Мартин Дамянов
A bit of a bitch
На Галя от Rousse.
Бе някаква блондинка. Блондинкка, заради която епископът би издънил с шут витража в църквата.
Бях изпил прекалено много кафе в една от онези септемврийски утрини, когато всичко беше толкова идилистично и спокойно, сякаш бе извадено от роман на Лори Дювал — „Младата калифорнийска принцеса“. Слънчевите лъчи мързеливо се довличаха до прозореца ми и само случаен вятър можеше да ги принуди да влязат; в офиса беше тихо, дори шефа се беше унесъл в сладка ученическа дрямка. Отделът си почиваше. Случаят с Фиско ел Како (разбойникът) ни беше изцедил до краен предел и аз чувствах, че още един такъв окончателно би променил становището ми за човешката природа.
Станах от бюрото с намерение да се разтъпча до прозореца и да поразкърша изтерзаното си тяло. Пристъпвах бавно и тежко както се прави след добре свършена работа. Неприятностите бяха минало, случаят беше разрешен и журналистите бяха получили своето — герой, който да пълни страниците им до следващия голям случай — мен. Това ме караше да крача като Наполеон в Кайро след битката му с мамелюците.
Скромността не е сред многобройните ми достойнства, особено когато става въпрос за класацията на Ню Йорк Таймс за най-добър детектив на годината. Една проклета точка не ми достигна миналата година да целуна бронзовия Шерлок и да потъркам нос в чека за двеста хиляди долара. След случая с Фиско тази година аз бях фаворитът. Само антигравитационен ретрактор би ме поместил от червеното килимче.
Застанах до алуминиевата рамка като гръцки бог и проточих поглед навън — гледката през прозореца бе чудесна. Хората се точеха като цветни мравки по тротоарите, във въздуха пърхаха златни листа, нямаше мъгла и… трябва да призная, че това откритие ме изненада. Обикновено по това време навлизахме в сезона на мъглите. Хм. Обзе ме някакво странно съмнение.
— Хей Шаф, чу ли това? — провикна се Рос три бокса по-надолу по пътеката на неудачниците. — Метеорологичната система претърпяла срив в програмното си осигуряване. Някакъв пич си е заврял вирусчето сред кокосовите им палми.
Проблемът с мъглата се изясни. Почувствах се гот.
— Ъъъ, май има нещо, което няма да ти хареса. — накъса отново спокойствието ми Рос с отвратително демодулирания си глас. — Дик Карсън пак е уцелил в десетката.
— Какво? — изквичах аз и студена пот обля челото ми. Това Бостънско копеле беше печелило наградата на Ню Йорк Таймс вече три поредни пъти. — Нали беше затънал в онази наркоафера? — произведоха дробовете ми накъсана (като студент на държавен изпит) кашлица.
Засилих се към бюрото и включих новините.
— На коя страница, Рос?
— Четиридесет и втора. — додаде противния глас.
Превъртях ролката на електронните новини с треперещи пръсти и потокът от информация се разтече пред мен като разкисната медуза на плажа. Четиридесета страница, четиридесет и първа, четиридесет и втора… Бясно зачетох заглавията: „Увеличение на нитратите в храните“, „Вкусни гозби за деня на Вси Светии“, „Престрелка в китайския квартал“… От последното научих как китайският посланик се замерял със сладкиши в елитен китайски ресторант на рождения си ден — вчера. Да е жив и здрав!
— Рос! — изкрещях и сърцето ми заби маршовата песен, която сигурно е зазвучала в ушите на войската на Ернандо Кортес при Отумба. Претърсих с боен поглед бюрото си за нещо, с което да изкривя тъпата му усмивка, но не видях нищо полезно с изключение на пластмасовата табелка, на която с печатни букви пишеше: „No Sex — No Relax!“, а отдолу с разкривен почерк бе добавено: „Just Vex“. По табелката вече имаше три пукнатини, така че бих отбой.
Двеста хиляди зелени гущерчета връчени от самия Ейджъп Мелкон — главният редактор на Н.Й.Таймс да се изплъзнат от ръчичките на Джон Шафер, как ли пък не! Не случайно съм детектив №1 на Ню Йорк.
Още не бях успокоил ранената си душа, понесла отвратителната шега на завистливия си колега, когато душевното ми спокойствие бе нарушено за пореден път.
— Джон, ела в кабинета ми! — червената лампичка на бюрото лъсна в унисон с начеването на нови гадни мисли в главата ми. Шефът ме викаше.
Тръснах окуражително глава и се понесох към кабинета му с тържествената походка на Дърти Камата, когато го поведоха към електрическия стол. Влязох и се настаних в мекото кресло срещу шефа — нещо, което не можеше да си позволи никой подчинен освен мен. Повдигнах дълбокомислено вежди.
— Джон, ще бъда кратък.
Изтръпнах. Краткостта на шефа винаги беше измамна — водеше до много дълги нещастия. Като например миналата година, когато ми набута случаят с престрелката край аеродрума. Всички разумни мъже в квартала знаеха, че това си беше чисто и просто мафиотско разчистване на сметки.
— Трябва да поемеш този случай!
— Но шефе…
— Зная колко близо си до приза „Детектив на годината“, но отгоре има нареждане — искат теб. Нищо не мога да направя.
Изръмжах.
— Документацията е заредена в личния ти регистър. Върви!
Станах убеден, че съдбата ми си има и друго име — провал, и потънал в тези мрачни мисли не разбрах как се озовах отново върху бюрото си.
— Джон, има и още нещо. — каза шефът по интеркома с опушен от много хавански пури глас — Този път ще работиш с партньор.
Беше прекалено. Тъкмо се канех да възразя решително, когато интеркомът изпращя и гласът на шефа се разля отново върху бюрото ми.
— И Джон… не забравяй, че страстта е враг на прецизността.
Въздухът се изпълни с мирис на буря и на тамян. Нов случай! Това ми бе дошло в повече отколкото можех да понеса. Бившата ми жена бе вкарала ножа в мен, но сякаш усетил остатъчната ми жизненост, шефът го беше развъртял. Кръвта от раната ми беше гъста и лепкава. Духът на войнствените ми прадеди, завладели безстрашно тази земя се разбуни и аз кипнах. Няма начин. Този път наградката си е моя! Ще разреша проклетия случай, ако ли не — да пукна дано… в женски затвор.
Казах!
Тези бедра ме подлудяваха. Господи, бих излял душата си за едно страстно полюшкване между тях. Съвсем прилично разтворени, потръпващи при всяко подрусване на аерокара те предизвикваха в мен желание за нарушаване на всички божии заповеди и особено седмата.
— Какво казваше, Бизонет? — измяуках — Завършила си колеж?
— Не, глупчо. — смехът й се разля в тясното пространство като сладката миризма на току що изпечен сладкиш. — Прекъснах колежа, за да се запиша в полицейската академия.
— И какво, завърши ли я?
Още сладък смях.
— Не съм срещала по-забавен тип от теб, Шаф. Шефът ме предупреди за това, трябва да си много добър с жените.
— О, не преувеличавай. Не съм по-добър от бутилка „Шато Ламисион-о-брион 1928“. Пък и не съм
