— Кажи ми го, скъпи.
— Не съм убеден, че трябва — отвърна той. — Може да ме сметнеш за лъжец.
Тя рядко го беше виждала толкова доволен от себе си, затова му се усмихна и продължи да го моли.
— Просто искам да видя физиономията ти, когато ти го кажа, Мейбъл, това е всичко.
— Албърт, за какво става дума?
Той обаче замълча, не желаеше да избързва.
— Ти наистина смяташ, че детето е по-добре, нали така? — попита я.
— Разбира се, че смятам.
— И си съгласна с мен, че изведнъж започна да се храни прекрасно и изглежда сто процента променена?
— Съгласна съм, Албърт, така е.
— Това е добре — каза той и се ухили още по-широко. — Виждаш ли, всъщност, аз го направих.
— Какво си направил?
— Излекувах детето.
— Да, скъпи, сигурна съм, че си ти. — И мисис Тайлър отново подхвана плетката.
— Не ми вярваш, нали?
— Разбира се, че ти вярвам. И признавам, че цялата заслуга е твоя. Абсолютно цялата.
— Как тогава съм го направил?
— Ами — каза тя и замълча, за да помисли. — Предполагам, че просто имаш талант да й приготвяш храната. Откакто ти се зае с тази работа, тя става все по-добре и по-добре.
— Искаш да кажеш, че приготвянето на хуманата е някакъв вид изкуство?
— Очевидно е така. — Тя продължаваше да плете и вътрешно да се усмихва при мисълта колко са смешни мъжете.
— Ще ти кажа една тайна — обади се той. — Ти си абсолютно права. Макар че, забележи, въпросът не се свежда до това как я приготвяш, а какво слагаш вътре. Предполагам, добре го разбираш, нали, Мейбъл?
Мисис Тайлър спря да плете и строго погледна мъжа си.
— Албърт, не ми казвай, че си слагал нещо в млякото на детето.
Той седеше срещу нея и продължаваше да се усмихва.
— Е, слагал ли си, или не си слагал?
— Възможно е — отвърна мъжът й.
— Не вярвам.
Когато се усмихваше, той имаше странния навик да оголва зъбите си, от което лицето му придобиваше малко свиреп вид.
— Албърт — каза тя. — Престани да си играеш игрички с мен.
— Да, скъпа, добре.
— Нали
— Отговорът е да, Мейбъл.
—
— Хайде, хайде, не се вълнувай. Ако наистина искаш, ще ти разкажа всичко, но само недей да вдигаш пара.
— Било е бира! — извика тя. — Главата си залагам, че е било бира!
— Не говори глупости, Мейбъл, моля ти се.
— Тогава какво е?
Албърт внимателно остави лулата на масичката до себе си и се облегна назад.
— Кажи ми — попита той, — случайно някога да си ме чувала да споменавам нещо, наречено пчелно млечице?
— Не съм.
— То е вълшебно — заяви той. — Истинско вълшебство. И снощи изведнъж ме осени идеята, че ако сложа малко от него в млякото на детето…
— Как
— Ама, Мейбъл, ти дори още не знаеш какво е то.
— Не ме интересува какво е! — заяви тя. — Не можеш да слагаш каквото ти скимне в млякото на толкова малко бебе. Трябва да си откачил.
— Но то е абсолютно безвредно, Мейбъл, иначе никога нямаше да го направя. Пчелите го произвеждат.
— Не е далече от ума.
— И е толкова ценно, че на практика никой не може да си позволи лукса да го пие. А когато все пак това стане, то е само по една капчица.
— И, ако смея да попитам, ти колко даде на нашето дете?
— А — възкликна той. — Там е цялата работа и огромната разлика. Според мен, нашето бебе, само с последните четири хранения, вече е погълнало поне петдесет пъти повече пчелно млечице от всеки друг през целия си живот. Какво ще кажеш за това?
— Албърт, престани да се занасяш!
— Кълна ти се — гордо каза той.
Тя седеше на стола втренчила поглед в него, челото й леко сбръчкано, устните леко отворени.
— Ти знаеш ли реално колко струва това нещо, Мейбъл, ако искаш да си го купиш? На едно място в Америка в момента го рекламират за продан и искат по петстотин долара за половинкилограмово бурканче!
Тя нямаше ни най-малка представа за какво й говори.
— Ще ти го докажа — извика той, скочи и се насочи към библиотеката, където държеше цялата си литература за пчелите. На последната лавица броевете на „Американски пчелен журнал“ бяха прилежно подредени до тези на „Британски пчелен журнал“, „Изкуството на пчеларството“ и други подобни. Той взе последния брой на „Американски пчелен журнал“ и отвори на специализирания сектор с рекламите.
— Ето — обяви гордо. — Точно както ти казах.
Той й подаде списанието, за да се увери лично.
— Сега вярваш ли ми? Това е истински магазин в Ню Йорк, Мейбъл. Така пише.
— Но не пише, че можеш да го добавяш към млякото на едно, на практика, новородено бебе — заяви тя. — Не знам какво ти е станало, Албърт. Наистина, не знам.
— Но й се отразява добре, не е ли така?
— Вече не съм сигурна.
— Не бъди такава глупачка, Мейбъл. Знаеш, че е така.
— Защо тогава другите хора не го правят с
— Уморих се да ти повтарям. Ужасно е скъпо. Практически никой на света не може да си позволи лукса да купува пчелно млечице само за
— И премахва ли ги?
— Откъде, за бога, мога да знам, Мейбъл? — каза той и се върна на стола си. — Както и да е, не е там работата. Истината е, че толкова много помогна на нашето бебе само за последните няколко часа, че сме длъжни да продължим да й го даваме. Не ме прекъсвай, Мейбъл! Остави ме да довърша. Аз притежавам двеста и четиридесет кошера и ако отделя, да речем, стотина, които да произвеждат само пчелно млечице, ще можем да й осигурим цялото необходимо количество.
— Албърт Тайлър — извика жената, като широко отвори очи и се вторачи в него. — Ти да не си полудял?