— Искаш ли малко? — Гуалф повдигна шишето и наля в своята чаша.
Тя поклати глава, но бързо размисли. Отпи две големи глътки и му върна чашата празна.
— По-добре да не пиеш повече. Това може да го усъмни.
— Получих точни инструкции и в тях не влизаше забрана върху консумацията на алкохол.
Ириана се изправи до него и взе шишето.
— Гуалф-Син-Еган не ставай глупак! Нека мъката не пречи на разума ти, овладей се! — Лицето и се изопна съвсем, очите и се присвиха и като че ли се появиха особени пламъчета в тях.
„Как ли е издържала моята любима? Ето как — като е раздавала справедливостта, която сърцето й не желае. Като се е правела на силна, на невъзмутима… А после вечерта, когато всичко най-сетне приключи, ще плаче тихо на рамото ми и ще удави мъката си в сълзи. Аз не плача и затова ще я удавя в алкохол. Утре е почивен ден и не съм на работа. Утре вече ще съм друг човек.“
— Отивам да се преоблека, а ти само да си посмял да пиеш! Ще те накарам да…
— Съжалявам?
Тя постоя така за кратко като го гледаше право в очите. Лицето и се изкриви — като последица от това, което се беше родило в ума й, като резултат от горчивата кръв, която потече във вените й. После избухна в сълзи.
— Извинявай! Не исках да стане така. Не исках да се караме. Не и днес.
Хвърли се на врата му и го запрегръща.
— Хайде стига! Успокой се. Не плачи…
— Не мога… не мога да се примиря с мисълта за това. Просто не мога. Иде ми да се самоубия. Ако не го преживея сигурно ще го направя.
— Стига Ириана! Това са глупости! Ами аз? Ами Калул? Как може да си толкова егоцентрична? Не можеш да прехвърлиш всичко на мен! Мъката ни е обща и трябва сами да я преодолеем. И колкото по-безболезнено стане това, толкова по-добре. Заради Калул. Заради нас!
Тя продължаваше да го стиска с юмруци и да хълца.
— Хайде престани, ризата ми вече е цялата мокра, трябва да се преоблека. Какво си намислила за вечеря?
— Каларини. — каза тя. — Каларини в торумелов сос и корени от диарго, стемло за десерт. Любимото ястие на Леиф. — после се отблъсна от него и стана. — Отивам да се изкъпя и преоблека. — по пътя към банята бършеше сълзите си.
— Добре.
Когато тя се отдалечи, той посегна отново към шишето. Отвори го, но се поколеба преди да налее. После вдигна бавно чашата към устата си и отпи. Внезапно му причерня пред очите и стомаха му се надигна към гърлото без никакво предупреждение, което бе последвано от рязко и шумно повръщане, сякаш някакъв бент се отприщваше в него. Това му донесе невероятно облекчение.
Обърса устата си с ръкав.
Беше двадесет и пет и осемдесет. В тридесет щеше да дойде Леиф. В тридесет и половина започва шоуто на Марго-Ол по стереовизията. В тридесет и един всичко щеше да е приключило. И нищо вече нямаше да е същото.
— Коя е тя? Кажи ни, Леиф! Познаваме ли я? — Ириана се заливаше от смях и тропаше с вилица по масата. Въпреки препоръките Гуалф беше отказал да пие тонизатори (искаше да е съвсем трезв, когато това се случи) и ядеше мрачно от чинията си. От време на време се усмихваше.
— Стига, мамо! Когато му дойде времето ще разбереш.
— От добър род ли е? Хубава ли е?
— Не колкото ти си била на младини.
— Уважаеми, това обида ли беше? Аз още се чувствам млада, Гуалф?
Гуалф тръсна вилицата си върху чинията и обърса устата си със салфетка.
— Кажи ми, синко, при теб всичко наред ли е?
Погледът на Ириана трепна. За да не се издаде, тя прикри лицето си с каната фирно. Поднесе го към чашата на сина си.
— Искаш ли още, Леиф?
— Не, благодаря. — каза той рязко и отблъсна ръката й с припрян жест. — Добре съм, татко. Не се оплаквам.
— Радвам се синко. Дано е така.
— Хайде Леиф, разкажи ми за новото си гадже!
„Господи колко е невъзмутима. Лицемерно невъзмутима!“ — мислеше си Гуалф. „Ако не бях видял мъката в очите й, щях да си помисля, че всичко е сън. Един кошмарен сън. Дано свърши по-скоро!“
— Няма нищо за разказване. Тя е хубава, от добър род и мисля, че съм влюбен в нея. Мисля, че ще се оженим.
Гуалф се закашля.
— Ето това се казва новина. Чу ли Гуалф? — каза Ириана като потупваше мъжа си по гърба. Погледът й блуждаеше объркано, но усмивката не слизаше от лицето й.
— Мислиш ли, че не чух? — той обърса устата си със салфетка. — Не е ли малко прибързано от твоя страна, Леиф? — попита небрежно, а през това време си мислеше:
„Интеграционния център никога не биха го допуснали. Още една генетична деформация и ще забранят на Калул да има деца. Това трябва да спре!“
— Ами ти, татко, на колко години се ожени за мама?
— Това беше друга история. Аз никога не съм имал проблеми с интеграционния.
— Стига, Гуалф. Прекаляваш.
— Не, мамо, всичко е наред. Татко е прав, доста обърках конците напоследък. Но аз като че ли се промених. Това момиче ме промени, не зная как — сигурно е направила магия. — той се засмя.
Ириана погледна Гуалф с плаха надежда.
— Но сигурно ти трябват доста пари за нея, имам предвид да сте заедно… излиза скъпичко, нали?
— Не разбирам какво намекваш, татко. — каза Леиф, а гласът му звучеше объркано. — Знам само, че за нея съм готов на всичко. На всичко! — той говореше тъй разпалено, сякаш бе почувствал заплахата, която бе надвиснала над него и бе опитал да се защити. По единствения начин, който познаваше — като нападне.
„Изобщо не си се променил синко. Само си мислиш така. Защо трябваше да се стига до тук? По-добре да бяхме избързали. Това съвсем ще съкруши Ириана.“
— Кога ще ни я покажеш? — намеси се Ириана. Макар под психо-тонизиращ чадър, тя чувстваше, че нещата не бива да стават така. Разговорът бе загрубял прекалено много. — Твоята приятелка?
— Скоро мамо. Съвсем скоро.
— Синко има ли още нещо, което искаш да ни кажеш?
Леиф бавно остави приборите на масата. Заговори спокойно, но гласът му бе леден. За един кратък миг Гуалф си помисли, че синът му знае.
— Питаш ме дали е бременна?
Ириана заби нокти в дланите си.
— Не е. — каза Леиф през смях. На фона на абсолютната тишина, той прозвуча зловещо. После ентусиазирано заговори: — Още не е забременяла. Аз просто я обичам. Освен това тя ме харесва такъв, какъвто съм и не иска да ме променя, както това искате вие. Онова лечение — в клиниката беше напълно излишно. Аз съм пълноценен човек. Мога сам да се грижа за себе си…
— Няма нищо по-хубаво от любовта. — каза внезапно Ириана, защото почувства, че за малко ще се разплаче. — Нали Гуалф?
— Така е. — по-скоро констатира той.
„Дано всичко свърши по-скоро.“
— Ириана, скъпа би ли донесла десерта?
— Вече? — погледна го тя стреснато. — Още е рано, скъпи. Леиф не е изял каларините си, а толкова ги обича.
— Не е рано! И без това, сигурно му е дотегнало от такива досадници като нас.
