Мартин Дамянов
Кървави корени
Гуалф-Син-Еган се прибра рано. От строителната компания, в която работеше като главен архитект, си отиде направо в къщи. Паркира близо до една леха и за малко не стъпка розовия храст на жена му докато маневрираше. Постави дланта си върху външния сензор и главния компютър на къщата свърши останалото — отвори вратата, пусна ароматизираща смес в климатичната система и запали осветлението. Гуалф бе проектирал сам къщата си, още докато беше в последния випуск на университета, но му се отдаде да я построи едва след като се ожени и местният ръководен орган одобри семейния му план. Отпуснаха му място за двуетажна къща с двор, където можеше да си построи басейн, ако пожелае (в Гуала-Парон нямаше проблеми с водата), да засади хайар или градински цветя, или каквото и да било друго стига да не увреди непоправимо собствеността, защото след смъртта му тя щеше да бъде прехвърлена на други наематели. Семейният му план предвиждаше две деца и трима домашни любимци, нещо за което повечето хора само можеха да мечтаят.
Но беше ли щастлив? Според националната статистика — да. Дълго време той също мислеше, че това е така — имаше прекрасна любяща жена, две добри деца, дългокосмест дудбан със смешното име Неро (който кастрираха още докато беше малък), какво друго му трябваше?
Нищо. Или напротив?
Щастието не го планираше правителството. Нямаше как, иначе ако имаха минимална възможност сто процента биха опитали: „Отпускаме ви петнадесет риана искрено щастие, седем риана луда любов и двадесет и четири — доволна старост.“
Точно в този момент на Гуалф му се искаше да вдигне правителствения център във въздуха (и знаеше как да го направи). Те не можеха да контролират щастието, но въпреки това много прецизно го дефинираха:
„…щастието е психологичен феномен, с който се изразява пълноценността на живота на индивида и неговото интегриране в обществото, основна предпоставка за който е възпитателния процес (вж. Гл. 17, пар. 134)“
Бяха добри. Дотолкова бяха успели да го вкарат в главите на хората, че дори Гуалф им вярваше. Те бяха прави, колкото и да не му се искаше да признае. Истината беше една. И беше на тяхна страна.
Гуалф се тръшна на дивана с чаша в ръка, като за по-сигурно беше донесъл и бутилката. Главата го болеше — бъкаше от термини като: „социално-патологичен феномен“ или „генетично-асимилационен конфликт“, с които беше натъпкано писмото от Националния Интеграционен Център. Трябваше му време да помисли на спокойствие, тъй като в службата започнаха да се появяват подозрителни погледи. След като получи последното повишение и оглави екипа по проекта за новия търговски център, много от клюките престанаха да достигат до него. През последните години назначиха млади архитекти, които по коридорите го гледаха със страхопочитание и респект, много от старите му колеги напуснаха, а други престанаха да говорят с него поради завист или от отегчение. Далеч не си правеше илюзии, че е обичан от всички, но си даваше сметка, че една потвърдена клюка може да съсипе кариерата му за отрицателно време. Това беше на път да се случи. Това вече се случваше.
„Но, защо? Защо точно в моето семейство? Къде сгреших?“ — той сипа от течността в чашата и я преполови. Отпусна се доколкото можеше, положи ръката си с полупразната чаша върху меката облегалка на дивана и вдигна краката си върху изкусно резбованата дървена масичка. Климатикът бълваше ароматен въздух точно над него като леко разрошваше остатъците от косата му, времето навън беше прекрасно — напъпилата пролет беше изсипала хиляди кошници с бели и розови цветове по дърветата, улиците и площадите бяха пълни със смеещи се млади хора (един от тях бе синът му Леиф) въздухът ухаеше на живот и на младост, а на него му идеше да умре. Безсилието му да промени нещата беше подплатено с факти и от това му ставаше още по-тежко. Само преди няколко дни семейният адвокат отвори предсмъртното писмо на баща му (което бе написано преди повече от десет риана), но той го усещаше сякаш бе изминала вече цяла вечност. Не можеше да си представи по-голям ужас, от този който рисуваха ледените слова на покойният му баща. Само за един миг се срина целият му живот, всичко в което беше вярвал. Същата вечер каза на Ириана — жена му и тя плака цяла нощ. Сякаш още чувстваше хлипанията й. Добре, че децата живееха настрани.
