да бъде изядено, преди да се развали, затова ловците събирачи са споделяли плячката си и особено месото. Шимпанзетата също споделят месото си, но с далеч по-голяма неохота. А после, естествено, идва и еволюцията, по отношение на която ние сме извадили много повече късмет, отколкото шимпанзетата — днес ги превъзхождаме по брой приблизително двадесет и пет пъти и обитаваме всички климатични зони на планетата, докато те са принудени да се задоволят само с една бързо стесняваща се област в Централна Африка. Въпреки всичко те са нашите най-близки роднини и начинът, по който се държат, има голямо значение за разбиране на нас самите.
„Военното дело“ при шимпанзетата се затруднява значително от факта, че нямат оръжия, а убийството с голи ръце не е никак лесна работа. В резултат на това най-успешните нападения се състоят от мъжки шимпанзета от едната група, атакуваща самотно шимпанзе от другата. Няколко го държат, докато останалите го бият и хапят. Дори и при такива обстоятелства жертвата обикновено е все още жива, когато нападателите й си тръгнат, макар че по-късно обикновено умира. И все пак става въпрос за истинско военно дело, по смисъла на неговата предварителна обмисленост и целенасоченост. Според изследователя на примати Рихард Врангел, който извършва първите си проучвания с екипа на Джейн Гудол в Гомби в началото на 70-те, шимпанзетата провеждат нарочни нападения и се възползват в забележителна степен от елемента на изненада. Тук не става въпрос просто за сляпа агресия, събудена от близостта на шимпанзе от друго стадо — нападателните групи задължително слушат внимателно и преброяват виковете на другото стадо, за да са сигурни, че не ги превъзхождат числено. Всъщност, те почти винаги се оттеглят, вместо да нападнат, освен ако не заловят самотна жертва. И което е още по-интересно, въпреки че преобладаващата част от убийствата включват засади на самотни шимпанзета, отделили се от своето стадо, понякога се организира цяла кампания по целенасоченото, поетапно изтребление на всички мъжкари от стадото на съперниците. Тези кампании могат да продължат с месеци, дори и с години. Веднъж сторено, територията на победеното стадо може да бъде превзета, а оцелелите женски — включени в стадото на победителите. Но децата задължително се убиват.
И още две особености, еднакво притеснителни за човешкото поведение. Една от тях е, че стадата на шимпанзетата обикновено владеят територия от около двадесет квадратни километра, макар да прекарват по-голямата част от времето си само в деветте квадрата в центъра. Не че останалата част от територията им е по-бедна на ресурси — нищо подобно. Просто те я третират като „ничия земя“, вероятно заради опасността от засада и смърт от ръцете на съседното племе. А вторият извод, до който се стига след дългогодишно проучване и наблюдение на няколко стада, е, че тези ендемични военни набези на шимпанзетата в крайна сметка причиняват смъртта на около 30% от мъжките и, макар и на доста по-малка, но все пак значителна част от женските.32
Уилям Бъкли33
Подобни преки проучвания и наблюдения на първобитни племена, все още живеещи в общества, недокоснати от цивилизацията, са изключително редки. Разказът на Уилям Бъкли за живота му сред австралийските аборигени е едно от малкото изключения. В началото на XX век обаче етнографът Лойд Уорнър провежда задълбочени изследвания върху народа мур-нгин от Арнхемските земи на северна Австралия, който живеел в богата на ресурси територия с относително висока гъстота на населението и съвсем наскоро бил осъществил контакт с европейците. Изхождайки от силната традиция на устните предания сред необразованите народи и въз основа на разговорите, които провежда, Лойд прави реконструкция на ръста на бойните действия сред народа мурнгин в края на XIX век. Тогава мурнгин са наброявали около три хиляди души и са живеели в множество отделни групи от класическия първобитен тип на ловците събирачи. От около осемстотин зрели боеспособни мъже те изчисляват, че за период от около две десетилетия са загинали приблизително двеста. Двадесет години е средната продължителност на времето, през което отделният мъжки индивид може да се счита за активен боец, следователно тези цифри означават 25% смъртност при бойни действия сред мъжете на племето.34
Тогава как е възможно някой да повярва — така, както проповядват повечето антрополози от XX век, — че бойните действия сред първобитните племена са били предимно безобидна ритуална дейност? Подобна настройка се дължи отчасти на влиянието на Русо и отчасти на факта, че сред народа мурнгин и техните събратя в останалите части на света е имало относително малко организирани битки, наподобяващи вида военни действия, доминантни за обществата, в които са израснали самите антрополози. От време на време е имало и официални битки (включително две, записани от Уорнър, в които са загинали повече от десет човека), ала преобладаващата част от военните сблъсъци са следвали обичайния модел на първобитните племена на нападения над лагери от спящи хора или засади на малоброен противник. При повечето от тези случаи са загивали съвсем малко хора, а често и нито един. Но сблъсъците били толкова ритмични, че мъжете от народа мурнгин са имали не по-малки шансове да загинат по време на война, отколкото войниците в Наполеоновата френска армия или Хитлерова Германия.
