Милов имаше чувството, че всички погледи са приковани към него. Той не можеше да откопчи поглед от онези странни предмети с форма на тривърхи коледни звездички, които ноидите бяха прикачили към пипалата си и въртяха застрашително от време на време. Вероятно, предположи той, това бяха техните оръжия за близко поразяване. Размахваха ги така, както туземците са въртели своите копия и каменни брадви при последното посещение на Джеймс Кук в Хавайския архипелаг. Гордостта в душата на Ясен Милов беше безследно изчезнала. На нейно място бе дошла предпазливостта и тя казваше да се предадат. Всичко бе свършило. Битката беше решена, нямаше място за безразсъдство. Както че, Милов бе сигурен в това, колкото в съществуването на утрешния ден нямаше да има повече място за него в армията. Той беше загубил битката, а както се оказваше и войната.
Бе решил да се предаде. Щеше да даде нареждане и на другите да го сторят.
Ноидите се засуетиха. Липсата на реакция от страна на хората като че ли ги разколеба. Бяха напълно объркани. Редиците им се размърдаха и се отдалечиха метър или два от брега, сякаш се страхуваха от някаква изненада.
— МОУЯ ДА ПОБЪРЖАТЕ Ш ОТГОВОРА — проехтя отново гласът и ако Милов можеше да се заслуша внимателно в него, положително би разпознал колебливата нотка.
Но Милов стоеше все така парализиран. Някой бе изсмукал всички мисли от главата му и бе оставил пустия му череп да се рее редом с малките водорасли по тинестото дъно. Отсреща, на няколко метра пред него Грийн правеше някакви знаци. Сочеше главата си, после посочи нагоре към повърхността. Милов знаеше какво иска да му каже: човече, ти луд ли си, че не излизаш на повърхността. Осъзнай се! Всичко свърши.
Ясен се опита да помръдне още веднъж, без особен успех. Сякаш бе окован във вериги. Не можеше да си представи какво щеше да се случи, ако гръдният му кош изведнъж откажеше да функционира. Беше чувал, че това е възможно при много силна уплаха — междуребрените мускули се парализираха, така както на зайците от страх им се пръскаше сърцето. Беше се поддал на паниката, най-лошото, което можеше да се случи на един войник.
„Мисли, успокой се, мисли, мисли. Дишай, успокой се. Мисли…“
Само на крачка съм от кататоничен ступор, мислеше той. Това не му помогна кой знае колко.
— ОЩАВА ВИ ОЩЕ МАЛКО ВРЕМЕ ПОШЛЕ ЩЕ ВИ УНИЩОЖИМ ФИЖИЧЕШКИ — прокънтя отново гласът. Звездите започнаха да се въртят все по-бързо върху пипалата на ноидите. Започнаха да излъчват синя светлина и въздухът около тях се наелектризира.
В този момент бариерата падна, плащът се изхлузи ефирно на пода.. Нечия невидима ръка бе завъртяла ключа и бе бутнала вратата на строгия тъмничен затвор. Беше отключен и пуснат на свобода един ужасен звяр. Той се наричаше ярост. Тялото на Милов преодоля стреса или по-точно някой му помогна да го преодолее. Някой, който бе специално обучен затова.
„Модулаторът съм аз!“ — мисълта пробяга в мозъка му като искра по електрическа верига. От тук на сетне той престана да разсъждава. Инстинктите му отнеха диригентската палка от разума. Няколко запечатана дюзи в костюма му се отвориха едновременно и започнаха да изливат в тялото му специален наркотик.
Топла вълна премина по крайниците му, ставайки все по-гореща и пареща тя се разля по цялото му тяло в прилив на невиждана енергия и безразсъдна смелост. Ръцете му затрепериха от вълнение, под бойния костюм заиграха мускули, лицето му се зачерви. Той побесня. Зарита с крака към повърхността като ръмжеше и дишаше на пресекулки. Гневът му се беше излял в стоманени ръкавици и бетонни ботуши, но той имаше сила както да ги размахва, така и да нанася убийствени удари с тях. Милов изкочи на повърхността пъргав като малка русалка и разгневен като бик. Очите му хвърляха мълнии, от устата му капеше пяна. Остри титанови шипове щръкнаха от ръкавиците му като зъбите на побеснял доберман. Той ги размаха сякаш искаше да раздере въздуха.
