Тя повдигна главата му малко по-високо върху сгънката на ръката си и напъха гумения биберон право в широко отворената пищяща уста. Бебето стисна биберона и здраво го засмука. Писъците престанаха. Мисис Тайлър си отдъхна.
— О, Албърт, нали е прекрасна?
— Страхотна е, Мейбъл — благодарение на пчелното млечице.
— Виж, скъпи, не искам да чувам нито дума повече за това противно нещо. Плаши ме до смърт.
— Правиш голяма грешка — каза той.
— Ще видим кой греши.
Бебето продължаваше да суче от шишето.
— Убедена съм, че пак ще изпие всичкото мляко, Албърт.
— И аз съм сигурен.
Само след няколко минути шишето беше празно.
— Доброто ми момиченце! — извика мисис Тайлър и много внимателно започна да издърпва шишето. Бебето усети какво се опитва да направи, впи устнички в биберона и засмука още по-силно. Жената го дръпна бързо и рязко, и пльок, успя да й го отнеме.
— Уаа! Уаа! Уаа! — разпищя се детето.
— Този лош въздух — каза мисис Тайлър, наклони бебето настрани и започна да го потупва по гръбчето.
То се оригна на два пъти — бързо едно след друго.
— Готово, миличко, сега ще ти олекне.
За няколко секунди писъците престанаха. После започнаха отново.
— Нека пак се оригне — каза Албърт. — Много бързо го изпи.
Жена му вдигна бебето и го положи на рамото си. Разтри гръбчето му. Прехвърли го върху другото си рамо. Постави го да легне по корем върху скута си. Да седне върху коляното й. То обаче не се оригна отново, а писъците ставаха все по-силни и по-настойчиви.
— Много е полезно за белите дробове — каза Албърт ухилено. — Те така развиват белите си дробове, знаеше ли това, Мейбъл?
— Няма нищо, няма, няма — повтаряше жена му и покриваше детското личице с целувки. — Няма, миличко, няма, няма.
Изчакаха още пет минути, но писъците не престанаха нито за миг.
— Преобуй я — каза Албърт. — Намокрила се е, това е всичко. — Той донесе суха пеленка от кухнята и мисис Тайлър я смени.
Това с нищо не промени нещата.
— Уаа! Уаа! Уаа! Уаа! Уаа! — ревеше бебето.
— Надявам се, не си закопчала безопасната игла за кожата й, Мейбъл.
— Разбира се, че не съм — отвърна тя, но за всеки случай опипа пеленката.
Двамата родители седяха един срещу друг на фотьойлите си, усмихваха се нервно, гледаха бебето върху майчиния скут и чакаха да се изтощи и да спре да пищи.
— Знаеш ли какво? — най-после се обади Албърт.
— Какво?
— Обзалагам се, че още е гладна. Обзалагам се, че иска още една доза. Какво ще кажеш, ако пак й дадем шишето?
— Не мисля, че трябва да го правим, Албърт.
— Добре ще й се отрази — каза той и стана от стола. — Отивам да й стопля още мляко.
Той влезе в кухнята и се бави няколко минути. Когато се върна, носеше шише, пълно до горе с мляко.
— Направих й двойна доза — обяви тържествено. — Двеста и петдесет грама. За всеки случай.
— Албърт! Да не си полудял? Не знаеш ли, че прехранването е не по-малко опасно от недохранването?
— Не е нужно да й го даваш цялото, Мейбъл. Можеш да спреш, когато поискаш. Хайде — подкани я той и се надвеси над нея. — Дай й още малко.
Мисис Тайлър погъделичка с крайчето на биберона горната устничка на бебето. Мигновено миниатюрната устичка се затвори като капан около гумената цицка и в стаята изведнъж настъпи тишина. Телцето на бебето се отпусна и когато засмука млякото, върху личицето му се изписа пълно блаженство.
— Виждаш ли, Мейбъл! Какво ти разправях!
Жената не отговори.
— Тя има вълчи апетит, това е. Виж я само как суче.
Мисис Тайлър наблюдаваше нивото на млякото в шишето. То намаляваше бързо и много скоро стотина грама бяха изчезнали.
— Ето — каза тя. — Това е достатъчно.
— Не можеш да й го отнемеш сега, Мейбъл.
— Напротив, скъпи, длъжна съм.
— Хайде, жено, дай й останалото и стига си се притеснявала.
— Но, Албърт…
— Умряла е от глад, не виждаш ли? Хайде, красавицата ми — изгука той. — Довърши шишето.
— Това не ми харесва, Албърт — каза жена му, но не издърпа шишето.
— Детето си наваксва пропуснатото, Мейбъл, това е всичко.
Само след пет минути шишето беше празно. Бавно мисис Тайлър издърпа биберона и този път нямаше протести, цареше пълна тишина. Бебето лежеше блажено върху майчиния скут, очите му блестяха от доволство, устичката му бе полуотворена, устните — изцапани с мляко.
— Цели триста и шейсет грама, Мейбъл! — възкликна Албърт Тайлър. — Три пъти повече от нормалното количество? Не е ли удивително?
Жената се беше вторачила в бебето. И постепенно старият притеснен израз на уплашена майка отново се връщаше върху лицето й със здраво стиснати устни.
— Какво ти става? — попита Албърт. — Не е възможно да се притесняваш за това, нали? Как можеш да допуснеш, че ще възвърне нормалното си тегло от някакви си мизерни сто и двайсет грама. Не ставай смешна!
— Ела тук, Албърт — каза тя.
— Какво?
— Казах ела тук.
Той се приближи и застана край нея.
— Погледни хубаво и ми кажи дали виждаш нещо по-различно.
Мъжът й внимателно се взря в бебето.
— Изглежда ми по-голяма, Мейбъл, ако това имаш предвид. По-голяма и по-дебела.
— Подръж я — нареди тя. — Хайде, вдигни я.
Той се пресегна и пое бебето от скута на жена си.
— Боже всемогъщи! — извика. — Та тя тежи цял тон!
— Точно.
— Е, не е ли прекрасно! — възкликна Албърт, целият сияещ от щастие. — Обзалагам се, че сигурно вече си е възвърнала нормалното тегло!
— Това ме плаши, Албърт. Твърде бързо е.
— Глупости, жено.
— За всичко е виновно твоето противно млечице — каза тя. — Мразя го.
— Няма нищо противно в пчелното млечице — възмутено отвърна той.
— Не говори глупости, Албърт! Нима мислиш, че е нормално едно дете да започне да наддава с такава скорост?
— На теб човек не може да ти угоди! — извика той.
— Побъркваш се от страх, когато слабее, а сега направо си откачила от ужас, защото дебелее! Какво
