отвратителен човек изведнъж ме връхлетя, както стоях и гледах скъсания ремък.
— Ти вижда — каза Арабина — виси една нишка. Добре аз го забеляза.
Взех от него ремъка и го разгледах отблизо.
— Срязал си го! — извиках аз.
— Срязал? — тихо повтори той. — Защо да срязал?
Ще си призная честно, че нямаше как да установя дали той наистина е срязал ремъка. В противен случай значи се беше постарал да накълца краищата с някакъв инструмент, та да изглежда като обикновено скъсване. Въпреки това ми се струваше, че
— Сигурно ти е ясно, че не мога да продължа без ремък? — казах аз.
Арабина отново се ухили с ужасната си обезобразена уста и се видяха гнойните му венци.
— Ако тръгне сега — рече той — ще заври за три минути.
— Какво предлагаш?
— Намеря ти нов ремък.
— Наистина ли?
— Разбира се. Тук има телефон, ти платиш разговор, аз обажда Исмаилия. Няма в Исмаилия, обажда в Кайро. Лесна работа.
— Лесна работа ли? — извиках аз и излязох от колата. — А мога ли да зная кога според тебе ще стигне ремъкът до това гадно място?
— Всяка сутрин в десет стига пощенска кола. Утре го докара.
Арабина имаше готов отговор на всеки въпрос. Не му се налагаше да мисли, преди да отвърне.
Вече бях нащрек и не го изпусках от очи.
— В Исмаилия няма да имат ремък за такава кола — казах аз. — Ще трябва да се поръча на фирмените представители в Кайро. Ще се обадя лично.
Фактът, че там има телефон, ме успокои. По целия път през пустинята се виждаха телеграфни стълбове и сега забелязах, че две жици от най-близкия стълб стигат до бараката.
— Ще помоля търговците от Кайро да изпратят тук специална кола.
Арабина хвърли поглед към шосето в посока на Кайро, на около двеста мили от нас.
— Кой кара шест часа насам и шест часа натам за ремък? — рече той. — С поща ще бъде толкова бързо пак.
— Къде е телефонът? — попитах аз и тръгнах към бараката, но спрях, поразен от една противна мисъл.
Нима беше възможно да използувам заразения апарат на Арабина? Да допра слушалката до ухото си, устата ми да докосва микрофона? Пукната пара не давах за твърдението на лекарите, че не можеш да се заразиш със сифилис без пряк контакт. Една сифилитична слушалка си е сифилитична слушалка, не се надявайте да я държа дори на разстояние от моята уста, много благодаря. Не възнамерявах дори да вляза в бараката.
Стоях в непоносимо горещия следобед, гледах Арабина с отвратителното, разкапано лице, а Арабина ме гледаше в отговор, завидно хладнокръвен и спокоен.
— Телефон ти трябва? — попита той.
— Не — отрекох аз. — Четеш ли на английски?
— О, да.
— Хубаво. Ще ти запиша имената на търговските агенти и марката на колата, както и моето име. Ще им кажеш от какво имам нужда. И чувай… кажи им веднага да пратят специална кола, ще платя разноските. Ще им платя добре. Ако не се съгласят, кажи им непременно да изпратят ремъка в Исмаилия така, че да не изпуснат пощенската кола. Ясно ли е?
— Лесна работа — каза Арабина.
Написах на един лист каквото трябваше и му го дадох. Той тръгна към бараката бавно, като удряше крак, и изчезна вътре. Затворих капака на колата. После седнах на шофьорското място, за да обмисля положението.
Налях си уиски, запалих цигара. Не можеше да няма никакво движение по пътя. Сигурно до вечерта все някой щеше да се появи. Но щеше ли това да ми помогне? Не, нямаше. Освен ако не бях готов да тръгна с чуждата кола, а да оставя моята лагонда и багажа си на съмнителното милосърдие на Арабина. Бях ли готов да го сторя? Не знаех. Може би. Но ако се наложеше да пренощувам там, щях да се заключа в колата и да опитам да стоя буден колкото може по-дълго. В никакъв случай нямаше да вляза в бараката, където живееше тази твар. Нито щях да се докосна до арабската храна. Имах уиски и вода, половин диня и шоколад — стигаше ми.
Беше все така горещо. Термометърът в колата показваше 104°. Вън, на слънце, беше още по-горещо. Силно се потях. Божичко, да закъса човек на такова място! И в такова общество!
След около петнайсет минути Арабина излезе от бараката. Наблюдавах го, докато стигна до колата.
— Приказва с гаража в Кайро — рече той, като пъхна глава през прозореца. — Ремък пристига утре с поща. Всичко уговорено.
— Не ги ли помоли да го изпратят веднага?
— Казаха невъзможно.
— Сигурен ли си, че си ги попитал?
Арабина наклони глава на една страна и нахално се ухили, както преди. Отдръпнах се и зачаках да си тръгне. Той не се помръдна. Каза:
— Има къща за гости. Може спиш там много хубаво. Жена прави храна, само че ти плаща.
— Кой живее тук, освен жена ти?
— Друг мъж — отговори той. Махна с ръка по посока на трите колиби оттатък шосето, аз се обърнах и видях един мъж, застанал на прага на средната колиба — нисък, набит човек, облечен с мръсни панталони цвят каки и по риза. Стоеше, без да помръдва, в сянката на вратата, а ръцете му се полюшваха.
— Кой е той?
— Салех.
— С какво се занимава?
— Помага.
— Ще спя в колата — казах аз. — И няма нужда жена ти да ми готви. Нося си храна.
Арабина сви рамене, обърна се и бавно тръгна към бараката с телефона. Аз останах в колата. Какво друго можех да сторя? Едва минаваше два и половина. След три-четири часа горещината щеше да намалее. Тогава можех да се разходя и дори да потърся скорпиони. А междувременно трябваше да се възползувам от положението. Пресегнах се назад, където държах сандъка с книгите, и без да гледам, измъкнах първия том, който докоснах. В сандъка държах трийсет-четирийсет от най-хубавите книги на света, всяка от тях може да бъде препрочитана стотина пъти, с всяко четене става все по-хубава. Нямаше значение коя съм взел. Оказа се „Естествена история на Селбърн“. Напосоки я отворих…
„… Преди повече от двайсет години в селото имаше момче идиот, добре си го спомням, което от малко проявяваше голяма слабост към пчелите — те му служеха за храна, за развлечение и бяха единствената му цел. А понеже хората от този вид рядко изразяват повече от една гледна точка, и младежът влагаше всичките си способности в тази единствена насока. Зимата прекарваше в дрямка край огнището в къщата на баща си и рядко напускаше ъгъла до комина, но лятно време напълно се оживяваше и тръгваше да търси плячка из полето и огрените от слънцето хълмове. Медоносни пчели, оси — всички ставаха негови жертви, стига да ги намереше. Не се боеше от жилото им, хващаше ги nudis manibus, веднага им отнемаше оръжието и смучеше телцата им заради торбичките с мед. Понякога пълнеше пазвата си с множество пленници, друг път ги затваряше в шишета. Беше съвсем като merops apiaster — като птицата пчелояд, и много вредеше на хората, отглеждащи пчели, защото се промъкваше в градините, сядаше пред входа на кошера, чукаше с пръсти и хващаше пчелите, когато излизат. Понякога катурваше кошерите заради меда — обичаше мед до полуда. Когато правеха медовина, все се въртеше около бъчвите и съдовете и се молеше за позволение да пийне малко от течността, която наричаше «пчелно вино». А като тичаше, мърдаше устни и
