в лице?
— Може и да звучи глупаво — отвърна жена му, — но май наистина е така. О, Албърт, ти си съкровище! Как го направи?
— Тя просто е обърнала страницата — каза той. — Това е всичко. Точно както предрече докторът, тя е обърнала страницата.
— Ще се моля на Бога, да си прав, Албърт.
— Разбира се, че съм прав. От днес нататък само я гледай как расте.
Жената гледаше бебето с любещ поглед.
— Ти също изглеждаш много по-добре, Мейбъл.
— Чувствам се прекрасно. Съжалявам за снощи.
— Хайде да се разберем така — предложи той. — За в бъдеще, аз ще отговарям за всички нощни хранения. Ти ще се грижиш за дневните.
Тя го погледна през кошчето с детето и смръщи вежди.
— Не — заяви. — О, не. Няма да ти позволя подобно нещо.
— Но аз не искам да получиш нервна криза, Мейбъл.
— Няма. Особено сега, след като се наспах.
— Много по-добре е ако си разпределяме работата.
— Не, Албърт. Това е мое задължение и аз смятам да го изпълнявам. Снощната история няма да се повтори повече.
И двамата замълчаха. Албърт Тайлър извади лулата от устата си и внимателно я заоглежда.
— Добре — каза. — В такъв случай, аз просто ще те отменям в черната работа. Ще поема стерилизирането на шишето, приготвянето на храната и всичко, което е необходимо. Това все пак мъничко ще ти помогне.
Тя го изгледа внимателно, като се чудеше какво толкова му беше станало изведнъж.
— Виждаш ли, Мейбъл, мислех си…
— Да, скъпи.
— Мислех си, че до снощи, не си бях мръднал пръста да ти помогна за детето.
— Това не е вярно.
— О, да, вярно е. Така че, отсега нататък твърдо съм решил да поема моя дял от работата. Аз ще бъда хумано-смесителят и бутилко-стерилизаторът. Нали така?
— Толкова си мил, скъпи, но наистина не мисля, че е необходимо…
— Хайде! — извика той. — Ще урочасаш късмета! Аз го правих последните три пъти и виж резултата! Кога е следващото хранене? В два часа, нали?
— Да.
— Всичко е приготвено. Всичко е отмерено и разбъркано, така че когато стане време, ти само трябва да отидеш до килера, да вземеш шишето от полицата и да го затоплиш. Все пак, и това е някаква помощ, не мислиш ли?
Жената се изправи, приближи се до него и го целуна по бузата.
— Ти си толкова добър — каза му. — И с всеки изминат ден аз те обичам все повече и повече.
По-късно през деня, когато Албърт беше навън и работеше сред огрените от слънцето кошери, той я чу да го вика откъм къщата.
— Албърт! Албърт, ела тука! — Тичаше тя към него през жълтурчетата.
Той се обърна да я пресрещне, като се чудеше какво ли се е случило.
— О, Албърт! Сети се какво стана!
— Какво?
— Току-що привърших храненето в два часа и тя изпи цялото шише!
— Не!
— До последната капчица! О, Албърт, толкова съм щастлива! Тя ще се оправи! Обърнала е страничката, точно както ти каза! — Мейбъл обви врата му с ръце и го прегърна, а той я потупа по гърба, разсмя се и я обяви за най-прекрасната майчица на света.
— Ще дойдеш ли за следващото хранене да видиш дали ще го направи отново, Албърт?
Той отвърна, че не би го пропуснал за нищо на света, а тя го прегърна отново, обърна се и припна към къщата, като непрекъснато подскачаше в тревата и си пееше.
Естествено, когато наближи храненето в шест часа, в атмосферата се усещаше известно напрежение. Към пет и половина двамата родители вече бяха седнали в дневната и очакваха да дойде часът. Шишето с млякото стоеше в тенджерка с топла вода върху камината. Бебето спеше в преносимото си кошче върху дивана.
В шест без двайсет то се събуди и се разрева с цяло гърло.
— Виждаш ли! — извика мисис Тайлър. — Иска си шишето. Вдигни я бързо, Албърт и ми я подай тук. Но първо ми дай млякото.
Той й подаде шишето, а после положи бебето в скута й. Предпазливо жената докосна устничките му с крайчето на биберона. То го захапа между венците си и лакомо засмука на бързи и едри глътки.
— О, Албърт, не е ли чудесно? — разсмя се Мейбъл.
— Страхотно е, скъпа.
Само след седем-осем минути цялото съдържание на шишето беше потънало в бебешкото гърло.
— Умницата на мама — каза мисис Тайлър. — Отново сто и двайсет грама.
Албърт Тайлър се беше надвесил от стола си и внимателно се взираше в лицето на дъщеря си.
— Знаеш ли какво? — каза той. — Имам чувството, че вече май е понаддала. Ти как мислиш?
Майката погледна детето.
— Не ти ли изглежда по-едра и по-пълна от вчера, Мейбъл?
— Може и да е така, Албърт. Не съм сигурна. Макар че, не е възможно да има някакво
— Обърнала е страницата — каза Албърт. — Убеден съм, че вече не трябва да се тревожиш за нея.
— Разбира се, че няма.
— Искаш ли да се кача и да върна кошчето обратно в спалнята, Мейбъл?
— Да, моля те.
Албърт се качи и премести кошчето. Жената го последва с бебето и след като му смени пеленките, нежно го положи в креватчето. После го зави с чаршафче и одеялце.
— Не е ли прекрасна, Албърт? — прошепна тя. — Не е ли това най-красивото бебче, което
— Сега я остави да спи, Мейбъл — каза той. — Слез долу и сготви нещичко за вечеря. И двамата го заслужаваме.
Двамата родители се нахраниха и се настаниха във фотьойлите в дневната. Албърт със списанието и лулата, мисис Тайлър с плетката. А това бе картина, напълно различна от снощната. Изведнъж цялото напрежение беше изчезнало. Красивото овално лице на мисис Тайлър сияеше от щастие, бузите й бяха розови, очите й ярко блестяха, а от устата й не слизаше замечтана усмивчица на съвършено блаженство. От време на време тя вдигаше очи от плетивото и с любов поглеждаше мъжа си. Понякога, спираше да трака с куките и няколко секунди седеше неподвижно, вперила поглед в тавана, ослушвайки се за хленч или проплакване отгоре. Но тишината беше пълна.
— Албърт — обади се тя след известно време.
— Да, скъпа?
— Какво искаше да ми кажеш снощи, когато се втурна така в спалнята? Спомена, че си имал идея за детето.
Албърт Тайлър положи списанието на скута си и й отправи продължителен, хитър поглед.
— Така ли съм казал?
— Да. — Тя го зачака да продължи, но той мълчеше.
— Какво ти е толкова смешно? — попита го. — Защо се хилиш така?
— Наистина е смешно.