Проблемите започнаха да се трупат, още когато Леиф беше на шест риана. Възпитателите му недоволстваха — бил прекалено буен, пречел на образователния процес, не можел да участва пълноценно в него. Тогава го отдаваха на прекомерната му енергия и Гуалф не криеше задоволството си от факта, че синът му кипи от живот. Гуалф имаше едно на ум, че този разрушителен потенциал, който се проявява в детството, в по-късните години от живота се овладява и се трансформира в съвсем друга насока — съзидателна. Най-големите умове на света са били луди глави в ранните си години, та това е толкова нормално, защо да се притеснява? Калул, по-малкият му син пък беше съвсем различен — тихо и скромно момче, не би причинил неудобство никому, камо ли да измисли и приложи някаква по-сериозна пакост. Липсваше му кураж. Ако трябваше да се притеснява за някого, то това беше Калул. Как щеше да се реализира навън, да направи кариера, когато се притесняваше да общува с непознати? Как щеше да създаде семейство, след като първото момиче, което заговори открито за секс пред него ще му докара стомашни контракции? Понякога (когато бяха сами) жена му се шегуваше, че от агенцията за семейно планиране са й препоръчали да смеси генетичните линии, но са объркали носителите. В такива случаи Гуалф я обръщаше по гръб и започваше да я налага по дупето „ах, ти лошо момиче“. После правеха секс.
Но неприятностите с Леиф продължиха и в училище — бягства от час, спорове с преподаватели, побои над съучениците си. Бяха го уличили в кражба, в консумиране на стимулиращи и упойващи вещества. Гуалф бе чест посетител в директорския кабинет в късните часове. Вечерта се прибираше мрачен и дълго не можеше да заспи, не знаеше какво да прави — ограничителната възрастова граница приближаваше, а Леиф беше все още под чертата. Бе получил вече първата картичка от Интеграционния Център. После получи още. Вчера получи последната.
Жена му паркира отпред и влезе с бързи крачки в къщата. Беше нервна и това й личеше — чертите на лицето й бяха изострени, очите й — широко отворени, често оправяше косата си. Раздразнението и бе докарало доста безсънни нощи, които скъпият грим трудно прикриваше. Беше висока стандартните два и половина метра, с синьо-зелена коса и красиви обли черти по лицето и тялото. Имаше стройна фигура — някога беше спортувала гимнастика, но след това бе съумяла да се поддържа. „Моята русалка“ — така я наричаше Гуалф. „Хубава като морето и гъвкава като времето. Затова са те кръстили Ириана — като времето.“
Видя го да стои на дивана и се втурна към него. Прегърна го силно, сякаш търсеше утехата, която само той би й дал. Дишаше тежко и дъхът й пареше врата му.
— Какво ще правим, Гуалф? Какво ще правим? Какво… — повтаряше тя без да спира и няколко огнени сълзи опариха врата му. — Днес е денят, в който…
— Млъкни, Ириана! — каза строго Гуалф, но сърцето му се късаше от болка. — Трябва да бъдеш силна, трябва да го преодолееш. Знаеш, че това трябва да стане. Просто няма друг начин.
— Да, но…
Той я погали нежно по косата. Чувстваше мъката й, тя сякаш струеше от нея. Как ли е издържала толкова време? Един мъчителен, продължителен ден, в който се е борила с най-големите страхове без да има кой да й помогне, да я утеши. „Бедната Ириана. Бедният аз!“
— Не можем ли да опитаме отново с консервативната терапия? — тя хълцаше и поглъщаше сълзите си. Беше като малко момиче, толкова искрена в мъката си, толкова нещастна, колкото нито един мъж не може да бъде.
— Получихме две отсрочки, знаеш това. Заради втората едва не ме уволниха — отсъствах от финалните преговори на най-крупната сделка през последните пет години. Няма друг начин.
— Ами Калул? Как ще му кажем?
— Нищо няма да му казваме. Ще го напиша в писмо и ще го оставя при Сан-Берг, както е постъпил баща ми — „да се отвори само при крайна нужда“.
— И ще го съсипеш.
— Точно както направи баща ми.
— Господи, колко е несправедливо! — изхълца тя.
