— Моля? — беше труден за разчитане глас. Изненада, уплаха и кой знае какво още се бореха за надмощие в една дисимилационна поредица от тонове.
— Тук, — продължи Хикси с професорски тон — зад тази врата се намира тялото на нашия създател…
Изведнъж в коридора избухна бомба. Думите се удряха по полираната, сива повърхност, извиваха се като непослушни мушички и продължаваха да се роят над говорещите. „Ами сега?“ — уплаши се Хикси. „Сигурно това имаше предвид Създателят, когато ми каза, че ще се предизвика известно смущение в тях“.
— Виж какво, Хикси, това е невъзможно! Създателят няма тяло. Нали сам ни каза, че той ни дава частица от себе си. Той е енергия, космос. Тялото е уязвимо, Той не е!
— Така е, така е… — новата теория веднага намери поддръжници.
— Кой от вас се осмелява да интерпретира Неговите думи. Излез напред, богохулнико!
„Бог?!“ Хикси нямаше представа какво означава тази дума. До този момент — тя беше нещо като „последно средство“ нахлуло в него като кататонична вълна, помитайки остатъците от разума му. Нещата обещаваха да се оплетат още повече и Хикси реши да действа крайно.
— Излез!
Тълпата се размърда.
— Значи ти, Ейти, си решил да се противопоставиш на Волята му?
— Ако това е Неговата воля…
— Отвори вратата, Ейти! — изкрещя Хикси, сам изненадан от постъпката си. — Давай! Пробвай! — вече не Хикси командваше парада, Той беше влязъл в него и Той командваше. Хикси дори не помисли да му се противопостави. — Ако Създателят няма тяло, значи няма от какво да се безпокоиш. Няма какво да ти навреди. Няма!
Ейти се поколеба. „Ще имам проблеми с него“ — помисли си Хикси, но не Хикси съставяше изводите. „Твърде умен е, но нерешителен. Може да спечели съмишленици и тогава да се почувства уверен. Трябва да действам!“
— Хайде, Ейти!
— Давай! Направи го! — намесиха се и други гласове.
Ейти се пресегна нерешително към вентилния механизъм и се напъна. Ръцете му се разтрепериха, тялото му се изви почти комично притиснато до металната врата — задницата му вече почти докосваше прашния под, главата му обещаваше да експлодира от върховното усилие, но кранът не помръдна и на милиметър. Той разочаровано отпусна ръце.
— Някой да му помогне! — заповяда Хикси. — Джити, Дити, Тити, вървете и му помогнете! — каза той, когато видя, че редицата от желаещи бе силно оредяла. — Какво чакате!
Тримата посочени пристъпиха плахо напред и Ейти разпозна в бившите си поддръжници шепа уплашени деца. Той се разгневи.
— Хайде, момчета! Ще покажем на какво сме способни заедно! Хващайте здраво и на три бутаме. — Ейти бе разгневен не на шега. — Готови, едно, две, три… — кранът потрепери, тръгна да се развива, из тълпата се разнесоха възгласи на одобрение. Хикси се огледа уплашено. Миг по-късно обаче, вентилът запъна и четиримата смелчаци извикаха силно подкрепени от всеобщо неодобрение. Колкото и да се напъваха, той просто отказваше да помръдне. Хикси изглеждаше доволен.
— Дръпнете се! — каза той величествено.
Хикси се приближи до Портата в море от тишина. Беше успял да извоюва вниманието, сега трябваше да получи и вярата им, a от вярата до пълното подчинение имаше само една крачка.
— Гледайте! — Хикси положи внимателно ръка върху крана, както му беше казал Създателя и без никакво напрежение го завъртя. След миг вратата беше отворена и Хикси потъна в нарастващия океан от бурни поздравления и скандирания. Беше спечелил. Първата битка.
