— Кой, аз?
— Това май ще е последната възможност за фазани тази година. Ловният сезон се открива в събота и тогава птиците ще се разпилеят из цялата гора — ако изобщо нещо оцелее.
— На какво дължа тази внезапна покана? — попитах аз, обзет от силно подозрение.
— Няма конкретна причина, Гордън. Няма никаква причина.
— Рисковано ли е?
На това не ми беше отговорил.
— Предполагам, че там някъде имаш скрита пушка или нещо подобно.
— Пушка! — възкликна той възмутено. — Че кой стреля по фазани. В гората на Хейзъл е достатъчно само да гръмнеш с тапищник и надзирателите ще те погнат.
— Тогава как го правиш?
— Ааа — каза той и спусна клепки над очите си, загадъчни и потайни.
Последва дълго мълчание. После рече:
— Ще можеш ли да държиш езика зад зъбите си, ако ти кажа нещо?
— Ще мога, разбира се.
— На никого досега не съм го казвал.
— За мен това е голяма чест — отвърнах. — Можеш да ми имаш пълно доверие.
Той обърна глава и втренчи в мен безцветните си очи. Бяха големи, влажни като на бивол и разположени толкова наблизо, че можех да видя собственото си лице, отразено наопаки в центъра на всяко от тях.
— Сега ще ти разкрия трите най-добри начина за бракониерство на фазани. И тъй като си гостенинът в тази малка разходка, ще ти дам правото да си избереш кой от тях да използуваме тази нощ. Какво ще кажеш?
— Това е някакъв номер.
— Няма никакъв номер, Гордън. Кълна ти се.
— Добре, продължавай.
— Слушай сега — каза. — Ето първата голяма тайна. — Той замълча и всмукна дълбоко от цигарата си. — Фазаните — прошепна той — си умират за стафиди.
— Стафиди ли?
— Най-обикновени стафиди. Направо са луди по тях. Баща ми открил това преди повече от четирийсет години, така както е открил и трите метода, за които се каня да ти разкажа.
— Май си ми казвал, че баща ти е бил пияница.
— Сигурно, но той беше и голям бракониер, Гордън. Може би най-големият в историята на Англия. За баща ми бракониерството беше цяла наука.
— Сериозно ли говориш?
— Говоря ти това, което мисля. Съвсем сериозно.
— Вярвам ти.
— Знаеш ли — продължи той, — баща ми гледаше цяло ято петлета в задния двор единствено за да си прави експерименти.
— Петлета ли?
— Да. И всеки път, когато измисляше някой нов способ за ловене на фазани, първо го изпробваше върху някое петле, за да види как действува. По същия начин откри и метода с конски косъм.
Клод замълча и погледна през рамо, сякаш искаше да се увери, че никой не ни подслушва.
— Ето как става. Първо, вземаш няколко стафиди и ги киснеш една нощ във вода, за да набъбнат хубаво и да станат меки и сочни. После вземаш един хубав твърд конски косъм и го нарязваш на парчета от по един сантиметър. След това промушваш всяка стафида с по едно от тези парчета, така че от двете й страни да остане да стърчи четвърт сантиметър. Следиш ли мисълта ми?
— Да.
— Сега, идва фазанът и изяжда една от тези стафиди, нали така? А ти го наблюдаваш иззад някое дърво. И после какво?
— Предполагам, че му засяда на гърлото.
— Това е очевидно, Гордън. Но ето кое е удивителното. Ето откритието на баща ми. Щом това се случи,
— Това не го вярвам.
— Кълна ти се — каза той. — Нагълта ли фазанът конския косъм, можеш и с пушка да му гърмиш в ухото, той няма дори да подскочи. Това е просто едно от многото необясними явления. Но трябва да си гений, за да го откриеш. — Той замълча и в очите му проблесна искрица гордост, докато за момент възкресяваше спомена за паметта на баща си, великия откривател. — И така, това е начин номер едно — продължи Клод. — Начин номер две е дори още по-прост. Единственото, което ти трябва, е рибарски конец. После закачаш на кукичката стафидка и ловиш фазана точно както се лови риба. Отпускаш конеца около петдесет метра, лежиш по корем в храстите и чакаш да клъвне. След това го издърпваш.
— Мисля, че този метод не го е изобретил баща ти.
— Много е популярен сред рибарите — каза той, като се преструваше, че не ме чува. — Страстните рибари, които не могат да слизат до морето толкова често, колкото им се иска. Кара ги да изпитват същата тръпка. Единственото неудобство е, че е доста шумен. Докато го изтегляш, фазанът кряка като побъркан и всички надзиратели в гората дотърчават веднага.
— А Начин номер три? — попитах.
— Ааа — рече той. — Номер три е истинска фантазия. Той беше последният, който баща ми изобрети преди смъртта си.
— Неговият последен шедьовър?
— Точно така, Гордън. И аз дори мога да си спомня точно деня, в който се случи. Беше неделя сутрин и изведнъж баща ми влезе в кухнята с огромен бял петел в ръце и рече: „Струва ми се, че го измислих!“ По лицето му играеше лека усмивка, а очите му победоносно блестяха. Приближи се много леко и безшумно, сложи птицата насред кухненската маса и каза: „За бога, струва ми се, че този път измислих нещо хубаво!“ — „Хубаво какво? — попита мама и вдигна очи от умивалника. — Хорас, махни тази мръсна птица от масата.“ Петелът имаше някаква странна книжна шапка върху главата си като обърната наопаки фунийка за сладолед и татко гордо я посочи с пръст. „Погали го — каза. — Няма да мръдне нито сантиметър.“ Петелът започна да драска по книжната шапчица с единия си крак, но тя като че ли бе залепена с лепило и отказа да помръдне. „Никоя птица няма да ти избяга, ако успееш да покриеш очите й“ — каза баща ми и започна да мушка петела с пръст и да го бута по масата, но той не му обърна никакво внимание. „Можеш да го вземеш — рече той на мама. — Заколи го и го сготви за обед, за да отпразнуваме последното ми откритие.“ После бързо ме грабна за ръката, изведе ме навън и през нивите се отправихме към голямата гора от другата страна на Хаденъм, която тогава принадлежеше на Бъкингамския херцог, и за по-малко от два часа заловихме пет прекрасни тлъсти фазана със същата лекота, с която бихме ги купили от магазина.
Клод замълча, за да си поеме дъх. Очите му, огромни, влажни и замечтани, се вглеждаха в прекрасния свят на детството му.
— Тук нещо не разбирам — рекох. — Как е успял да нахлузи книжните шапчици върху главите на фазаните там, в гората?
— Никога няма да се досетиш.
— Сигурно.
— Тогава слушай. Първо изкопаваш малка дупчица в земята. После завиваш лист хартия във формата на фунийка и я поставяш в дупката, с отворения край нагоре, като чашка. След това намазваш вътрешността на чашката с клей и пускаш няколко стафиди. В същото време правиш следа от стафиди по земята, която води до нея. Сега — върви фазанът по следата и си кълве. Когато стигне до дупката, навира главата си вътре, за да налапа стафидите и докато се усети, книжната шапчица се е залепила за очите му и той нищо не вижда. Какви прекрасни неща измислят някои хора, нали?
— Баща ти е бил гений — съгласих се аз.
