Ириана стана без да противоречи повече и се отправи към кухнята. Двамата помълчаха известно време, гледайки в различни посоки.
— Извинявай! — каза внезапно Гуалф. — Не исках да те засягам. А наскърбих и майка ти, знаеш колко е чувствителна на тази тема.
— Знам. — каза Леиф. — И ти извинявай! Знам, че не съм кой знае какъв син…
— За мен си най-добрият! — прекъсна го Гуалф. Сърцето му биеше яростно в гърдите, като че ли искаше да изхвръкне оттам. — Ти и Калул сте най-прекрасните синове на света. — извика Гуалф. И странното бе, че го мислеше.
Леиф го погледна изненадано. Не успя да каже нищо.
— Ето го и десерта. — Ириана се появи незабелязано като някаква горска фея — със сребърен поднос в ръка. Върху него беше подредила три орнаментирани порцеланови чинии, които съдържаха нещо като желиран крем, полят обилно със сироп. Отгоре на всеки от тях бяха поставени разнообразни резенчета плодове. Все още усмихната тя започна да сервира десерта. — Заповядай, Леиф!
— Стемло. — извика въодушевено той. — Любимият ми!
— И на баща ти.
„Вече не.“ — помисли си Гуалф. — „Не знам как бих могъл да го опитам повече след днес.“
Започнаха да ядат десерта. Ириана наля в чашите охладен сок от една висока кана и отпи. Ръката й трепереше.
„Още малко. Вече всичко е свършено.“ — мислеше си Гуалф и се насили да преглътне още една хапка.
— Мамо, ти си… върха… — погледа на Леиф се замъгли. Лицето му пребледня и устните му се обезцветиха. Той изпусна вилицата, която държеше. — Мно…го… вку…сен… де…серт. Аз… — Тялото му се наклони към масата, после се олюля, върна се към облегалката на стола и накрая решително полетя напред. Гуалф се стрелна да го подхване и успя, точно преди Леиф да забие нос в десерта.
— Синко. Сине! — извика, но не знаеше как да продължи.
Ириана го каза първа.
— Обичаме те!
И това бяха последните думи, които дочу Леиф през замъгленото си съзнание. После издъхна без изобщо да усети каквото и да било — отровата в десерта действаше мигновено.
— Край. — каза Гуалф. — Това беше.
Ириана просто плачеше.
Гуалф поиска свръзка с Интеграционния център и компютъра на къщата му я осигури. Беше стандартна процедура. Скоро щяха да дойдат да приберат тялото. После да вземат проби и да направят анализ. Такива неща се случваха.
Той извади писмото от джоба на ризата си и му хвърли един последен поглед преди да го изгори. Беше чисто бял плик,от едната страна на който пишеше адреса му и печат, върху който с червени печатни букви пишеше: „Строго поверително.“ От другата страна имаше друг печат — на Националния Интеграционен Център. Вътре в писмото пишеше:
— Уважаеми Гуалф-Син-Еган, намерени са неопровержими доказателства, уличаващи сина ви — Леиф-Син-Еган в кражби и финансови злоупотреби. Забелязания у него социално-патологичен феномен не се е повлиял след проведеното консервативно лечение и това налага неговото дисимилиране. Моля да обърнете внимание, че това е стандартна процедура и цели избягването на евентуален генетично- асимилационен конфликт. Моля прочетете внимателно инструкциите на страница (2). Искрено вярваме, че ще ги спазвате точно и ще ни съдействате доброволно. В противен случай, ще бъде приложена силата на закона.
Моля, приемете нашите най-искрени съболезнования!
— Дисимилиран! Те наричат това — дисимилиране! Както са дисимилирали брат ми, както са дисимилирали и братът на баща ми.- Гуалф стисна зъби, прехапвайки езика си, вкусвайки кръвта в устата си. Той знаеше, че за целия останал свят синът му беше загинал в автомобилна катастрофа и това го караше сам да си причини физическа болка. В сравнение с другата — истинската, тя беше просто едно успокоение.
— Това са корените ми. — изкърца със зъби. — Изтръгнах ги собственоръчно и вече не съм жив. Не знам как ще живея. Сега разбирам защо баща ми беше толкова мрачен човек. Това сме ние и това е нашата орис — да имаме кървави корени.
Информация за текста
© 2002 Мартин Дамянов
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1712]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48
