Милов извади Лазомета и го включи на пълна мощност. Минута по-късно резултатът бе едно на нула за вратата.
— Може би ТС-бомба? — тихо предложи Зло Куче.
— Давай! — нареди Милов.
Зло Куче се приближи до вратата и налепи върху нея малки черни продълговати кутийки. Когато постави и последната се отдръпна и с хищна усмивка се изкачи по стълбата.
Три-
Две-
Едно-
Пуф!
ТС-бомбата беше чудото на съвременната военна промишленост. Можеше да бъде активирана в изключително стеснен ареал без да засяга значително околните структури.
— Готово! — ухили се Зло Куче.
— Провери! — заповяда Милов.
Миг по-късно от долу се чу изненадания вик на Зло Куче.
— Триста свръхнови, да пукна ако това е възможно!
— Какво? — извика Милов.
— Нищо сър! Нищо. А имаше нещо — почти четири мегатона!
— Тюх да му се не види! — извика Грийн. — какво ще правим сега?
— Ще мрем! — отговори му жлъчно Милов и се спусна в тунела.
Имаше дим, температурата се бе повишила с няколко градуса, но в общи линии това бе всичко.
— Няма акумулация. — осведоми го Зло Куче.
— Това означава, че отзад има ответен противодействащ механизъм.
— Ни повече ни по-малко.
— Е какво пък. — рече Милов. — Поне сега знаем, че не е капан на ноидите.
— Хей как върви? — извика някакъв глас отгоре.
— Уесън? Какво правиш там?
— Помислих, че имате нужда от здрава работна ръка. Уаааааа! Какво е това тук. — удиви се той.
Без да чака покана Уесън слезе на площадката. Беше опушен и на места костюмът бе беше оръфан. Приличаше на корабокрушенец.
— Бах! — извика удивен той. — К’во пък ся е туй?
— Врата не виждаш ли?
Уесън прекара ръка по желязната повърхност.
— Опитвали сте да я взривите, а момчета?
— Ъхъм. — каза Зло Куче.
Уесън продължаваше да опипва вратата с ръце, сякаш търсеше място, което да поддаде.
— Да се махаме оттук. — каза Милов. — ноидите ще си домъкнат задниците всеки момент. Хайде Зло Куче, Уесън…
— Не мисля… — отговори отнесено Уесън. — Досега, хм да са го направили…
— Хайде, веднага! — сопна се Милов.
Но ченето му внезапно увисна, когато вратата започна да се плъзга встрани. Тя се отместваше със слабо стържене, сякаш скалата я всмукваше по някакъв начин във вътрешността си.
— Света Дево! — изфъфли Зло Куче.
Уесън сухо преглътна.
— Как, как го направи? — попита все още втрещен Милов.
— Не мислех, че ще стане. — отговори изумено Уесън. — Имаше една приказка, която мама ми четеше навремето. За Али Баба и четиридесетте разбойника. — той отново преглътна. — Просто си помислих, че няма да е лошо, ако помоля вратата да се отвори.
Психо-индукционен механизъм, помисли си Милов. Хич не е зле, това показваше, че който и да е направил този тунел в скалата има сходно мислене до това на хората. Може би щяха да объркат противника за известен период от време, ако се покриеха зад тази врата.
Ами, ако наистина беше капан? И ноидите са знаели за него? Останалите гледаха Милов в очакване. Разумът му крещеше да бяга колкото може по-бързо от тук, но затова пък инстинктите му говореха друго. Сега трябваше да реши сам.
— Влизаме дявол да го вземе! Извикай Грийн.
— Той идва.
— Ноидите идват. — глухо съобщи той, увиснал върху стълбата, тъй като на малкия подиум нямаше достатъчно място за всички.
— Да видях ги да се катерят насам. — кимна утвърдително Слейт, малко по-нагоре.
— Колко са?
— Вярвай, много са. И не знаем с какво разполагат.
— А ние сме петима. — тъжно констатира той. — Зло Куче, ти си първи. Уесън ти си последен. Опитай се да затвориш вратата отвътре. Ще изчакаме известно време за да видим какво ще предприемат ноидите. Нали все още разполагаме с очи?
— Да. — отговори Слейт. — Още не са ги свалили. Вероятно няма да го направят, защото разчитат да ни уплашат с голямата си численост.
Милов го сръга да върви след Зло Куче и после сам прекрачи вратата. Тунелът зад нея беше тесен и не допускаше разминаването на двама души. Стените бяха влажни.
— Спри! — нареди той. — Уесън затвори ли вратата?
— Не сър! Не се получава.
— Концентрирай се, за бога. Или пробвай от някоя друга приказка, която майка ти е чела! За космическите пирати или Роботрония и седемте механици.
— Не става сър. Пробвах всичко, което ми е по силите. Не се получава.
— Добре, тръгвай след групата! — изръмжа Милов.
Отначало вървяха по хоризонтална повърхност, но след ставаше все по-стръмно. Вървяха поне петнадесетина минути — само надолу. Отнякъде се появиха перила от двете страни на тунела и слава богу, защото бе станало почти невъзможно да се пази равновесие. Никога при никакви обстоятелства на Милов не му беше минало през ума, че ще се наложи да се крие от противника си в подземен тунел. Чувстваше нелепо. Сигурно така, мислеше си той, се чувстват жертвите, когато ги преследват. Аз не се крия, по дяволите, ядоса се той на самия себе си. Не съм някакъв скапан заек. Променям тактиката с оглед на обстоятелствата.
„ И какво сега?“ — попита отнякъде чичо му Марти. „ Шайка дрипльовци, които се крият в миши тунел. Ами когато тунела свърши сляпо в стената какво ще правиш пълководецо?“
„ Тунела не може да свърши сляпо в стената. Трябва да има подземен извор или естествени кухини. Най-често това са кухини оформени под действието на течаща вода.“
„И ако това не е варовикова пещера, тогава какво умнико? Може би си сляп или очите ти още не са свикнали с тъмното, но стените са от масивен гранит, господин геолог.“
„ Майната ти!“
„ На кого го разправяш?“
„Знам какво е гранит, копеле такова. Млъкни най-сетне!“
„Някак си не е съвсем почтено, когато човек не изслушва сам себе си.“
„ Ти си Мираж. Не съществуваш! Пссссст, да те няма!“
„Но, как…“
„Освен това“ — не се предаваше Милов, надявайки се да заглуши смущенията в собствената си глава — „кухини се образуват от газови джобове в големи лавови потоци.“
„Май не си много убедителен.“
„Майната ти!“
„И когато откриеш, че са затрупани, тогава?“
„Млъкни!“