Първият ноид, който имаше нещастието да се изпречи на пътя му изгуби главата си на повече от десет метра от тялото. Тя изхвърча като футболна топка и бе стъпкана под тежестта на смаяната публика. Някои от ноидите насочиха оръжията си към Милов, но те не произведоха никакъв изстрел. Системата бе успяла да ги обезвреди. Докато те все още се окопитваха от невероятното развитие на събитията Милов буйстваше и раздаваше смъртоносни удари като разгневен Бог от своята колесница. Камарите от повалени тела пред него растеше непрекъснато. Останалите бойци се бяха включили секунди след него и сега те приличаха на малък наказателен отряд, спуснал се от висините на самия Олимп.
Те удряха с лакти, събаряха противника и раздираха меката му плът с наточените си шипове. От вътрешността на ноидите се плискаше синя подобна на мастило лепкава течност. Тревата беше изпомачкана и омазана. Синята кръв се процеждаше в езерото на малки ручеи и капеше от корените на надвисналите над водата дървета. В размекнатата пръст се образуваха малки вадички.
Внезапния сблъсък бе озадачил системата. В първия момент онзи елемент от нея, който бе означен като Екосистема оцени това като резултат от враждата между два вида, заемащи една и съща екологична ниша. Засега нямаше оказано външно деструктивно влияние и анализаторите мълчаха.
Числеността на ноидите намаля наполовина, когато го обърнаха на бяг. Зло Куче, чийто очи бяха изпълнени с червена, а носа, бузите и брадата омазани в синя кръв побърза да прегради пътя им към вратата. Той размахваше ръцете си като крилата на орнитоптер. Няколко от Ноидите успяха да се изплъзнат през вратата и той ядно изруга. Останалите като видяха, че пътят навън им е преграден започнаха да се връщат назад като търсеха начин да преминат отвъд езерото. По една или друга причина те се страхуваха да нагазят в него. Много от тях загинаха, опитвайки се да се промъкнат покрай водната повърхност и силовото поле, по краищата на системата. Хората използваха рационално това пространство за да не допуснат бегълците отвъд. Започнаха да свиват хватката и да изтласкват ноидите към средата на поляната. Ноидите започнаха да отстъпват и да се скупчват в средата на малкото свободно пространство. Тревата бе станала хлъзгава, а повалените тела възпрепятстваха придвижването на хората.
От многобройната войска на ноидите бяха останали само някакви жалки останки, но все още превъзхождаха хората няколко пъти. Те бяха оформили от телата си масивен купол, сякаш искаха да ги използват като жив щит. Хората напредваха към тях бавно като постепенно стесняваха периметъра. Ноидите бяха престанали да се съпротивляват като че ли се бяха примирили с участта си. Когато хората се доближиха до тях на не повече от три-четири метра, ноидите внезапно се разпръснаха. Някои от тях успяха да се промъкнат през стената от хора, други не, но не това беше целта им. Тези, които преодоляха преградата продължаваха да се отдалечават с бясна скорост. Някои от тези, които останаха дори не помръднаха. Бяха притиснали плътно телата си едно към друго. Какво бе учудването на Милов и останалите, когато видяха как се бяха променили телата на ноидите — бяха пет или шест, свързани в причудлив възел, който непрекъснато се подуваше и пулсираше. Кожата на телата им бе станала прозрачна и отвътре можеше да се види как се придвижват органите им, сливат се, обменят сигнали… Това бе нещо толкова непознато и невероятно, че напълно бе приковало вниманието на хората. Пръв Милов се окопити и извика на останалите да бягат. Това беше капан!
Огромният възел вече бе погълнал изцяло телата на ноидите и сега представляваше полупрозрачна сиво-синя пихтиеста маса, която се раздуваше и пулсираше. Бе започнал да се замъглява и от вътрешността вече се дочуваха приглушени шумове. Бе нещо като стържене, но не като това на метал о метал, наподобяваше ръмжене на изплашен хищник. Звукът постепенно започна да се усилва, а към него се добави и едно „ТУП-ТУП-ТУП…“ Хората се разтичаха напосоки с всички сили. Само Грийн остана на мястото си, не можещ да откъсне поглед от причудливото видение. Възелът изведнъж престана да пулсира. Чу се някакво свистене, като това на изстрелян покрай ухото ти куршум, отвори се някаква дюза от повърхността на възела и започна да бълва газ. Милов го разпозна — бе онзи жълтеникав газ от повърхността на хълма. Този път бе с по-различен състав. Миг по-късно той потъна в черен като катран кладенец.
Тялото на Грийн се сви, крайниците му изтръпнаха. Той започна да се плъзга назад, като че ли някаква груба сила го бе сграбчила и го заставяше да се махне оттам. Той падна по очи и се свлече назад. Там