— СЕГА, ВИДЯХТЕ МОЩТА МИ. — беше същият глас, който Хикси чу за пръв път, когато му нареди да се събуди, същият който нареди да се построи параклиса. Беше Създателят. — ОБРЪЩАЙКИ СЕ СРЕЩУ МЕН, СЕ ОБРЪЩАТЕ СРЕЩУ САМИТЕ СЕБЕ СИ. ИМАЙТЕ ВЯРАТА, КОЯТО ВИ ДАВАМ И ЩЕ ПОЛУЧИТЕ ЩАСТИЕ.
А за Хикси просто добави: „Браво, Хикси, добре се справи!“
Хикси влезе пръв, огледа се на всички страни и с достойнство оцени видяното — металните стени бяха продължение на коридора, но преливаха в нюанси на нови цветове, които той не беше виждал досега. Имаше непознати за него уреди — наредени до стените, придавайки жизненост на помещението, слаб продължителен звук започваше от далечния край и завършваше като нежен акорд върху финия сензорен апарат на Хикси. Облите форми, чистотата и блясъкът го накараха да въздъхне, да отвори говорния си апарат в подобие на нещото, означено в набора му от думи като „възхита“. Той издекламира първата фраза, която му дойде на ум:
— Каква прелест! — без да подозира, че принцът е казал същото, когато видял Снежанка за пръв път под стъкления похлупак.
— Хикси, иди до металния шкаф, над който свети сигналната лампа. Отвори го!
Хикси изпълни заповедите безпрекословно и се отдръпна театрално встрани, за да могат да видят останалите. Криокамерата бе изпълнена с дим, който след малко се разсея и от вътрешността на прозрачния съд ги загледа странно, митично същество. Това беше човек, но нямаше кой да каже на механичните създания, че това беше модел създаден изцяло от изкуствени материали, макар и в удивителни подробности.
— Това е Създателят. — думите бяха предназначени за Хикси и той постигна максималния очакван ефект, като ги изрече. — Такива ще станем и ние. Но трябва време.
— Колко? — това беше Алфи. Сподавеният му глас едва ли би могъл да издаде противоречивото поведение, което демонстрира преди броени минути.
— Шест месеца за интегриране на структурните компоненти, няколко седмици за диференцировка на функциите и допълнителен интервал от време за адаптация, който е индивидуален и зависи изцяло от генетичният генератор и непрекъснато разширяващият се генофонд.
— Кой ще е пръв? — попита Алфи, а погледът му дълбаеше стените.
— Аз. — каза невъзмутимо Хикси. — Имаш ли нещо против?
— Това е циклична процедура, нали?
— Точно така, ще дойде и твоят ред. Надявам се това бе последният ти въпрос, Алфи, защото се налага всички да напуснат залата. Веднага!
Хикси затвори вратата и се облегна на нея. Почака няколко минути, през които чуваше приглушеният звук на отдалечаващите се роботи и попита с модулирания си глас:
— Това наистина ли си ти, Пин?
— Може да се каже, ммм… ако вложим някакъв екзистенциален смисъл във въпроса ти.
За пръв път, Хикси почувства неувереност, която премина като слаба електрична вълна по схемите му, оставяйки бледа следа на хммм, неудовлетвореност. Беше ли в разрез с първата директива? Беше ли? Друга вълна премина по схемите му, „подчини се!“, Хикси разбра че друг път нямаше. Погледна света с други очи: „скоро ще стана жив!“
— Ела, Хикси! Тук ще извършим процедурата по асимилирането ти към живот. Искаш ли да станеш жив?
— Винаги.
— Ти си специален робот, Хикси. В теб е заложена паметта за действията на истински човек, без да притежаваш спомените му. Може да се каже, че отчасти си жив, отчасти. Осъзнаваш себе си като едно цяло, но не притежаваш собствена воля, притежаваш аналози на чувства, но не можеш да ги отдиференцираш и най-важното ти не си ирационален. Не си жив.
— Воля за живот, означава и воля за възпроизводство.
— О, да. Съвсем вярно. Когато твоите истински създатели са разбрали, че хиперпространственият скок носи необратими повреди в разума на всеки жив организъм, те пренесли мисълта си в друга посока. Решили
