което го изплаши до смърт — мътен, празен взор, сякаш очите нямаха нищо общо с мозъка и свободно лежаха на местата си като две сиви топченца.
„Дали тези лекари наистина си разбираха от работата?“
Той се пресегна за пепелника и започна да чисти лулата си с кибритена клечка.
Все пак винаги можеха да я заведат и в друга болница, някъде в Оксфорд, например. Трябваше да го каже на Мейбъл, когато се качи горе.
Все още я чуваше как се движи из стаята, но сигурно си беше свалила обувките и беше обула пантофи, защото стъпките й бяха съвсем тихи.
Той отново насочи вниманието си към списанието и продължи да чете. Дочете статията „Как да контролираме ноземата“, после обърна страницата и подхвана следващата: „Най-новото за пчелното млечице“, макар много да се съмняваше, че изобщо съществува нещо, което не знаеше по въпроса.
Какво е това чудно вещество, наречено „пчелно млечице“?
Албърт взе кутията с тютюн от масата до себе си и започна да пълни лулата си, като не преставаше да чете:
Пчелното млечице е жлезиста секреция, произвеждана от пчелите-детегледачки, с която те хранят ларвите веднага след излюпването им от яйцата. Фарингеалните жлези на пчелите произвеждат веществото почти по същия начин, както млечните жлези у гръбначните произвеждат мляко. Този факт буди огромен интерес сред учените, защото досега не е известно нито едно-друго насекомо, при което да се наблюдава този процес.
Все познати неща, помисли си той, но поради липса на нещо по-интересно, продължи да чете:
Пчелното млечице се дава в концентриран вид на всички пчелни ларви през първите три дни след излюпването им. След това обаче, за онези, които са определени да бъдат търтеи или работници, тази безценна храна силно се разрежда с мед и цветен прашец. От друга страна, на ларвите, определени да бъдат царици, през целия период се дава концентрирано пчелно млечице.
Горе в стаята над него вече не се чуваха никакви стъпки. Къщата потъна в тишина. Той запали клечка кибрит и я поднесе към лулата си.
Пчелното млечице очевидно е продукт с невероятна хранителна мощ, защото само с него пчелната ларва увеличава теглото си хиляда и петстотин пъти за пет дни.
Сигурно е горе-долу толкова, помисли си той, макар че никога досега не му беше хрумвало да възприема растежа на ларвата и като увеличаващо се тегло.
Това е все едно бебе с тегло три килограма и седемстотин и петдесет грама да достигне тегло пет тона за същия период от време.
Албърт Тайлър спря и прочете изречението още веднъж.
Прочете го трети път:
Това е все едно бебе с тегло три килограма и седемстотин и петдесет грама…
— Мейбъл — извика той и скочи от стола. — Мейбъл! Ела тук!
Излезе в антрето, застана в началото на стълбището и продължи да я вика.
Отговор не последва.
Той изтича нагоре и светна лампата на площадката. Вратата на спалнята беше затворена. Албърт я отвори, застана на прага и се взря в тъмната стая.
— Мейбъл — каза. — Слез долу за малко, ако обичаш. Хрумна ми една идея. За детето е.
Лампата от площадката хвърляше слаби отблясъци върху леглото и той най-после я видя, просната по корем, заровила лице във възглавницата и покрила главата си с ръце. Отново плачеше.
— Мейбъл — повтори Албърт, като се приближи до нея и я докосна по рамото. — Моля те, слез долу за малко. Може би е нещо важно.
— Върви си — изхлипа тя. — Остави ме на мира.
— Не искаш ли да чуеш идеята ми?
— О, Албърт, толкова съм изморена. Толкова съм изморена, че вече не знам какво правя. Мисля, че няма да мога да продължа. Няма да мога да издържа.
Настъпи тишина. Албърт Тайлър се обърна, бавно се приближи до люлката на бебето и надникна вътре. Беше твърде тъмно, за да види лицето на детето, но когато се надвеси по-близо, чу дишането му — много слабо и учестено.
— В колко часа е следващото хранене? — попита.
— В два, предполагам.
— А по-следващото?
— В шест сутринта.
— Аз ще се погрижа и за двете — каза той. — Ти си поспи.
Тя не отговори.
— Легни си като хората, Мейбъл, и хубаво се наспи, разбираш ли? И престани да се тревожиш. Аз изцяло ще те заместя през следващите дванайсет часа. Ако продължаваш така, ще получиш нервна криза.
— Да — отвърна тя. — Знам.
— Още в тази секунда изнасям бебето, себе си и
— О, Албърт — изхлипа тя.
— За нищо не се тревожи. Остави всичко на мен.
— Албърт…
— Да?
— Обичам те, Албърт.
— И аз те обичам, Мейбъл. А сега заспивай.
Албърт Тайлър не видя жена си почти до единайсет на следващата сутрин.
— Боже господи! — извика тя и се втурна надолу по стълбите по нощница и пантофи. — Албърт! Виж само колко е часът! Трябва да съм спала най-малко дванайсет часа! Всичко наред ли е? Какво стана?
Той спокойно седеше в креслото си, пушеше лула и четеше сутрешния вестник. Бебето беше в нещо като преносимо кошче и спеше на пода в краката му.
— Здравей, скъпа — усмихнато каза мъжът й. Тя изтича до столчето и се взря в детето.
— Яла ли е нещо, Албърт? Колко пъти я храни? В десет трябваше пак да яде, знаеше ли?
Албърт Тайлър прилежно сгъна вестника на квадрат и го постави върху масичката.
— Храних я в два сутринта — каза той, — когато изпи петнайсетина грама и нищо повече. Храних я отново в шест и тогава се представи малко по-добре, шейсет грама…
—
— А няма и десет минути, откакто сме приключили с последното хранене. Шишето е върху камината.
Останало е съвсем малко на дъното. Изпи деветдесет грама. Какво ще кажеш? — Той гордо се усмихваше насреща й, доволен от постижението си. Жената бързо коленичи и се взря в детето.
— Не мислиш ли, че изглежда по-добре? — развълнувано попита той. — Не ти ли се струва понапълняла
