— Кои са останалите?
— Останалите роботи. — каза изнервено Питър. — Без тях нямаше да мога сам да направя параклиса.
— Най-добре да отидем до този твой параклис и да го видим.
Питър ги заведе и заедно с Джон се промъкнаха през дървената врата.
— Голям е, — каза с възхита Джон. — Всичките тези камъни и трупите…
— Да, всичко сме домъкнали ние, тоест те… Параклиса построих аз.
— Имаш предвид роботите, които са налягали по земята. Какво държат?
— Това са енергопреносителите. Пин беше заповядал никой да не стъпва зад иконостаса освен мен. Останали са без капчица енергия.
— Той ги е контролирал. — каза замислено Джон. — Доколкото разбирам, твоят Пин е искал те да се жертват за него, за да се почувства повече създател. Но той никога не би могъл да убие човек. — каза Джон проправяйки си път към иконостаса, като прескачаше налягалите по земята метални трупове. — Каква наивна машина.
— АМИ АКО ГРЕШИШ?
— Пин? Това ти ли си? — извика Питър.
— КАЗАХ ТИ ДА НЕ ВОДИШ НИКОГО ТУК!
— Джон е човек.
— ЗА МЕН Е НАРУШИТЕЛ И ЩЕ БЪДЕ НАКАЗАН!
— Как?
— ЩЕ ВИ ОСТАВЯ ТУК! ЗАВИНАГИ!
— Ние сме хора, Пин. Не можеш да ни заповядваш.
— ЗАРАДИ НЕГО ЩЕ УМРЕШ И ТИ!
— Не можеш!
— ТИ САМО ГЛЕДАЙ!
Камъните се разклатиха и гредите изведнъж се огънаха под тяхната тежест. Първият от тях се срути точно върху жертвеника. „Навън са жените“ — ужаси се Питър.
— Бягай, Джон! — изкрещя Питър. — Бягай бързо навън! Аз ще се опитам да го спра.
— Не мога! — извика Джон. — Вратата е заключена.
— Господи! — извика Питър и в отговор на молитвите му един камък се срути до десният му крак.
— Какво ще правим, той е решил да ни погребе тук. — завайка се Джон. — Целият кораб се тресе.
— Помогни ми! — изкрещя Питър. — Хвърли ми един енергопреносител!
Джон се наведе, прикривайки главата си с едната ръка, докато с другата извършваше кощунственото деяние. Той отне една от плоските кутийки и я подхвърли на Питър. Последният се опита да отмести камъка от жертвеника, но той беше прекалено тежък, като своевременно параклисът се люлееше подобно на малка гондола в средата на океанско течение.
— Това трябва да е тук. — изкрещя Питър и със сетни сили отмести камъка, който преди доста време беше положил сам и то с лекота. — Видя отвора и пъхна там енергопреносителя. — Електричен извод, така си и мислех.
Питър погледна индикатора върху енергопреносителя, който трябваше да покаже края на зареждането му.
— Най-сетне. — извика той.
— ОТКАЖИ СЕ! ТЕ НЯМА ДА ТЕ ПОСЛУШАТ!
— Ще видим. — извика Питър и се завтече към най-близкия робот, но устремът му бе внезапно преустановен от един камък, който падна върху робота и измачка бронята му. Питър подскочи като ужилен и се стовари върху следващият. Върху неговата броня се белееше едно „А“. — Да видим, Ейти, ти ще ме послушаш ли. — изпъшка той и натика енергопреносителя в слота. — Събуди се!
— Слушам. — каза просто Ейти и стана.
— Избий тази врата, Ейти. — посочи вратата Питър.
— ИЗВАДИ ЕНЕРГОПРЕНОСИТЕЛЯ, ЕЙТИ!
— Аз съм човек, Ейти, слушай мен!
— АЗ СЪМ ТВОЯТ СЪЗДАТЕЛ!
Ейти за миг се обърка сякаш сверяваше данните от паметта си, защото създател и човек за него явно бяха едно и също. После се размърда, стигна до вратата и я блъсна с всичка сила. Шум от разбиване на врата и посипване на трески се смесиха с едно „НЕ, ЕЙТИ!“ и оставиха двамата човеци да излетят навън, в металния коридор, където уплашени ги чакаха други двама човека.
Прелитайки край Ейти, Питър едва успя да забележи как той извади енергопреносителя и се просна на пода сред дъжд от камъни. „Машина“ — помисли си Питър и се усмихна. Той просто бе изпълнил заповедите по нарастване на приоритета.
— Какво ще правим сега? — попита задъхано Питър.
— Първо ще трябва да спрем тази луда машина докато не се е смахнала съвсем. След това… ами, предполагам ще трябва да ти преотстъпя жена си за известно време, докато ремонтираме Пин. — каза Джон с пресъхнало гърло.
— Аз нямам нищо против. — усмихна се Елиза и тази усмивка стопи окончателно стоманената преграда в Питър.
Той вече беше човек.
Експедицията към Атикус трая двеста и четиридесет земни години, носеше на борда памет-изкуствен интелект (ПИИН), апаратура за възпроизвеждане на живот и готови матрици, специално пригодени да понесат върху плещите си тежката задача. Това бяха роботите — двадесет и шест на брой всеки, от които бе разделен на биоразтворими компартменти, и играеше роля на специфичен биореактор, в който като в магическа сфера се срещаха факторите на растежа, наследствените носители, и специализираните белтъци, за да създадат най-великата магия на света — Животът.
Зети беше първи, последва го Игреци, тя беше жена. Малко преди да дойде ред на Хикси, програмата претърпя срив, няколко от интегралите на ПИИН се повредиха, породи се нова вълна, която потече по фините канали на ПИИН и доведе до неговото „самоосъзнаване“. Който кажеше, че това бе случайно, щеше да се окаже пълен глупак. „Осъзнаването“ на ПИИН отне време, роди се Джени — първото дете от изкуствено създадени индивиди.
ПИИН реши да убива, за да живее, но се провали, защото не подозираше колко голяма може да бъде силата на създаденият от него живот. ПИИН беше поправен и продължи да създава живот, първо защото това беше неговата основна функция и второ, защото веднъж вкусил частица от тайнството той не можеше да не се стреми към него. Така ПИИН вършеше това, за което беше създаден и то с все по-голямо настървение. Такава бе съдбата на ПИИН — машина, която създава живот, но никога не би могла да бъде обладана от него.
Все пак остана едно утешение за ПИИН, един призив неотменимо свързан с неговата предопределеност, защото всяко следващо същество, което създаваше ПИИН бе по-съвършено и по-приспособимо за живот от предходното, правопропорционално на стремежа на самата машина. А, призивът, който остана за ПИИН, който ПИИН изрече точно двадесет и шест пъти, всеки път с все по-голямо въодушевление бе:
— Ето го, идва животът!
Само че го казваше тихичко…
Информация за текста
© Мартин Дамянов
Източник: http://sfbg.us
