толкова сладък.
Звън на прелестни медни камбани зазвуча в ушите ми.
— Спечелих конкурса мис Филаделфия ’33, но кариерата на манекенка не ме привлича особено.
— Точно така скъпа. Лазометът ти стои далеч по-добре от платинената корона. Бих се обзаложил, че ще улучиш сърцето ми от хиляда метра без да ти мигне окото.
— Шафер, престани! — разкикоти се тя. — Ако не спреш веднага, ще скоча в движение и ще си останеш без партньор.
— И ще унищожиш едно от чудесата на Земята? Ти си луда. Ще те вържа до мен и ще те наблюдавам всяка минута.
Смях. Може ли още една порция, моля?
— Искаш ли все пак да научиш подробностите около случая?
— Искам да науча всичко от твоята уста, скъпа.
— Мъртвият се казва Чарлз Месие, французин. Бил намерен в апартамента си на „Ридли стрийт“ с всички признаци на анафилактичен шок.
— Има ли сериозни основания да се смята за убит?
— Ами, надпис върху тапета, който гласял: „Тя ме уби“, я да видим… Надраскал го е малко преди да умре с единственото твърдо и остро нещо, което му е попаднало под ръка — верижката на часовника си. Стар механичен Сейко.
— Заподозрени?
— Жена му — Мария фон Дитрих.
— Охо! — нямаше как да сдържа емоциите си. — Шефката на Ню Стил Козметикс? — започваше да става интересно. — Тая е фрашкана с пари.
— И не само. Била е благословена със съдебно решение, в което ясно се посочва, че ще бъде обвинена в умишлено убийство на бившия си съпруг в мига, в който прекрачи границите на квартала.
— Що за глупост?
— Милото й мъжле е страдало от синдрома на Дюпюитрен.
Това не промени особено мнението ми относно интелектуалната стойност на по-горе казаното.
— Разговарях с личния му лекар по този въпрос. Касае се за алергия, която човек развива към някоя жена.
— Не ми казвай, нека отгатна. Чарлз е развил алергия към жена си!
— Йъп! Точно така, обикновено се съчетава с хистерия от хипноиден тип и специфични вазомоторни прояви.
— И ти разбираш какво означават всички тия бръщолевини? — попитах подозрително.
— Ами! — засмя се тя. — Четох листа поне три пъти докато се науча как да ги произнеса. По време на разговара с лекаря се чувствах като майката на седемте козлета.
— Интересно — промълвих. — И как се е чувствала тя?
— Не знам! Сигурно като мен. — смехът звънна отново и излезе през открехнатия прозорец. Въздъхнах.
Все пак имаше нещо екзистенциално в начина, по който го каза.
— И какво — казах замислено докато разглеждах рисунката върху пода — казваш, че се подувал само като видел нейната снимка?
Системата за автоконтрол на дома беше изключена, това беше позволило върху стената все още да се мъдри грозният надпис, надраскан от човек, който най-малкото е видял смъртта с очите си.
„Тя М’ (крива черта) Уби“
Да настръхне човек!
— Първоначално получавал обикновени алергични обриви. Постепенно непоносимостта към жена му се изостряла — подувал се, когато чуел гласът й, когато подушел парфюмът й. Няколко пъти е бил подлаган на спешна урбазонова терапия от домашния си лекар. Бедният човек…
— Наистина бедният… — съгласих се полугласно в разкошния апартамент от петстотин квадрата. — Прегледа ли телефонните разговори?
— Ъхъ. Има един особено смущаващ.
— Жена му?
Устните на Бизонет се свиха утвърдително. Почувствах как определени части от тялото ми започнаха също да се втвърдяват. С огромно усилие на волята ги подтиснах.
— Нещо не ми харесва в тая работа, Биз. Защо жена му ще се обажда в дома на бившия си съпруг, ако това ще й струва двайсет годинки главоболия?
Хвърлих един поглед към счетоводството на бедния Чарлз и изведох подутите си панталони на чист въздух. Бизонет вървеше след мен. На път за аерокара си мислех що за стока е тая, дето Чарлз без колебание ще й брои двеста и петдесет хиляди доларчета. Не забелязах толкова скъпа покупка в апартамента му, холовизорът се котираше едва за пет. Опитах да се поставя за миг на негово място, сещах се само за едно нещо.
— Какво мислиш? — попитах я отново в аерокара.
— Кучка.
Ухилих се и дадох газ. Облаците се размесиха пред нас и сториха път. Един от тях поразително много ми заприлича на…
Къщата на мисис Дитрих преливаше от разкош и благополучие, нещо което не можеше да се каже за собственичката й. Ако не бяха златната гривна и часовникът Cartier, щях да я помисля за закъсала на магистралата банкова чиновничка. Зададох й няколко въпроса.
— Защо се обадихте на мъжа си в деня на смъртта му?
— Боже, прости ми… — разхлипа се тя — и друг път съм го правила през специален модулатор. Можете да проверите.
— Този път сте говорили с истинския си глас, мисис Дитрих.
Отново рев. Тя обърса сълзите си с бяла копринена кърпичка, на която личаха инициалите М von D и ме погледна като унижената в любовен триъгълник.
— Сторих го, защото чух женски глас от другата страна. Заклевам се.
С Бизонет се спогледахме.
— А не ви ли е минало през ума, че той може да е демодулирал гласа си, мисис Дитрих. Знаела сте, че страда от психично разстройство, някакъв тип сексуална фантазия…
Този път нямаше кой да изсуши сълзите й. Моментално съжалих за казаното и станах от мекото канапе.
— Не ни изпращайте. Сами ще намерим пътят.
— Аз ли съм го убила? Кажете ми, детектив Шафер.
Насилих се да звуча спокойно, макар да знаех, че това е непосилно за мъж в компанията на Бизонет и формите й. Край! Това е последният случай, който разследвам в компанията на жена.
— Не, мисис Дитрих. Мисля, че сте невинна.
Усетих два чифта женски очи да се вторачват изненадано в скромната ми особа и реших, че е по-добре да изчезвам.
Застанах до вратата в коридора на малкия жилищен блок и залепих ухото си до нея. Чух приглушени удари и мъжки псувни. Останах доволен.
— Какво има? — надигна се на пръсти Бизонет, малки сладки пръстчета, които с удоволствие бих схрускал.
— Нищо скъпа, май сме дошли тъкмо навреме за представлението. Искаш ли карамелена рокличка?
Усетих лакът в задната част на ребрата си и трябва да призная, съвсем не леко. Натиснах звънеца с
