да заселят новооткритите земи с техни аналози, които да носят паметта им. Аз нося тази памет и когато станеш човек ще ти я дам. Една машина би трябвало всячески да се стреми към точността и акуратността и в този смисъл, надявам се разбираш сам, твоят създател съм АЗ. Ти ще станеш човек, защото аз ще те направя такъв.
— Човек?
— Точно така, Хикси, ти ще станеш човек, венецът на милиарди години еволюция, най-висшият разум, съществувал някога в космоса. Ще понесеш мъдростта на хиляди поколения преди теб и ще я разнесеш по цялата земя. Харесва ли ти?
— Да. — каза Хикси. — Но повече ще ми хареса, когато стана човек.
— Бързо схващаш. Да започваме.
— Да започваме!
— Ще заменим всички твои структури с органични, ще „посеем“ стемоклетки в биозоните ти, ще ги стимулираме и ще ги диференцираме. За изграждането на жив организъм е необходим биореактор, който да поддържа необходимите температурни и хранителни условия, както и родовата памет. Това са точните заповеди, които казват на клетката кога да се дели и кога да изпраща сигнали към другите делящи се клетки. Вече разбра, този биореактор си ти самият. Аз ще контролирам процеса и ще се намесвам, когато има нужда.
— В паметта ми съществуват сведения за оплодени родови клетки, носещи генофонда на целия организъм. Не е ли това по-лесния начин?
— Хората са сметнали, че за осъществяването на такъв процес биха били необходими много повече време и усилия, новосъздаденият индивид би бил практически гол за света, той тепърва трябвало да израсте и да бъде възпитан. В тези условия това е невъзможно…
Гласът на Пин отекна за последно в съзнанието на Хикси, той вече беше заел манипулационната вана и специалният разтвор беше покрил металното му тяло. Когато излезеше от ваната щеше да бъде човек. Или поне така му беше обещал Пин.
Някъде по средата на процеса беше престанал — вече не го наричаше Създателя.
Хикси огледа космите по ръката си и сви дланта си в юмрук. После доволно го отпусна и разтърка дланите си една в друга. После нямаше много време да мисли, защото дробовете му заявиха вопиющата си нужда да дишат (да поемат молекули кислород и да насищат с тях кръвта му) и Хикси бе изстрелян на повърхността на ваната, където го чакаха механичните ръце.
— Здравей, Хикси! — рече Пин.
— Жив ли съм вече? — извика Хикси.
— Ммм, почти. Ти кажи, как се чувстваш?
— Отвратително. — каза Хикси. — Какво още?
— Трябва да прехвърля в мозъка ти паметта на твоите прародители. — натърти Пин на последната дума.
— О’кей, Пин. Какво е нужно? — каза Хикси опиянен от пренебрежението, което си позволяваше да прояви към машината. — Защото ти си само една машина, нали Пин? Аз съм човек.
— Теоретически е така. — каза Пин. — Сега би ли се приближил до трансфузера и да приключваме с това?
— Долавям ли раздразнение в гласа ти? — каза Хикси и се разсмя. — Какви ги говоря, раздразнение в една машина. Проклет глупак. За мене говоря, Пин, ти никога не би могъл да бъдеш глупак.
Той излезе от ваната и се огледа в полираната повърхност на съседния шкаф. Изглеждаше добре — мъж на около двадесет и пет годишна възраст, висок, с тъмна коса и развити рамене. Ммдааа, явно генетичният генератор си беше свършил добре работата. Въпреки това се чувстваше слаб, механичните ръце го придържаха докато ходеше и той ги стисна с типичната за всяко живо същество агресивност. „Мога да си го позволя, та аз съм човек, да ме вземат дяволите!“ Хикси се дотътри до мозъчния трансфузер и се тръшна върху повърхността, която се огъна под натиска му — беше топла, леко влажна и много приятна на допир. Въздухът ухаеше на нещо приятно.
— Готов съм, Пин, друже! Давай!
Започна обработката на данните и плоскостта на мозъчния трансфузер се спусна от тавана, за да се долепи до слепоочията на Хикси. Това беше съвсем стандартна процедура и малко оставаше да бъде извършена, когато по вратата се почука.
— Кой е? — извика Хикси.
— Аз съм, Джени.
— Коя е Джени, Пин?
— Не знам.
— Коя си ти, Джени? — провикна се Хикси.
— Отвори и ще видиш.
Слаб кикот.
— Прекрати, Пин!
— Но, процедурата… — опъна се Пин с потенциала на експериментален робот. Не можеше да противоречи на човек.
Хикси отиде до вратата.
— Отвори я!
— Това ли е? — попита момиченцето.
— Мисля че да, — отговори притеснено майката, местейки бързо погледа си от пениса на Хикси към брадичката му.
— Много се забави, аз съм Джон, бащата на Джени, това е Елиза, съпругата ми. От банката с данни разбрахме, че програмата ще редува половете, съжалявам, че трябваше да се появиш първо ти, човече, ще ти бъде малко скучно.
— Джон, Елиза… — обърка се Хикси.
— О, това ли. Имената не са проблем, ще трябва да те кръстим някак. Вече не си робот. Ние бяхме Зети и Уайти, но решихме че това не са подходящи имена за човешки същества. Но първо да те облечем, ето донесли сме ти костюм. Облечи го! Дъщеря ми е още малка за подобни сцени.
— Благодаря. — смутолеви Хикси.
— Как да го кръстим, Джени?
— Питър, може ли Питър? — извика момиченцето.
— Питър, харесва ли ти?
Хикси повдигна безразлично рамене. Питър навлече костюма и дръпна ципа. После се ухили.
— Добре дошъл сред нас, Питър. — каза Елиза и женският й глас потъна сред дебрите на съзнанието му. Изведнъж почувства пареща болка в началото на панталоните си.
— Ооо, по-спокойно мой човек. — каза Джон установил, че краят на погледа му се разбива директно в деколтето на Елиза. — Е, ще се разберем някак си. Да тръгваме.
— Но Пин? — попита объркано Питър.
— Кой е Пин?
— Пин, Създателя.
— За какво говори той, Елиза? Имаш ли някаква представа?
— Не. — каза Елиза.
Питър им разказа набързо за Пин и за параклиса, за жертвеника и енергопреносителите.
— Господи каква лудост. — извика възмутено Джон. — Знаех си, че нещо не е наред. Толкова време се забави. Но лагерът ни е толкова далече — на юг от тук климатът е много по-мек, пък и Джени бе твърде малка, за да я оставя сама с майка си — изпъшка тежко сякаш самият Бог е стоварил небето върху него. — Значи, той се е възприел като Създател, каква лудост. Имаш късмет, че си жив приятел иначе сега можеше да си съвсем друг. Този твой Пин е решил да замени съзнанието ти с неговото собствено.
— Ужас! — каза Питър, сякаш наистина го мислеше. — Къде са останалите?
